Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (2)

2.

Двете с Бони обикаляме „Глендейл галерия“ — мола на моловете — и денят става все по-хубав. Спираме се при „Сам Гуди“, за да разгледаме музикалната селекция. Купувам си компактдиск — „Най-доброто от 80-те години“, — а Бони най-новия албум на Джуъл. Настоящите й музикални интереси съответстват на личността й — замислена и красива, нито нещастна, нито щастлива. Очаквам с нетърпение деня, в който ще ме накара да й купя нещо по-живо, но днес това няма значение. Защото тя е щастлива. Това е най-важното.

Купуваме си огромни солени гевреци и сядаме на една пейка, за да ги изядем и да погледаме хората, които минават покрай нас. Двама тийнейджъри се лутат наоколо, те са слепи за всичко останало. Момичето е на около петнадесет, брюнетка, малко грозничка, слаба в горната част и закръглена в долната, облечена е в увиснали дънки и потник. Младежът изглежда на същата възраст и никак не е привлекателен. Висок, мършав, раздърпан, с очила с дебели стъкла, много акне и дълга коса. Вкарал е ръката си в задния джоб на дънките на приятелката си, а тя го е прегърнала през кръста. Двамата изглеждат млади, странни, шантави и щастливи. Напълно не на място, но това ме кара да се усмихна.

Забелязвам мъж на средна възраст да се пули по двадесетгодишна красавица. Тя прилича на неопитомен кон, изпълнена е с непринудена жизненост. Перфектна катраненочерна коса, която стига до талията й. Безупречна кожа с тен. Закачлива усмивка, закачливо носле, закачливо всичко. Излъчва увереност и чувственост, които смятам, че са по-скоро несъзнателни, отколкото целенасочени. Тя върви близо до мъжа. Той продължава да лапа мухите. Жената дори не го забелязва. Така стоят нещата.

И аз ли бях такава някога? Красиво същество, което караше мъжете да си губят ума?

Предполагам, че да. Но времената се менят.

И сега ме заглеждат, спор няма. Но вече не ме гледат с копнеж. Гледат ме с любопитство и отвращение. Трудно е да ги виня. Сандс много се постара, докато режеше лицето ми.

Дясната ми страна е перфектна и недокосната. Неприятната част е лявата. Белегът започва от средата на челото ми. Слиза надолу към веждите ми, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда, белегът зае мястото й. Кривата пътека продължава през слепоочието ми, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща. Разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта, надолу към врата и свършва на ключицата ми.

Имам още един белег, който е прав и перфектен — започва под лявото ми око и стига до ъгълчето на устата ми. Той е по-нов от останалите. Мъжът, който уби Ани, ме принуди да се разрежа, докато ме гледаше и се наслаждаваше. Харесваше му да ме наблюдава как кървя. Виждах го в очите му, екзалтираше. Това беше едно от последните неща, които изпита, преди да му пръсна мозъка.

Това са видимите ми белези. Под яката на всяка блуза, която нося, има други. Направени са с острието на нож и върха на цигара.

Доста дълго време бях засрамена от лицето си. Правех косата си така, че да прикрива лявата му част, опитвах се да скрия онова, което Джоузеф Сандс ми причини. Обаче животът отново ме стисна в хватката си и възгледите ми за тези белези се промениха. Вече нося косата си на конска опашка и предизвиквам света да ме гледа.

Останалото от мен не е много зле. Нисичка съм, около метър и половина. Мат обичаше да казва, че гърдите ми са в „размер за хапане“. Не съм слаба, но съм във форма. Дупето ми не е малко, по-скоро прилича на балон. Мат много го обичаше. Понякога падаше на колене, докато стоях пред огледалото, хващаше ме за задника и поглеждаше нагоре към мен. С най-добрия си „Ам-Гъл“-ски глас казваше: „Безценното ми…“

Винаги се разсмивах, като правеше така.

Бони ме изважда от унеса, като ме дръпва за ръкава. Поглеждам в посоката, в която сочи.

— Искаш да отидем в „При Клеър“?

Тя кима.

— Няма проблем, дребосък. — „При Клеър“ е едно от онези места за майки и дъщери, където могат да се намерят евтини, но стилни бижута за млади и стари, ластици за коса, лъскави четки и какво ли не.

Влизаме в магазина, където ни посреща една от продавачките — жена на двадесет и няколко години — с патентована усмивка и с готовност да помага и продава. Очите й се ококорват, когато ме оглежда по-добре. Усмивката й първо изчезва, а после и устата й се изкривява.

Повдигам вежда.

— Проблем ли има?

— Не, аз… — младата жена продължава да се пули на белезите ми, изнервена и ужасена. Почти й съчувствам. Нейното божество е красотата, а лицето ми вероятно прилича на победа за дявола.

— Помогни на онези момичета ей там, Барбара. — Гласът е остър като плесница. Поглеждам в посоката, от която идва, и виждам жена на около четиридесет. Красива е по онзи начин, по който стават красиви жените, когато поостареят. Косата й е прошарена, а очите й са в най-пронизителното синьо, което някога съм виждала. — Барбара — повтаря тя.

Двадесетгодишната излиза от унеса, отвръща „Да, госпожо“ и бързо се отдалечава от нас.

— Не й обръщай внимание, скъпа — казва жената, като минава направо на „ти“. — Бива я в усмивките, но не е сред най-надарените в главата. — Гласът й е изключително мил. Отварям уста, за да отговоря, че няма проблем, но осъзнавам, че тя не говори на мен, а на Бони.

Поглеждам детето и виждам, че от очите се сипе жупел по двадесетгодишната. Тя се държи доста отбранително, що се отнася до мен, никак не й е приятно, когато някой ме гледа по този начин. Реагира на гласа на жената, като се обръща и я оглежда преценяващо. Смръщеното й изражение е заменено от срамежлива усмивка. Харесва я.

— Казвам се Джудит, а това е малкият ми магазин. С какво мога да ви помогна, дами?

Вече говори на мен. Дарявам я със свой собствен преценяващ поглед и виждам, че всичко е както трябва. Добротата на жената е естествена, дори нещо повече. Тя е характерна за нея. Не съм сигурна защо го правя, но й задавам въпроса, преди да успея да спра думите да излязат от устата ми:

— Защо не си втрещена като нея, Джудит?

Жената ме поглежда с пронизителните си сини очи и ме дарява с нежна усмивка.

— Миналата година преборих рака, скъпа. Подложих се на двойна мастектомия. Първия път, в който съпругът ми видя резултатите, дори не мигна, само ми каза, че ме обича. Красотата е доста надценена стока. — Джудит намига. — Така, мога ли да ви помогна…?

— Смоуки — отвръщам аз. — Смоуки Барет. Това е Бони. Просто разглеждаме, а ти ни помогна достатъчно.

— Заповядайте, разглеждайте, а ако си харесате нещо, просто ме повикайте.

Една последна усмивка, намигване и жената се оттегля, а след себе си сипе доброта като вълшебен прашец.

Прекарваме около двадесет минути в магазина и се снабдяваме с купища дрънкулки. Повечето от тях никога няма да бъдат използвани, но е истинско удоволствие да си ги купим. Обслужени сме от Джудит на касата, казваме си довиждане и напускаме с плячката си. Когато излизаме от магазина, поглеждам колко е часът.

— Трябва да се прибираме, скъпа. Леля Кали ще дойде след час-два.

Бони се усмихва и кима, след което ме хваща за ръката. Излизаме от мола. Денят навън е слънчев и перфектен. Имам чувството, че сме влезли в поздравителна картичка. Мисля си за Джудит и хвърлям поглед към Бони. Тя не ме вижда, че го правя. Изглежда безгрижна, каквото трябва да бъде всяко дете.

Слагам си слънчевите очила и отново се замислям колко прекрасен е денят. Най-хубавият от доста време насам. Може би това е добра поличба. Ще разчистя къщата си от призраците, а животът продължава да става все по-хубав и по-хубав. Сигурна съм, че постъпвам правилно.

Наясно съм, че когато се върна на работа, ще си спомня най-важното: навън дебнат хищници — изнасилвачи, убийци и по-лоши създания. Те живеят под същото синьо небе като нас, препичат се на топлината на същото слънце и винаги наблюдават, винаги чакат. Те се отъркват в нас и когато го сторят, започват да трептят като мрачен камертон.

Засега обаче слънцето си е просто слънце. Както каза гласът от съня ми: ние, счупените парчета, продължаваме да отразяваме светлината.