Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (30)

30.

Проклинам дъжда и се подготвям да хукна към стълбите на сградата на ФБР.

В Южна Калифорния имаше прекалено малко дъжд и прекалено много слънце през последното десетилетие. Майката природа си наваксва за изгубеното време с тежка буря на всеки три-четири дни. Започна се през февруари и вече два месеца е така. Вече почти не ми прави впечатление.

Никой не носи чадър в Лос Анджелис, дори да се налага. Аз не съм изключение от това правило. Прибирам копието от дневника на Сара под сакото си, за да го предпазя, вземам си чантата и изваждам ключа от запалването.

Отварям вратата и хуквам да бягам, като през цялото време ругая, ругая, ругая. Подгизвам.

— Добре си се намокрила, Смоуки — отбелязва Мич, когато минавам покрай него.

Не се очаква отговор, различен от намръщване или усмивка. Мич е шефът на охраната на сградата. Той е бивш военен с прошарена коса, на петдесет и пет години или някъде там, строен, с ястребови очи и вътрешна хладина.

Качвам се в асансьора и натискам копчето за етажа, на който се намира офисът ни. Вътре има и други агенти, които изглеждат също толкова подгизнали като мен. Всеки е мокър, станал жертва на прищевките на географската ни ширина.

Моето подразделение е известно като „НЦАЖП Координационен“. НЦАЖП означава Националния център за анализ на жестоки престъпления, чиято централа е във Вашингтон. Всеки офис на тази служба си има местен „представител“, подобно на рекламно лице на една мрежа на смъртта. В по-заспалите и по-спокойни райони само един агент отговаря за всичко, включително и за „НЦАЖП Координационен“, за разлика от по-големите и по-оживени места, където устите за хранене са много повече.

Ние, служителите в това подразделение, сме специални. Ние се занимаваме с най-доброто от най-доброто от света на психарите, което оправдава длъжността „координатор“ на пълен работен ден (аз) и екип от още няколко агенти. Вече почти десетилетие съм начело на този отдел. Лично си избрах всички, които работят в него. Те са най-добрите според моето не особено скромно мнение.

ФБР е просто поредната бюрокрация, така че постоянно се носят слухове за промяна в името и състава на моя екип. Засега сме тук и сме повече от заети.

Тръгвам по коридора, като си капя върху тънкия сив мокет, завивам първо надясно, а после и наляво, докато стигна до офиса на „НЦАЖП Координационен“, по-известен в сградата като „Офиса на смъртта“. Влизам и носът ми веднага долавя миризмата на кафе.

— Господи, подгизнала си.

Дарявам Кали със злобен поглед. Тя, разбира се, е суха, прекрасна и красива. Е, не точно прекрасна. Очите й са изморени. Може би това е смесицата от болка и болкоуспокоителни? Или просто липсата на сън?

— Готово ли е кафето? — избоботвам аз.

Нуждата за кофеин е невероятна.

— Разбира се — отвръща Кали и се преструва, че е обидена. — Да не би да си имаш работа с някой аматьор? — Тя сочи каната. — Прясно сварено. Ръчно набрано тази сутрин от моя милост.

Отивам и си наливам чаша. Отпивам и потръпвам от свещено удоволствие.

— Ти си любимката ми, Кали.

— Естествено, че съм.

Алън се появява от вътрешността на офиса ни с чаша в ръка.

— Мислех, че аз съм ти любимец — избоботва той.

— Така е.

— Няма как да имаш повече от един любимец — оплаква се Кали.

Вдигам чашата си в тост и се усмихвам.

— Аз съм шефката. Мога да имам колкото си искам любимци. Мога дори да ги карам на ротационен принцип. Алън в понеделник, ти във вторник, Джеймс… добре де, Джеймс не влиза в картинката. Но ми схванахте идеята.

— Така е — отвръща Алън, също вдига чашата си в тост и ми се усмихва.

Всички изпадаме в комфортно мълчание и отпиваме от божественото кафе на Кали. Утрото е изключително приятно. Невинаги е така… в интерес на истината рядко ни се удава подобна възможност. Много, много сутрини пием кафето си в стиропорени чашки и накрак и е доста далеч от божествено.

— Всички ли пристигнахте преди мен? — питам аз. — Господи. Смятах се за ранна птица. За шефка за пример и така нататък.

— Джеймс още го няма — отвръща Алън. — Снощи не можах да спя. Започнах да чета дневника. — Вдига нов тост с чашата си, но този път жестът е изпълнен със сарказъм. — Благодаря ти.

— Подкрепям — намесва се Кали.

— Значи всички сме така — отвръщам аз и потривам очи с ръка. — Докъде стигнахте?

— До отиването й във втория приемен дом — отговаря Алън.

— Аз още не съм — признавам. — Кали?

— Прочетох го целия — отвръща тя.

Вратата се отваря и влиза Джеймс. Вътрешно ликувам, че е подгизнал също като мен. И че е закъснял. Ха-ха.

Не казва нищо на никого. Просто минава покрай нас и отива на бюрото си.

— Добро утро — провиква се Кали след него.

— Прочетох дневника — отвръща той.

Това е всичко, което казва. Няма „здравейте“ или „добро утро“. При Джеймс само работата е важна.

— Ние сме на ход — казвам аз. — Да се захващаме за работа.

* * *

Стоя пред всички. Аз съм права, а те седнали.

— Да започнем с дневника. — Казвам им докъде съм стигнала. — Джеймс, ти си го прочел целия. Запознай ме с по-важното. Има ли нещо съществено в частта, която не съм чела?

Той обмисля въпроса ми.

— И да, и не. Тя отива в следващ приемен дом и там нещата също не приключват добре. Освен това преживява някои лоши неща в дома за сираци. На едно място дори намеква, че е била сексуално тормозена.

— Чудесно — измърморвам аз.

— От чисто следователска гледна точка има три момента в дневника й, които трябва да разгледаме много внимателно. Първото местопрестъпление — убийството на родителите й. Ченгето, чието внимание е привлякла. Кати Джоунс. Джоунс е изчезнала по-късно. Сара няма представа защо.

— Интересно — отбелязва Алън.

— Третият момент е споменаването на предишни жертви — поета и ученика по философия.

— Добре, това е важно — съгласявам се аз. — Сега да поговорим за мотива. Отмъщението. Някой да не е съгласен с това предположение?

— Има логика — отвръща Алън. — „Болка“, „правосъдие“, всичко това. Въпросът е за какво отмъщава? И каква е ролята на Сара?

— Греховете на бащата — предполагам аз.

Всички изглеждат объркани. Запознавам ги с изводите, до които стигнах миналата вечер.

— Интересно — измърморва Джеймс. — Възможно е да е заради нещо, което дядото е направил.

— Да разгледаме цялата картина. Казал е на Сара, че ще я „направи по свой образ и подобие“. Нарекъл я е своята скулптура и я е кръстил „Разрушен живот“. Какво ни говори това?

— Ако иска да я превърне в себе си, значи мисли, че неговият живот е бил опропастен — отвръща Алън.

— Точно така. Затова изработва дългосрочен план, не да я убие, а да я унищожи емоционално. Доста жестока патология. Това ни подсказва, че не е бил просто пренебрегван от мама. Било му е причинено нещо, което да го накара да опропасти живота на едно момиче. Какви са възможностите?

— Предвид концепцията „по свой образ и подобие“ — казва Алън, — той я прави сирак. Вероятно той също е останал сирак в съвсем ранна възраст.

— Добре. Какво друго?

— Мисля, че за него не са били полагани никакви грижи — намесва се Джеймс. — Унищожил е всичко и всеки, който е искал да помогне на Сара. Напълно я е изолирал.

— Добре.

— Освен това — продължава Джеймс — можем да предположим, че е бил подлаган на сексуален тормоз.

— На какво основание?

— Логично е. Бил е сирак, без никаква емоционална подкрепа, попаднал е в грешните ръце. Статистически погледнато, шансовете да е бил сексуално тормозен са много големи. Това се вписва и в плана му за Сара. Вписва се в нуждата дори да има план.

— Кали? Имаш ли да добавиш нещо? — питам аз.

Усмивката й е загадъчна.

— Да, но засега само ще кажа, че съм съгласна. Оставете ме за накрая.

Намръщвам й се, но тя не ми обръща внимание, отпива си спокойно от кафето и ми се усмихва.

— Значи е останал сирак и е бил насилван — продължавам аз. — Въпросът е за какво търси отмъщение — за едно от двете или и за двете? И защо взема толкова жертви?

— Не те разбирам — казва Алън.

— Сара е жива жертва, един вид символичен приемник на отмъщението. Добре. Ако следваме тази логика, то семейство Кингсли са станали случайна жертва. Косвена жертва. Просто лош късмет, че точно те са осиновили Сара. Но също така имаме според дневника й поета и ученика по философия. Защо е убил и тях? Защо има разлика в методите му при тези жертви и при Варгас?

Алън поклаща глава.

— Направо ме изгуби.

— Варгас е бил третиран по същия начин като семейство Кингсли — обяснява Джеймс. — Гърлото му е прерязано, изкормен е. Ужасна смърт, но не и най-болезнената на света. Когато говори за поета и ученика по философия, всичко е различно. Сякаш тяхната смърт не е била никак забавна. Същото е със Сам и Линда Лангстром. При тях не е бързал и не е пестил болката.

— Искаш да кажеш, че променя стила си на работа според тежестта на престъпленията им? — пита Кали.

— Казвам, че той смята, че раздава правосъдие. Изхождайки от тази парадигма, не всяко престъпление заслужава едно и също наказание.

Алън кима.

— Съгласен съм. Нека ги наречем първостепенни и второстепенни жертви. Варгас и Кингсли са второстепенни. Сара и родителите й, поетът и философът са първостепенни и заслужават най-лошото, на което е способен.

— Да — отвръща Джеймс.

— Според нашата теория обаче Сам и Линда също са един вид второстепенни — размишлява Алън на глас. — Те са потомци на истинския злодей.

— За него не са такива. Всичко пасва. Ако дядо Лангстром е направил нещо лошо на Странника като дете, но не е жив, за да бъде съден, то тогава наследниците му заслужават да страдат вместо него — обяснява Джеймс.

— Това също така означава, че Странника смята престъпленията на дядото за изключително лоши — казвам аз.

— На какво се гради предположението ти, на стореното на Сара? — пита Джеймс.

— Разбира се.

— Откъде да знаем, че поетът и ученикът по философия, които и да са те, също нямат деца? Откъде си сигурна, че няма и други като Сара?

Млъквам за миг, за да обмисля тази неприятна и ужасна мисъл.

— Май не съм. Добре, значи смятаме, че е бил сирак, попаднал е в грешните ръце и е бил тормозен. Белезите по ходилата му подкрепят подобно твърдение. Нещо друго?

Мълчание.

— Мой ред е — казва Кали. — Прекарах голяма част от миналата вечер в преравяне на компютъра на господин Варгас. Претъпкан е с порнография от всякакъв тип, включително и хардкор детско порно. Явно не подбира особено. В добавка към детското порно има скат и животинско — прави физиономия. — Ядене на повръщано.

— Добре, схванахме — намесва се Алън отвратен.

— Съжалявам. Изглежда, че го е използвал за лична употреба. Всичко това подкрепя твърдението ни, че господин Варгас не е бил приятен тип. Имейлът му не е особено полезен. Видеоклипът от своя страна — да.

— Видеоклип? На какво? — питам аз.

Кали сочи монитора си.

— Съберете се и ще ви покажа.

Образуваме полукръг. На екрана се отваря медия плейърът.

— Готови ли сте? — пита тя.

— Давай — отвръщам аз.

Тя натиска бутона за пускане. В началото всичко е черно. След малко се появява грозен килим.

— Това ми е познато — измърморвам аз. — Килимът е от апартамента на Варгас.

Камерата потреперва и кадърът полита нагоре, след което започва да се върти като пиян, докато устройството не е монтирано върху триножник. Насочва се към същото легло, на което намерихме труповете на Варгас и компаньонката му. Голо момиче се катери с усилия върху матрака. Много е младо, едва са й пораснали косъмчета. Необходимо й е известно време, докато се намести на ръце и колене. На китките си има белезници.

— Това е момичето от снощи — казвам аз.

Един глас извън кадър мърмори нещо. Не разбирам какво е то, но тя се обръща и поглежда право към камерата. Все още живото й лице е кротко и примирено. Не е много по-различно от мъртвата му версия. Очите й са сини и красиви, но са празни като кофа. Изпразнени от нищото.

В кадър се появява Хосе Варгас. Облечен е в сини дънки и мръсна бяла тениска. Стойката му е леко прегърбена. Небръснат е. Изглежда изморен, но очите му са живи. На път е да направи нещо.

— Това в ръката му пръчка ли е? — пита Алън.

— Да — отговаря Кали.

Пръчката представлява тънка клонка, откъсната от някое дърво. Варгас се е подготвил да наказва по старомодния начин.

Отива зад момичето. Навежда се напред, за да провери камерата. Кима. Оглежда с критичен поглед жертвата си.

— Вдигни задника нагоре, шибана puta^[1] — излайва той.

Момичето едва мига. Помръдва се и се надупва.

— Така е по-добре. — Варгас оглежда отново стаята, камерата. — Всичко е както трябва. — Кима за последно и се обръща към обектива. Усмихва се с неговата противна усмивка, пълна с кафяви зъби и празни места между тях.

— Човекът има нужда от зъболекар — казва Алън.

— Здрасти, Господин Знаеш Кой — започва Варгас, — буенос диас. Аз съм старият ти приятел Хосе. — Посочва момичето. — Май някои неща никога не се променят. — Протяга ръце, за да обхване стаята. Свива рамене. — Други обаче го правят. Парите не са особено добри в последно време. Цялото време, което прекарах в затвора, не ми остави много — как им викаха? — работни умения. — Поредната беззъба усмивка. — Но аз имам умения, да? Знаеш го. Помня ги. Нещата, на които ме научи, когато бях по-млад, в онези по-приятни времена. Ще ти покажа колко много си спомням. Да?

Варгас вдига пръчката. Усмихва се.

— Дай урок на стоката, но не оставяй следи, които да свалят цената й. Хосе помни.

Варгас вдига ръка. Устата му се отваря. Прилича на грозна пещера. Изведнъж изражението му се превръща в хищническо. Не мисля, че го осъзнава. Пръчката застива над главата му, потреперва едва в развълнуваната му ръка и се стоварва долу. Ударът в ходилата на момичето е почти безшумен, но реакцията й е повече от очевидна. Очите й заплашват да изскочат от орбитите си, а устата й оформя голямо „О“. Миг по-късно потичат мълчаливи сълзи. Тя стиска зъби в опит да обязди болката.

— Кажи го, puta! — излайва Варгас.

— Т-ти си Богът — пелтечи момичето. — Аз благодаря на Бога.

— Акцентът й ми прилича на руски — отбелязва Джеймс.

Варгас стоварва отново пръчката в ходилата й. Очите му блестят още повече, а устата му е широко отворена. От нея дори тече една лига. Лудост.

Този път момичето извива цялото си тяло и изревава.

— Кажи го! — крещи и се хили извергът.

Всичко се повтаря още няколко пъти, след което свършва. Варгас е задъхан и потен, а очите му са възбудени. Виждам издутината в дънките му. Момичето плаче на глас.

Варгас се спира за малко, явно си е спомнил първоначалната си цел. Маха един мазен кичур коса от челото си и дарява камерата с поредната тънка и мръснишка усмивка.

— Виждаш ли? Всичко помня. — Момичето плаче още по-силно. — Млъкни, шибана puta! — излайва насреща й мъжът, раздразнен от прекъсването. Тя слага ръце на устата си, за да приглуши шума.

— Мисля, Господин Знаеш Кой, че ще дадеш пари на Хосе за това, което помни. — Поредната гротескна усмивка. — Давай, гледай отново. Знам, че ще го направиш, да? Хосе те помни добре. Тези неща ти доставят наслада. Ще гледаш това отново и ще мислиш какво да кажеш на Хосе, когато говориш с него. Адиос.

Варгас поглежда плачещото момиче, потърква чатала си и се усмихва на камерата.

Черно.

— Уха — казвам аз. Повдига ми се.

— Господин Знаеш Кой. Много оригинално. Значи Варгас изнудва някой, който е запознат с този метод на мъчения — казва Алън.

— Промяна в моделите на поведение — споделя мнението си Джеймс. — Мъчения и насилствена, повтаряща се употреба на унизителна фраза, която е доказателство за подчинение.

— Наранява ходилата, за да не оставя следи по останалите части на тялото и да намали цената — добавя Алън.

— Всичко се връзва — казвам аз. — Странника има същите белези. Това не е съвпадение. Опитът за изнудване на Варгас доказва участието и на други и потвърждава сексуалния тормоз.

— Знаеш ли какво? — пита Алън и поклаща глава. — Ако не се отклонява от такива като Варгас, нямам особен проблем с нашия извършител. — Лицето му е сериозно. — Хора, които причиняват подобни неща на деца, заслужават да умрат.

Никой не оспорва гледната му точка.

— Претърсих чинно харддиска му — казва Кали. — Бях сигурна, че ще открия нещо. Поради някаква причина Варгас е конвертирал^[2] видеозаписа. Смятах, че го е качил на някой сървър или на друго място. — Поклаща глава. — Не е. Предполагам, че го е конвертирал, след което го е записал на диск и го е изпратил на човека, когото е изнудвал.

— Всичко това ни отвежда отново до трафика на хора — казвам аз. — Бари каза, че ние сме се занимавали с това. Случаят е бил наш. Много е важно да разберем какво се е случило. — Потривам лице и отивам в предната част на офиса. — Добре, с какво друго разполагаме?

— Основна промяна в поведението му — отбелязва Джеймс. — Когато е убил семейство Лангстром, е направил всичко необходимо, за да прикрие следите си. Сега излиза на открито. Защо?

— Причините могат да бъдат безброй — избоботва Алън. — Може би е болен, умира или му свършва времето. Може би му е отнело известно време, за да разбере самоличностите на лицата, които трябва да убие. Интересно съвпадение е, че всичко се случва по едно и също време със схемата за изнудване на Варгас. Явно някои неща, които са били заровени, отново се появяват на бял свят.

— Можем да заключим, че това е краят на играта — казвам аз. — Той знае, че ще го погнем. По дяволите, копелето направо ни прати покани. За него краят наближава.

— Какво ще правим от тук нататък, сладкишче?

Обмислям въпроса. Посоките, в които можем да поемем, са много. Кои са тези, които могат да ни отведат някъде?

— Време е да си разделим задачите. Алън, искам да се заемеш със семейство Лангстром. Събери всякаква информация за тях, за смъртта и миналото им. Искам да знам всичко. Разбери кой е дядото. Ако предчувствието ми не ме лъже, той е важен. Обади се на Бари, ако имаш нужда от помощ с местните.

— Ясно.

— Джеймс, искам да поработиш върху две неща. Да потърсиш във VICAP^[3] убийствата на поета и ученика по философия. Нека видим дали ще успеем да разберем кои са.

VICAP означава Програма за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие. Целта й е да се създаде база с данни за жестоки престъпления, в която може да се влиза от цялата страна.

— Добре. Какво е второто?

Запознавам го с компютърната програма, инсталирана на компютъра на Майкъл Кингсли.

— Провери докъде са стигнали и дали имат нужда от помощ. Също така съвсем скоро искам да поговорим на четири очи.

— Добре.

Не пита какво имам предвид под „четири очи“, защото е наясно, че желая да погледнем по-отблизо психическата картина на Странника, да осъществим единствената „допирна точка на умовете ни“, на която сме способни.

— А аз какво да правя? — пита Кали.

— Обади се на Бари и провери докъде е стигнал със скицата на татуировката. Питай го също дали е успял да идентифицира рускинята.

— Нещо друго?

— Засега не. Това е, хора.

Всички се заемат със задачите си. Влизам в своя офис и затварям вратата. Трябва да отида при заместник-директора, за да разбера какво знае за Варгас, но предвид прочетеното снощи, първо смятам да свърша нещо друго. Обаждам се на Томи. Той вдига на второто позвъняване.

— Здрасти.

— Здрасти — отговарям му и се усмихвам вътрешно. — Нуждая се от професионална услуга.

— Слушам.

— Трябва ми бодигард.

— За теб?

— Не. За жертвата, за която ти разказах — шестнадесетгодишната Сара.

Томи е напълно делови.

— Знаем ли кой е след нея?

— Не точно.

— Знаем ли кога ще го направи?

— Не. Има и уловка. Сара не е нормална жертва — не тя, а тези около нея умират.

Томи мълчи известно време.

— Не мога да ти помогна. Знаеш, че бих го направил, ако имах възможност, но се намирам по средата на нещо.

— Знам. — Не го притискам да ми каже каква е това „нещо“. Томи е майстор на лаконизма. Възможно е, докато разговаря с мен, колата му да е заобиколена от убийци с оръжия.

— Нямате ли хора за подобни ситуации? — пита той.

— Имаме за наблюдение, но аз искам през цялото време да я пази професионален бодигард. Ще се договоря с шефа и Бюрото ще покрие разходите.

— Ясно. Е, имам някого предвид. Жена. Добра е.

Усещам колебание в гласа му.

— Какво има? — питам аз.

— Просто слухове.

— За нея?

— Да.

— Като например?

— Казват, че преди си е прекарвала времето, като е убивала хора.

Млъквам за миг.

— Какви хора? — питам аз.

— Такива, които правителството на Съединените американски щати желае мъртви. — Томи също млъква за миг. — Това е само слух. Ако вярваш на такива.

Обмислям думите му.

— Какво мислиш за нея, Томи?

— Тя е лоялна и смъртоносна. Можеш да й имаш доверие.

Потривам очи, докато размишлявам. Въздишам.

— Добре. Дай ми номера й.

— Ще ти го пратя.

— Познаваш доста интересни хора, Томи.

— Също като теб.

Отново се усмихвам.

— Да. Като мен.

— Трябва да вървя.

— Знам, знам. Намираш се по средата на нещо. Ще ти се обадя по-късно.

Той затваря. За момент просто стоя и се чудя какъв ще бъде един „лоялен и смъртоносен“ човек. Почукване на вратата ме изважда от мислите ми.

Джеймс надниква вътре.

— Готова ли си? — пита ме.

Поглеждам часовника на стената. Предполагам, че заместник-директорът може да ме почака още малко.

— Да. Хайде да поговорим за нашия психар.