Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (12)

12.

Насочваме се на изток по магистрала 118. Тя не е нито много натоварена, нито много спокойна, положението е нормално като за магистрала в Лос Анджелис.

Напрегната, кисела и мрачна съм. Този ден потъва все повече и повече в заешката дупка.

— Защо теб? — пита Кали и ме изважда от самосъжалението ми.

— Защо мен какво?

— Защо Господин Лош Човек се е обадил на теб?

Обмислям въпроса й.

— Възможно е да го е планирал, но не мисля. Смятам, че е бил там.

— Какво?

— Мисля, че е бил там. Наблюдавал е. Видял ни е, като пристигаме, и ме е разпознал.

Всеизвестен факт от профайлинга и криминалните разследвания е, че извършителите се връщат на местопрестъпленията. Причините за това са многобройни. За да видят как протича разследването. За да преживеят отново престъплението. За да се почувстват могъщи.

— Мисля, че е планирал да ни каже за второто престъпление. Решил е да се навърта наоколо, да види какво се случва и да ни се обади. Така се случи, че ние отидохме първи.

— Значи те е разпознал.

— За съжаление — въздишам аз.

— Бари ни дава знак, че ще напускаме магистралата.

Бари познава района, в който отиваме.

— Не е пълна дупка, но не е и някое чудесно местенце — каза ни по-рано той. — Преди четири години разследвах самоубийство там.

Тръгвам след него, когато завива по булевард „Сепулведа“. Тук е по-натоварено, отколкото на магистралата. Събота вечер е и хората ходят на разни места, правят разни неща и приличат на хамстери, които въртят колелата си.

— Питам се дали това местопрестъпление ще е по-ново от предното — казва Кали. — Мислиш ли, че се е развилнял? Че се е позабавлявал?

— Наистина не знам. Този тип е много объркващ. Изкормва семейството, но не докосва сина, а Сара оставя жива. Обрисува стаята с кръвта им, но е планирал да ги упои. От една страна действа като психично болен и неорганизиран човек, а от друга е целенасочен и контролиран. Странно е.

Кали кима.

— Плуването в басейна е било импулсивно.

Убийците са хора, а хората са сложни същества, но с годините сме научили, че съществуват модели, които да търсим. Всички серийни убийци са задвижвани от желанието да убиват. Причините за това са коренно различни.

Организираните убийци, тези като Тед Бънди^[1], следват определен план. Те са изключително хладнокръвни и с много ясна представа какво правят. Те са внимателни и въздържани до момента на самия акт. При тях невинаги съществува нуждата да обезличават жертвите си и често са ненадминати актьори — сливат се с останалите от нас и болестта им остава незабележима.

Неорганизираните убийци са различни. Те са като Джефри Дамър и Сина на Сам^[2]. Изпитват трудности да се впишат. Често се държат странно със съседите и колегите си. Не могат да контролират желанията си и затова им е почти невъзможно да се придържат към дългосрочни планове. Неорганизираният убиец търси лесни жертви и често ги подлага на жестоки мъчения. Тук могат да се срещнат канибализмът и жените с изрязани гърди или гениталии.

Или съпруг и съпруга, изкормени като елени.

Изкормването е ярост. Изключително необичайно е убиец в подобно състояние да вземе решение да остави Сара жива. Въпреки това го е направил.

— Изглежда, има план — казва Кали. — Вероятно нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Онова, което каза Сара, ни сочи, че тя е неговата жертва. Тогава защо е причинил това на останалите? Нещата просто не се връзват.

— Скоро и това ще стане.

Кали е права. Скоро ще се вържат, винаги така става. Серийните убийци понякога не са залавяни, но никога не са оригинални, не и когато се стигне до дъното на онова, което ги кара да вършат деянията си. Може да са по-умни, отколкото смятаме, и по-брутални, но в края на краищата всички са задвижвани от желанията си. Винаги има някакъв модел. Това е абсолютна истина и не могат да избягат от нея, независимо колко са съобразителни и умни.

— Знам. Ще ми кажеш ли нещо повече за болката и болкоуспокояващите? — изстрелвам въпроса, преди да съм го обмислила добре.

Кали ме поглежда с вдигната вежда.

— Доста рязка смяна на темата. — Завивам надясно след Бари. — Лекарите смятат, че се дължи на засегнат нерв. В началото казаха, че ще се оправи, но вече не са толкова обнадеждени. Все пак минаха почти шест месеца.

— Колко лоша е болката?

— Има си своите моменти. Но истинският проблем не е тя, а постоянството й. По скромното ми мнение незначителната болка, която никога не си отива, е по-лоша от агонията.

— А викодинът ти помага, така ли?

Виждам усмивката й в профил.

— Смоуки, двете сме приятелки по много причини. Едната е, че си казваме само истината. Ако искаш да ме питаш нещо, давай.

Въздишам.

— Права си. Очевидно е, че се безпокоя да не се пристрастиш. Тревожа се за теб.

— Разбираемо е. Истината е, че пристрастяването е неизбежно. Смятам, че ще ми е много трудно да спра да приемам хапчетата. Вероятно след три месеца ще ми стане още по-трудно. Истината е, че ако не намеря начин да спра, ще съм на лекарства завинаги, което ще означава край на кариерата ми. Така че, Смоуки, приятелко, тревожиш се с пълно право и не си сама в това начинание. Позволявам ти да ме питаш за това веднъж месечно и обещавам да ти давам честен отговор, за да можеш да вземеш правилното решение. През останалото време не искам да го обсъждаме, става ли?

— Господи, Кали. Правиш ли всичко, което лекарите ти казват?

— Разбира се. — Звучи изморена. — Постоянно ходя на физиотерапия. Искам да се справя, Смоуки. Имам само пет неща в живота си: работата, приятелите, дъщеря ми, внукът ми и честите ми, много задоволителни сексуални контакти. Това ми е достатъчно. Ако изгубя работата си… — поклаща глава — … това ще остави огромна дупка в крехката ми душа. Стига толкова разговори за мен.

Поглеждам я, въздишам.

— Добре.

Засега я оставям на мира, но си отбелязвам, че положението е много сериозно. Не бива да оставям нещата така. Трябва да съобщя за състоянието й и да я сложа на бюро, но няма да го направя и Кали знае това. Тя е безмилостна към себе си. Ако усети, че се превръща в тежест, няма да има нужда аз да я отстранявам. Ще го стори сама.

Разбира се, ако отида в Куонтико, краят на професионалната кариера на Кали няма да е мой проблем…

Бари завива вляво по една от онези тихи квартални улици. Следвам го една пресечка, след което завиваме вляво на един знак стоп и веднага вдясно, за да влезем в паркинга на една жилищна сграда.

— Разбирам какво имаше предвид за това място — отбелязва Кали, докато гледа през предното стъкло.

Пред нас е стар жилищен комплекс, построен вероятно през седемдесетте, който представлява двуетажна сграда с двор и около четиридесет апартамента. Вратите и прозорците са от кафяво дърво, а мазилката е мръсна и напукана. Асфалтът на паркинга също не е от най-добрите, а местата за паркиране не са очертани. До сградата има два сини контейнера за боклук. Претъпкани са.

Излизаме от колата и отиваме при Бари.

— Приятно местенце, нали? — пита той и посочва наоколо.

— Виждала съм и по-големи дупки — отвръщам аз, — но не бих искала да живея тук.

— Е, поне дворът е хубав. Кой апартамент търсим?

— Двадесети.

— Това е на втория етаж. Да вървим.

* * *

Бари е прав, дворът е хубав. Не е кой знае какво, но е по-приятен от сградата. Поне дърветата и тревата са добре поддържани. Всички врати на апартаментите гледат към него — два етажа, които образуват голям квадрат. Градът може да се чуе тук, но има известна степен на изолация. Вероятно мястото е било замислено като оазис за усамотение, но е разположено на прекалено малко и затворено пространство и сега създава впечатление за капан, за клетка, за фургони, обградени от прииждащата и неизбежна обсада на града.

— Двадесети апартамент се намира в горния ляв ъгъл — обяснява Бари.

— Води ни — казвам му аз.

Вадим оръжията си и тръгваме по стълбите. Повечето прозорци са осветени. Всички завеси са спуснати. Това е единственият начин да се запази личното пространство. Стигаме до втория етаж. Двадесети апартамент е две врати вдясно от нас.

Бари се притиска до стената и се придвижва бързо към него. Следваме го. Пресяга се със свободната си ръка и чука силно. Като истинско ченге.

— Лосанджелиска полиция. Отворете вратата, моля.

Тишина.

В интерес на истината тя е навсякъде. До този момент се чуваха телевизори и радиа. Сега всичко е замлъкнало. Усещам как другите обитатели на сградата се ослушват. Обикалят в своите фургони.

Бари чука отново, този път по-силно.

— Отворете, моля. От полицията сме. Ако не го сторите, ще бъдем принудени да разбием вратата.

Изчакваме.

Отново няма никакъв отговор.

— Телефонното обаждане ни осигури основателна причина — свива рамене Бари. — Да проверим дали е отключено. Ако не е, ще се наложи да събудим управителя.

— Давай — насърчавам го аз.

Той се пресяга и хваща дръжката. Тя се завърта в ръката му. Поглежда ни.

— Готови ли сте?

Кимаме.

Бари отваря широко вратата и се премества от дясната й страна. Хваща пистолета с две ръце. Заемам мястото отляво и правя същото.

Озоваваме се в дневна, залепена за кухня. Килимът е стар, мръсен и грозно кафяв. До стената в малкото помещение е разположен черен кожен диван, срещу който се намира евтин 30-инчов телевизор. Той е включен, но звукът му е намален. Чува се едва реклама за някаква бизнес възможност.

— Има ли някого? — провиква се Бари.

Не получава отговор.

Пред дивана има евтина и очукана дървена маса. Върху нея са пръснати няколко порно списания и нещо, което прилича на бурканче вазелин. В дясната й страна има пепелник, който е претъпкан с фасове.

— Тук мирише на крака и задници — измърморва Бари.

Разглежда апартамента, оръжието му е готово за действие. Следвам го. Кали е зад мен. Не виждаме нищо друго в кухнята освен претъпканата с мръсни чинии керамична мивка. Чува се бръмченето на стар хладилник.

— Спалните са в задната част — съобщава Бари.

Разстоянието до тях е много малко, дели ги един къс коридор. От дясната ни страна има баня. Плочките и ваната в нея са бели. Тя е малка и мръсна и мирише на урина. Няма нищо интересно около мивката. Огледалото е мръсно и на петна.

Спалните са разположени една до друга. Вратата на тази отдясно е отворена и вътре виждам нещо подобно на домашен офис — старо метално бюро с компютър, деветнадесетинчов плосък монитор и няколко рафта, направени от циментови тухли и дъски. Рафтовете са почти празни, на тях има няколко книги с меки корици и видеокасети с порно. Върху един от тях има бонг, четвърт от него пълна с мръсна вода.

Това място е странно и тъжно. Единствените ценни вещи са диванът, телевизорът и компютърът. Всичко останало е евтино, старо и износено и направо крещи за упадък.

— Надушвам нещо — измърморва Бари и кима към вратата на другата спалня, която е затворена.

Приближавам се и също усещам миризмата, която е като пениси в устата ми.

— Ще я отворя — съобщава детективът.

— Давай — отвръщам и стискам още по-силно оръжието си. Сърцето ми бие като лудо. Спътниците ми изглеждат напрегнати. Вероятно и аз изглеждам такава.

Бари хваща дръжката, колебае се за миг, но в следващия момент я отваря широко и вдига бързо пистолета си.

Миризмата на кръв бърза да ни посрещне, подсилена от вонята на пот, фекалии и урина. Виждам думите, които са ни били обещани, изписани на стената над леглото.

Това място = правосъдие!

Те са горди и дръзки, почти радостни.

Под думите има нещо, което някога е било мъж. До мъжа лежи момиче, чиято кожа има неестествен алабастров цвят.

Всички сваляме оръжията си. Заплахата е била тук, но вече си е отишла.

Тази спалня е продължение на мотива на апартамента: тя е малка и тъжна. На пода в ъгъла са захвърлени мръсни дрехи. Леглото е двойно, състои се от матрак и метална рамка. Няма нито лицева, нито долна дъска. Няма скрин.

На леглото лежи гол мъж, чиито вътрешности са извадени. Той е от испански произход. Дребен е, около метър и седемдесет, а също и кльощав, много кльощав. Вероятно той е пушачът. Черната му коса е посребрена на места, което ме навежда на мисълта, че е между петдесет и петдесет и пет години.

Момичето е бяло и изглежда между тринадесет и седемнадесет години. Сравнително красива е, с мръсноруса коса. Гърдите й са малки и наперени. На раменете си има лунички. Слабините й са избръснати. Освен разреза на гърлото няма други наранявания. Забелязвам, че очите й, също като тези на Лоръл Кингсли, са затворени. Не прилича на роднина на мъжа, затова се питам каква е причината за присъствието й тук, на това тъжно място, с този възрастен мъж и неговите порно списания и вазелин.

Чудя се и за очевидното сходство между това местопрестъпление и онова в дома на Кингсли: децата са недокоснати, а възрастните са изкормени.

Убива децата, но не ги изкормва. Защо?

— Помещението е прекалено малко — отбелязва Кали. — Не препоръчвам да влизаме преди криминолозите.

— Разбрано — съгласява се Бари и прибира пистолета си. — Определено е нашият човек, Смоуки. Какво мислиш?

— Несъмнено.

Лицето на мъжа е застинало във вик, вероятно в писък. Това на момичето е спокойно, пасивно, то е по-зловещо и по-депресиращо.

— Смоуки, официално заявявам, че съм претоварен и ви моля за помощ.

Насилвам се да се извърна от прекалено безличното лице на мъртвото момиче.

— Знаеш какво означава това — обръщам се към Кали.

Тя въздиша, като издува бузи.

— Ще събудя Джийн и веднага се заемаме тук.

Джийн Сайкс е шефът на криминолозите на лосанджелиското ФБР. Двамата с Кали са работили заедно в миналото. Сега отново ще обединят сили. Сигурна съм, че ще открият всичко, което може да бъде открито на това местопрестъпление.

— Чакай малко — спирам я, когато ми хрумва нещо. — Колко време смяташ, че е минало между случилото се тук и убийствата на Кингсли?

— Предвид състоянието на телата, бих предположила, че това престъпление е било извършено преди ден — отвръща Кали.

— Значи първо е вилнял тук, а веднага след това се е заел със семейство Кингсли. Странно.

— Защо? — пита Бари.

— Ритуалните серийни убийства следват някакъв цикъл. Убийството е връхната точка на този цикъл. Депресията следва акта. Не говорим просто да си в лошо настроение, а за дълбока, омаломощаваща депресия. Въпреки това нашият извършител е убил тези хора, събудил се е на следващия ден и е продължил със семейство Кингсли. Не е невъзможно, но е необичайно.

— Този случай направо смърди — отбелязва Бари.

* * *

Докато Кали се опитва да се свърже с Джийн, Алън ми се обажда.

— Приключих тук. При вас всичко наред ли е? — пита той.

— Зависи от разбирането ти за „наред“. — Запознавам го с второто местопрестъпление.

— Направил ни е голямата услуга.

Тази така наречена „голяма услуга“ е нашият начин да кажем, че извършителят ни е осигурил второ местопрестъпление, без да се надяваме за такова. Много често първото просто не ни осигурява достатъчно улики, които да ни отведат до него. В тези случаи единственото, което можем да направим, е да чакаме да удари отново и да се надяваме, че втория път ще е малко по-невнимателен. Или третия. Или четвъртия. Това е обезсърчаващо и ни кара да се чувстваме виновни. „Голямата услуга“ звучи саркастично, но не е. Извършителят ни е предоставил второ местопрестъпление и ние не се чувстваме виновни, защото се е случило, преди да поемем да работим по случая. Всичко, което се случи от този момент насетне, се пише на нас.

— Да. Какво разбра?

— Нищо. Никой не е забелязал нищо необичайно. Нито странни превозни средства, нито странни хора. Но това е един от онези квартали. Средата на средата.

Алън има предвид едно изследване, което ми изпрати наскоро. В него се разглеждаше прилагането на социологията по време на разследване. Описваше се как промяната в технологиите, нарастващата престъпност и икономическите фактори правеха работата ни много по-трудна.

Преди кварталите създаваха свое общество. Хората познаваха съседите си. Резултатът беше, че се установяваше един по-наблюдателен кръг и среда, в която всеки външен би изпъкнал.

Само че с течение на времето нещата се бяха променили. Жените тръгнаха на работа. Достъпът до информация относно престъпленията и престъпниците стана обществено достояние благодарение на телевизията. Хората започнаха да осъзнават, че съседът им може да е насилник на деца, куотърбекът да изнасилва момичетата, с които излиза, и като цяло започнаха да се затварят във фургоните си.

В наши дни, гласеше изследването, при повечето средностатистически съседи — „средата на средата“ — липсваше това старо чувство за общност. По-голямата част от хората знаеха имената на съседите, които живееха най-близо до тях, но нищо повече.

По-бедните квартали бяха по-задружни. Богатите квартали обръщаха сериозно внимание на сигурността и наблюдението. Изследването заключаваше, че най-доброто място за работа на един престъпник е „средата на средата“, където всеки дом е остров и където едно престъпление е по-вероятно да бъде разрешено чрез криминология, отколкото благодарение на свидетели.

— Въпреки това — продължава Алън — през три врати е имало рожден ден с доста деца и родители наоколо.

— Това ни подсказва, че не се е отличавал. — Обмислям това. — Вероятно е носил някаква униформа.

— Не мисля. Разпитах, но никой не помни да е виждал служител на някоя от газо–, електро– или телефонните компании. Пък и не мисля, че това ще е най-умният ход през уикенда.

— Така ще изпъкне, а няма да се слее.

— Точно.

— Прекалено е дързък, Алън. Сторил го е през деня, когато всички са си у дома. Защо?

— Смяташ, че това означава нещо, така ли?

— Сигурна съм. Не поемаш подобен риск без някаква причина. Нашият човек обича съобщенията и определено ни е оставил такова, като е извършил престъплението по това време.

— Какво е то?

Въздишам.

— Все още не знам.

— Ще го разгадаеш. Какъв е планът?

— Бари поиска помощта ни, така че сме вътре, но сега се прибирай у дома. Ще започнем от утре.

— Сигурна ли си?

— Да. Аз смятам да направя същото. Разполагам с прекалено много информация, а нямам достатъчно отговори. Имам нужда от пространство, за да помисля, а криминолозите от време, за да работят.

— Обади ми се утре.

Излизам от апартамента. Бари ме чака отвън, облегнал се е на парапета. Небето е чисто тази вечер, на него има повече звезди от обикновено. Красотата обаче ми убягва.

Каква е тази миризма? О, да, от мен е. Мириша на смърт.

— Изясни ли ти се нещо? — пита Бари.

— Нямам отговори, само още въпроси.

— Например?

— Връзките. Как са свързани семейство Кингсли с двата трупа тук? Защо не изкормва децата? Защо затваря очите само на жените? Защо е оставил Сара жива и каква е нейната връзка с това местопрестъпление? Има ли такава? — Вдигам ръце раздразнена.

— Аха. Как искаш да процедираме?

— Кали, Джийн и компания ще се заемат с местопрестъплението тук. Симънс е в къщата на Кингсли. Утре ще разпитаме Сара, а и разполагаме с дневника й. — Млъквам и поглеждам Бари в очите. — Прибирам се у дома.

Той повдига вежда изненадан.

— Наистина?

— Да. Вие ми се свят, успях да спася една тийнейджърка да не си пръсне мозъка и видях пет трупа досега. Главата ми е пълна с информация за извършителя ни, която е доста противоречива. Нуждая се от душ и кафе и тогава ще продължа да мисля върху случая.

Бари вдига ръце, сякаш ми казва не стреляй.

— Идвам с мир.

Усмихвам се против волята си. Детективът е почти толкова добър в тези неща, колкото Кали. Почти.

— Съжалявам. Ще ми направиш ли една последна услуга за тази вечер?

— Разбира се.

— Разбери кои са. Мъжът и момичето. Може би тази информация ще ми помогне да си обясня някои неща.

— Няма проблем. Ще ти се обадя на мобилния. Ще извикам няколко униформени да помагат с каквото е необходимо.

— Благодаря ти.

Кали излиза от апартамента.

— Джийн и екипът му са на път — сънени и сърдити.

Разказвам й за онова, което сме говорили с Бари.

— Ваканцията свърши, така ли?

— Отдавна.