Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (64)

64.

— Готова ли си да тръгваме? — пита Томи.

— Закопчай ме и тогава ще ти отговоря с „да“ — отвръщам аз. Той изпълнява нареждането ми и ме придърпва към себе си със здравата си ръка. Целува врата ми. Чувството е познато и приятно.

Чувам стъпки. Прекрасната ми дъщеря се появява на прага. Тя завърта очи и прави отвратена физиономия.

— Господи, дайте си малко почивка. Искам да отида при Сара.

— Да, да, дребосък — усмихвам й се и се отскубвам от Томи. — Готови сме.

* * *

Мина цял месец. Сара се затвори в себе си за цяла седмица. След още една седмица заговори отново. Тереза, Бони и Елейна прекарваха часове наред до леглото й в болницата и се опитваха да я извадят от отчаянието.

Накрая Кати Джоунс успя да достигне до нея. Кали доведе полицайката в болницата. Сара я видя и веднага се разплака. Кати отиде при нея, сграбчи я в прегръдката си, а ние ги оставихме сами.

Тереза беше прекрасна и силна, точно както я описваше Сара. Тя нямаше нужда от успокоение и добри думи. Единственото, което искаше, беше да види Сара. Тереза беше силна и добра, качества, които Хуан не беше успял да й отнеме, и това ми вдъхна надежда за Сара.

* * *

Миналата седмица ми се обадиха, за да ми съобщят, че Сара се прибира у дома. Наистина се прибираше в дома, който беше принудена да напусне преди толкова много години. Иронията, че този подарък й беше направен точно от Хуан, не убегна на никого от нас. Но не ни пукаше.

Кати се премести при тях по молба на Тереза. Тя беше почистила цялото място и беше махнала всички завеси, за да пусне светлината отново вътре. Окачи картината на стената, точно срещу леглото на Сара.

Дойде ми една идея, която исках да превърна в реалност. С помощта на Тереза я проверих и се оказа, че съм права. Имахме подарък за „добре дошла“, който бяхме сигурни, че Сара ще оцени.

— Стигнахме ли вече? — пита Бони.

— Много сме близо — отговаря Томи. — Просто трябва да си спомня къде да завия. Улиците на Малибу са много гадни.

— Вляво — отвръща Бони нетърпеливо. — Запомних картата.

Отпуснала съм се на седалката и се наслаждавам на гласа на дъщеря си. Той е вълшебен за мен. Истинска музика.

— Стигнахме.

Отбиваме. Елейна, Тереза и Кали излизат, за да ни посрещнат, последвани от изненадващ гост — Кърби.

— Тя тук ли е? — пита Бони, докато бяга към тях.

— Да — усмихва се Елейна. — Вътре е и си почива.

Бони се втурва презглава към вратата.

— Сега разбирам в какво сме се превърнали — казва Кали. — Ние сме безинтересни, сладкишче, безинтересни и стари.

— Говори за себе си, Червенокоске — изчуруликва Кърби. — Аз ще съм вечно млада.

— Защото ще умреш, преди да остарееш — обажда се Брейди, който се появява от къщата.

Двамата с Кали излизат. Спомням си, че ми сподели за проблемите си с връзките и онези думи, че „песента й е изпята“, и се питам дали това се е променило. Надявам се. Ръката й продължава да посяга към джоба на сакото й за викодин, което никак не ми харесва. Какво ще се случи, не е ясно, но има различни видове болка и мъка от самотата… за която няма хапчета.

Всички сме белязани от нещо — добро или лошо, няма значение. Алън е преследван от крясъците на майката, изяла бебето си. Кали е перфектна отвън и осакатена отвътре. Аз имам моите белези. Осъзнавам, че балансираме между удоволствията и болката, вървим напред и назад и ядем поничките си, докато търсим блясъка край извора.

Но няма проблем. Такъв е животът. Все пак е по-добра алтернатива от смъртта.

— Е — казва Тереза развълнувана, — няма ли да я доведете?

Ухилвам се.

— Веднага. Ще се видим вътре.

Всички влизат в къщата. Съвсем скоро към тях ще се присъединят и други. Дъщерята на Кали и внукът й. Бари Франклин. Хора, които са били „докоснати“ от Хуан или просто са искали да вдъхнат надежда на Сара. Хора, които са искали всичко да приключи с Хуан или за да се уверят, че Сара в действителност не е „Разрушен живот“.

Отивам до съседната къща и почуквам на вратата. Миг по-късно тя се отваря. Джейми Овърман ме кани вътре. Съпругът й застава до нея.

— Благодаря ви, че правите това — казвам им. — И не само за него. Благодаря ви за всичко.

Джон е срамежлив човек. Усмихва се, но не казва нищо. Джейми само кима.

— Удоволствието е наше. Сам и Линда бяха добри съседи и добри хора. Ей сега ще я доведа.

Джейми ни оставя и след малко се връща с онова, което желая. Нещо от миналото, което вярвам, че ще донесе надежда на Сара.

Поглеждам надолу към Надеждата, към това живо същество от отдавна мъртвото минало. Сега е по-стара, по-бавна и посивяла. Но виждам искрата глуповата любов и очакване в очите й, които ме карат да се усмихна.

— Здрасти, Дорийн — поздравявам я и клякам, за да сме очи в очи. Тя маха опашка и облизва лицето ми.

Здрасти и на теб, обичам те, какво смяташ да правим?

— Да вървим, захарче. Искам да те заведа при някого. Тя има нужда от теб.