Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (16)

16.

— Как си, скъпа? — питам Бони.

На паркинга осъзнах, че всички работят по задачите си и всичко необходимо е свършено. Благодарение на това отново мога да бъда майка за малко. Всеки, който работи в силите на реда, трябва да се научи да намира време. Случаите, по които работим, са важни. Буквално са на живот и смърт. Но въпреки това трябва да се прибираме от време на време у дома за вечеря.

Намираме се в дневната на Алън и Елейна. Алън изпълнява някои задачи. Запознах го в основи с новините, но за момента няма какво да прави по случая. Елейна е в кухнята и ни приготвя нещо за пиене. Двете с Бони сме на дивана и се зяпаме без някаква причина.

Тя се усмихва и кима. Добре, казва ми.

— Радвам се да го чуя.

Сочи ме.

— Как съм аз ли?

Кима.

— Добре съм.

Бони ми се намръщва. Не ме лъжи.

Ухилвам се.

— Позволено ми е да имам някои тайни, скъпа. Родителите не могат да казват всичко на децата си.

Тя свива рамене. Прост жест със специално значение: Е, ние сме различни.

Бони е на десет години, но това не личи. Имам чувството, че живея с тийнейджърка, а не с дете. Смятах, че причината за това е онова, което е преживяла, трудностите, през които е трябвало да премине. Вече знам, че не е така.

Бони е надарена. Дарбата й не се крие в това, че е дете гений, а в способността й да се концентрира, да наблюдава и да разбира. Когато се заеме с нещо, тя се занимава с него, докато не стигне до заключение, като междувременно изследва всичко задълбочено.

Преди няколко месеца се тревожех за обучението й. Тя ме увери, че няма нужда да се тревожа. Че ще се върне на училище и ще навакса. Хвана ме за ръката и ме поведе към библиотеката. Двамата с Мат бяхме направили едната стая в такава. Вярвахме в четенето и в силата на книгите. Имахме намерение да предадем тази любов и този урок на Алекса. Платихме на дърводелец да направи рафтове на цялата стена и никога не изхвърлихме книга, която бяхме прочели.

Двамата с Мат прекарвахме около час всеки месец, за да решим коя книга да си купим. Шекспир, Марк Твен, Ницше, Платон. Ако сметнехме, че някой том е ценен за библиотеката ни, веднага го купувахме и го добавяхме към нея.

Събирането на книги беше едновременно колекционерско и работно начинание. Нито една книга не беше загуба на време и финанси. Имахме си правило — никога не купувай книга, за да спечелиш одобрението на другите.

Двамата с Мат не бяхме бедни, но не бяхме и богати. Нямаше да оставим след себе си огромно материално богатство. Надявахме се Алекса да наследи обичайните неща: изплатена къща, спомени от любящи родители и малко пари в банката. Също така искахме да й завещаем нещо уникално. Нещо, което само родителите й можеха да й дадат — нещо от сърце. Библиотеката — малка част от събрания на едно място труд на човечеството. С Мат мечтаехме за това, то беше нещо, което можехме да направим, независимо дали бяхме богати или не.

Алекса тъкмо беше започнала да се интересува от тази стая, преди да умре. Не съм добавяла нищо към нея оттогава. Сънувах кошмари, че се събуждам и всичко е в пламъци, а книгите пищят, докато горят.

Бони ме повлече на това забравено (избягвано) място. Извади една книга и ми я подаде. „Как да се научим да рисуваме“ от неизвестен, но очевидно талантлив автор. Тя посочи себе си. Отне ми секунда, за да разбера какво има предвид.

— Прочела си я?

Бони се усмихна и кимна, беше доволна, че съм я разбрала. Взе друга — „Всичко за оцветяването с водни боички“. И друга — „Изкуство и пейзажи“.

— Прочела си ги всичките? — учудих се аз.

Тя кимна. Посочи себе си, направи замислена физиономия и обхвана цялата библиотека с жест на ръката.

Погледах я известно време, докато разбера какво има предвид. Най-накрая се сетих.

— Искаш да ми кажеш, че когато се заинтересуваш от нещо, идваш тук и прочиташ някоя книга за него?

Кимане, голяма усмивка.

Мога да чета и да се уча, както и желанието да го правя — това искаше да ми каже. — Не е ли достатъчно?

Не бях сигурна дали е достатъчно. Да, в крайна сметка можеше да чете, но това не беше единственото. Имаше и други неща, които трябваше да научи. Също така не трябваше да се омаловажава социализирането, момчетата и приятелите. Трябваше да научи сложния танц да споделя света с останалите.

Всичко това минаваше като вихрушка през главата ми. Фактът, че Бони беше прочела няколко книги за изкуство и рисуване, а сега рисуваше постоянно — и то добре, ме успокои до известна степен, накара ме да не се страхувам толкова много и да оставя проблема за някой друг ден.

— Добре, скъпа — отвърнах аз. — Засега ще е така.

Духовното й израстване се виждаше не само в рисунките й, но и в способността й да слуша с внимание и невероятно търпение и да вниква в същността на емоционалните проблеми.

Бони беше дете в много отношения, но в други беше много по-голяма от мен.

Въздишам.

— Днес видях едно момиче на име Сара.

Разказвам й съкратената версия на историята й. Не й споделям, че е била принудена от Майкъл да прави секс с него, нито пък й описвам в детайли убийствата. Казвам й само важните неща — че Сара е сираче, че смята, че е преследвана от мъж, който нарича Странника, че е млада жена, която е достигнала връхната точка на отчаянието си, и че е готова да се поддаде на мрака, който я чака с отворени обятия.

Бони слуша с интерес. Когато приключвам, тя се замисля сериозно. Обръща се към мен, сочи себе си, после сочи мен и накрая кима. Необходима ми е секунда, за да разбера тази телепатична реплика.

— Тя е като нас, това ми казваш.

Бони кима, поколебава се, след което сочи себе си, но този път по-настоятелно.

— По-скоро като теб — отговарям, когато разбирам какво има предвид.

Кимане.

Поглеждам я.

— Смяташ така, защото е видяла как любимите й хора са убити ли, миличка? Както ти видя как убиват майка ти?

Тя кима, след което поклаща глава. Да — казва ми тя, — но не е само това. Прехапва долната си устна, мисли. Поглежда ме, сочи себе си и ме избутва.

Мой ред е да прехапя устната си. Вторачвам се в нея… и изведнъж разбирам.

— Такава би била и ти, ако не бях аз.

Бони кима, изражението на лицето й е тъжно.

— Сама.

Кимане.

Комуникацията с осиновената ми дъщеря е като четенето на пиктограма. Не всичко е буквално. Символиката има огромна роля. Тя не казва, че двете със Сара са еднакви. Сара е младо момиче, което е изгубило всичко и всички, които обича и — тук свършва приликата — което е останало само на този свят. Бони казва, такава щях да съм и аз, ако не беше Смоуки, ако животът ми беше приемни домове и спомени за смъртта на майка ми.

Преглъщам.

— Да, скъпа. Това е доста добро описание.

Бони има своите белези. Няма е. Все още има кошмари, които я карат да пищи насън.

Но не е сама.

Има мен, а аз — нея. Разликата е огромна.

Сега мога да видя Сара много по-ясно: тя пищи в мрака, но няма кой да я прегърне, когато се събуди. Това е така от доста дълго време.

Живот като този може да те накара да се заобиколиш от черно, мисля си аз. Защо не? Всичко е било мрак, така че най-добре да помниш този факт, най-добре да не се поддаваш на фантазията, наречена надежда.

Дрънченето на чаши ме изважда от собствените ми мисли. Елейна се е върнала с напитките ни.

— Портокалов сок за вас двете и вода за мен — съобщава тя, усмихва се и сяда.

— Благодаря — отвръщам аз и двете с Бони отпиваме от сока си.

— Чух какво каза на Бони — изрича след малко Елейна. — За онова момиче Сара. Ужасна история.

— Намира се в доста лошо състояние.

— Какво ще се случи с нея?

— Като я изпишат от болницата, ще е под опеката на полицията. След това зависи от някои неща. Тя е на шестнадесет. Ще я пратят в дом за сираци или в приемен дом, докато навърши осемнадесет.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Ще ми се обадиш ли? Преди да я изпишат от болницата?

За момент се изненадвам от тази молба, но само за момент. Все пак това е Елейна. Тя е като ангел. Наскоро разбрах, че също е била сирак.

— Елейна, не би било добра идея да вземеш това момиче в дома си. Въпреки очевидното — че някакъв психопат е обсебен от нея — тя е истинска каша. Наранена е, да, но има нещо нередно в нея. Не знам какво е било миналото й, дали взема наркотици, краде или… каквото и да било.

Елейна ме дарява с една от толерантните си, но изпълнени с любов усмивки, която казва: Обичам те, но си много твърдоглава.

— Оценявам загрижеността ти, Смоуки, но решението ще го вземем двамата с Алън.

— Но…

Елейна бързо поклаща глава.

— Обещай, че ще ми се обадиш, преди да я изпишат.

Край на разговора, всичко свърши, ще се предадеш, ако знаеш кое е добро за теб… но те обичам. Усмихвам се, не мога да се спра. Елейна винаги ме кара да се усмихвам, такава си е тя.

— Обещавам.

Елейна гледа Бони през деня (и често през нощта). Двамата с Алън са се превърнали в част от семейството на дъщеря ми. Всички сме щастливи от това. Не живеят далеч, няма хора, на които да имам по-голямо доверие, а и Бони много ги обича. Безпокоя се заради мълчанието й, както и за обучението й, но засега всичко е наред.

Алън и Елейна споделят страховете ми, без да ги оспорват или да ми се присмиват за тях. Инсталираха аларма в къщата си (сериозна при това, като моята), а Томи им монтира обикновена система за видеонаблюдение. Разбира се, тук е и Алън, гигантът с пистолета, който спи в този дом.

Задължена съм на двамата.

— Обещавам — повтарям аз.

* * *

Алън се връща и веднага се захваща със задачата да изгуби игра на шах от Бони. Елейна е в кухнята, където ни приготвя късен обяд, а аз разговарям с Кали по телефона.

— Разпечатах страниците, сладкишче. Какво следва сега?

— Направи още шест копия. По едно за Бари, Джеймс, Алън, заместник-директор Джоунс, доктор Чайлд и за теб. Прати копията на Бари, Джеймс, доктор Чайлд и заместник-директора в домовете им. Ще им се обадя и ще ги предупредя да ги очакват. Искам всички да прочетат дневника. След като приключим, ще го обсъдим.

— Добре. Какво да правя с твоето копие и това на Алън?

Поглеждам към кухнята и се усмихвам.

— Гладна ли си?

— Вятърът духа ли? Луната върти ли се около Земята? Коренът на всяко просто число…

— Просто си довлечи задника тук.

* * *

Разговарям по телефона със заместник-директора. Обадих му се у дома, за да го запозная с развитието на случая и да го помоля да забърза всичко. Едно от първите неща, които научих за бюрокрацията, е, че шефът ти трябва да е наясно с положението.

— Чакай малко — прекъсва ме той. — Какво каза, че е името на мъжа от второто местопрестъпление?

— Хосе Варгас.

Джоунс подсвирква.

— По-добре ела да ме видиш утре, Смоуки — казва той.

— Защо?

— Защото мога да ти кажа всичко за Варгас. Случаят с трафика на хора? Аз работих по него.

— Без майтап?

Бари ми каза, че случаят е бил на федералните, но това, че заместник-директорът е участвал в него, е неочаквано. Вероятно обаче е плюс.

— Без майтап. Ела при мен утре.

— Да, сър.

— Добре. Помисли ли си за другото, за което говорихме?

Шегувате се, нали?

— Малко.

Кратка пауза. Мисля, че очаква от мен да наруша тишината, да дам по-сериозно обяснение от една-единствена дума. Когато не го правя, той също не продължава да дълбае в темата.

— Искам да съм в течение на всичко, което се случва. Също така чакам дневника.

— След час ще ви го изпратим, сър.

* * *

Кали се появи скоро след като приключих разговора със заместник-директора. Бони играеше шах с Алън, който я учеше на основните моменти в играта. Кали седна до осиновената ми дъщеря и двете се обединиха срещу Алън, който се бореше със зъби и нокти да запази фигурите си.

По време на тази оспорвана среща Елейна успя да ме приклещи в кухнята по нейния непоколебим, но нежен начин.

— Планираме ли да довършим започнатото в събота? — попита ме тя.

1затеб2замен?

В този момент лапам една солета и застивам по средата на движението. Сдъвквам я, преглъщам и незнайно защо се чувствам виновна.

— Смоуки — настоява Елейна, като ме хваща за брадичката и повдига лицето ми. — Аз съм.

Поглеждам я и позволявам на малка част от тази характерна за Елейна доброта да потече в мен. Въздишам.

— Знам. Съжалявам. — Свивам рамене. — Истината ли искаш? Разбира се, че ще го довършим. Но кога? — Поклащам глава. — Все още не знам.

— Добре. Но ще ми кажеш, нали?

— Да — измърморвам, докато се боря със следващата солета. Приличам на малко дете. — Разбира се.

— Справяш се много добре, Смоуки. Почистването на къщата е чудесна идея. Просто искам да се уверя, че ще довършиш започнатото, това е всичко.

Елейна се усмихва и всичките думи на света стават излишни.

* * *

Ранна вечер е, но прозевките на Бони ми подсказват, че е време да си вървим.

Останахме тук до по-късно от планираното, но имах нужда от това. Шегите на Кали и престореният гняв на Алън, че е загубил от дъщеря ми на шах, постоянната нежност на Елейна и непрестанните усмивки на Бони са достатъчни, за да възстановят чувството ми за нормален живот.

Можеш ли да се откажеш от всичко това? Трябва ли да го правиш? Куонтико ли е решението?

Тихо — нареждам си.

— Връщам се в службата — казва ми Кали на вратата. — Смятам да се поровя в компютъра на Варгас. Сигурна съм, че ще намеря много неприятни неща.

— Не стой до късно — отвръщам й аз. — Утре рано трябва сме в офиса.

Елейна, Алън и Кали получават прегръдки — първо от Бони, а после и от мен. Работя със семейството си, семейството ми е моята работа, така се разви животът ми.

Това получаваш, когато се омъжиш за пистолета?

В прекалено добро настроение съм, за да се връзвам на собствените си думи.