Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (8)

8.

Стигам до отворената предна врата на къщата. Потя се и ме сърби заради неудобната бронежилетка, която съм навлякла над ризата си. Извадила съм глока и съм готова за действие. Денят прелива в здрач и сенките започват да се разтеглят. Сърцето ми тупти превъзбудено.

Поглеждам назад към всички колеги, които са се събрали пред къщата.

Навсякъде са издигнати барикади, започващи от улицата. Преброявам четири патрулки и вана на SWAT. Униформените полицаи стоят на пост пред барикадите, готови да повтарят до смърт една и съща фраза: „Разотивайте се“. Екипът на SWAT чака вътре в периметъра — те са смъртоносна група от шест души с черни лъщящи шлемове на главите. Светлините на патрулките са включени, а автомобилите са обърнати към къщата.

И към мен.

Да си служител на реда е мръсна работа. Свързана е с кръв, разлагащи се тела и едни от най-лошите хора. Трябва да се вземат решения на живот и смърт, при положение че не разполагаш с почти никаква информация. Най-опитните ченгета и агенти нямат достатъчно опит, за да се справят с всичко. Когато настъпи криза (а такава винаги може да се очаква), често се решава по същия начин като сега: с помощта на агент с двуседмично обучение по парламентьорство, повикана от отпуска, облечена в голяма бронежилетка, която се съмнява, че може да се справи с онова, с което се е заела. С други думи, правим най-доброто, на което сме способни.

Изгонвам всички мисли от главата си и надниквам вътре.

По челото ми избиват капки пот. Солени перли.

Това е една от по-новите къщи в този район — двуетажна, с циментова замазка, дървена ламперия и глинен покрив. Класическа Южна Калифорния. Изглежда добре поддържана, вероятно е боядисвана през последните няколко години. Не е огромна, собствениците й не са били богати, но е приятна. Дом на семейството от средната класа и нищо повече.

— Сара? — провиквам се. — Аз съм Смоуки Барет, скъпа. Искала си да ме видиш. Ето ме.

Не получавам отговор.

— Ще дойда при теб, Сара. Просто искам да поговорим. Трябва да разбера какво става. — Млъквам за миг. — Знам, че имаш пистолет, скъпа. Искам да знаеш, че и аз имам и че го държа в ръката си. Не се плаши, когато го видиш. Няма да те застрелям.

Изчаквам малко, но отново не получавам никакъв отговор.

Въздишам, проклинам се и се опитвам да си измисля причина да не влизам в тази къща. Нищо не ми идва наум. Част от мен не желае нещо да ми дойде наум. Не е чак толкова голяма тайна, че тези моменти от службата са ужасяващи, но също така те карат да се чувстваш жив. Усещам адреналина и ендорфините, страха и еуфорията. Те са едновременно прекрасни, ужасни и пристрастяващи.

— Влизам вътре, Сара. Не ме застрелвай, става ли? Не застрелвай и себе си. — Целта ми е да използвам лек хумор, но съм прекалено нервна, за да го постигна.

Стискам силно дръжката на пистолета си, поемам си дълбоко въздух и минавам през предната врата.

Първото нещо, което помирисвам, е убийство.

Един писател ме попита веднъж каква е миризмата на убийството. Човекът правеше проучване за книгата, която пишеше, и искаше да бъде достоверен.

— Кръвта — отговорих му аз. — Смъртта вони на кръв.

Тогава ме помоли да опиша миризмата на кръв.

— Все едно устата ти е пълна с пениси, от които не можеш да се отървеш.

Сега подушвам същото — медения аромат на кръвта. Това ме възбужда до някаква степен.

Тук е имало убиец. Аз преследвам убийци.

Продължавам напред. Подът тук е червеникав паркет, поставен върху бетона. Той е полиран и не скърца. Вдясно от мен има огромна дневна с дебел бежов килим, камина и сводест таван. Диван от две части, в същия цвят като килима, е разположен на буквата L пред камината. Големи двойни прозорци разкриват гледка към предния двор. Всичко наоколо е чисто и приятно, но лишено от въображение. Собствениците са се опитали да впечатляват, като се слеят с тълпата, а не като изпъкнат.

Дневната продължава надясно чак до края на къщата, където се намира трапезарията. Там също има бежов килим. Под светлината на лампа, която виси от дълга черна верига от тавана, се намира дървена маса в меден цвят. Зад нея има единична френска врата, която води в кухнята. Отново всичко е напълно лишено от изненади. Приятно е, но нищо особено.

Пред мен има стълбище, което отвежда до втория етаж. Застлано е със същия бежов килим. Стените покрай стъпалата са покрити със снимки в рамки. На тях млади мъж и жена стоят един до друг и се усмихват. Същите мъж и жена, но малко по-възрастни, държат бебе. Предполагам, че то е пораснало и е станало красив тийнейджър. Всичките са с черни коси. Разглеждам снимките и забелязвам, че на тях не присъства момиче.

Вляво от стълбището има стая, която предполагам, че е служила за почивка. Виждам масивните плъзгащи врати, които водят до задния двор.

Помирисвам кръв, кръв и още кръв. Въпреки всички светлини, които озаряват къщата, атмосферата е тежка и неприятна. Лоши неща са се случили тук. Ужасът е завладял това място. Хора са умрели насилствено и това насилие е увиснало във въздуха. Сърцето ми препуска като лудо. Страхът е силен и остър. Еуфорията — също.

— Сара? — провиквам се отново.

Не получавам отговор.

Тръгвам към стълбите. Миризмата на кръв става по-силна. Поглеждам отново стаята за почивка и разбирам защо. В това помещение също има диван, който е разположен пред голям телевизор. Килимът е подгизнал от кръв. Тук тя се е леела, била е повече, отколкото платът е могъл да поеме. Локвите са тъмни, мазни и съсирени. Който и да е кървил там, е умрял там.

Няма тела.

Били са преместени, мисля си.

Търся, но не намирам никакви кървави следи или някакво доказателство, че телата са били влачени. Всичката кръв е на локви, освен едно голямо и неравно петно до мен.

Може би са били носени.

Това би означавало, че извършителят е много силен. Мъртвата тежест на възрастно човешко тяло е доста трудна за вдигане, още повече за носене. Всеки пожарникар и лекар могат да потвърдят това. Без необходимата помощ да носиш възрастен човек е равносилно на това да носиш пълна чанта с топки за боулинг.

Освен ако кръвта не принадлежи на дете. В такъв случай вдигането и носенето няма да са толкова трудни. Чудесна мисъл.

— Сара? — провиквам се. — Качвам се по стълбите. — Гласът ми е напрегнат, предпазлив.

Продължавам да се потя. Климатикът е изключен, осъзнавам аз. Защо? Забелязвам хиляди неща наведнъж. Страх и еуфория, еуфория и страх.

Стискам пистолета с две ръце и тръгвам по стълбите. Стигам до полуетажа и завивам наляво. Вонята на кръв става по-силна. Подушвам нови миризми. Познати аромати. Урина и фекалии. Както и други, по-влажни неща. Вътрешности, те си имат своя запазена воня.

Чувам нещо. Някакъв слаб звук. Килвам глава на една страна и наострям уши.

Сара пее.

Космите по врата ми настръхват. Стомахът ми се свива, докато адреналинът преборва ендорфините и изпъва нервите ми до максимум.

Звукът не е никак приятен. Ужасен е. Това е песен, която човек би очаквал да се носи от гробището през нощта или от някоя мрачна клетка в лудницата. Тя се състои само от една дума и една монотонна нота.

— Лаааа. Лаааа. Лаааа. Лаааа.

Отново и отново, една-единствена дума и една-единствена нота, изпята с малко по-силен от шепот глас.

В мен се надига тревога, защото това е меланхолията на лудостта.

Преодолявам набързо последните няколко стъпала и усмихващите се по стените снимки. Зъбите им като че ли блестят на светлината.

Я виж, помислям си, когато се озовавам горе, и тук килимът е бежов.

Намирам се в къс коридор. Банята е в края му. Вътре е светло, а вратата й е широко отворена. Мога да видя (изненада!), че плочките са бежови — поредното доказателство за безличието, което лъха от този дом.

Коридорът завива надясно от банята, където предполагам, че се намира друга спалня.

Обзалагам се, че ще има още бежово там.

Сърцето ми тупти като лудо и се потя обилно.

Вдясно от мен има двойка бели врати. Те са вход, убедена съм, към едно ужасно място. Тук миризмите са още по-силни. Неприятното пеене на Сара кара кожата ми да настръхва.

Протягам ръка, за да отворя дясната врата. Спирам се точно пред месинговата дръжка. Ръката ми трепери.

От другата страна ме чака момиче с пистолет. Момиче с пистолет, покрито в кръв, в къща, която вони на смърт, което пее като някаква луда.

Давай — мисля си аз. — Най-лошото, което може да ми направи, е да ме застреля.

Не, тъпачке. Най-лошото, което може да ти направи, е да те погледне в очите и тогава да си пръсне мозъка или да ти се усмихне и да си пръсне мозъка…

Достатъчно, нареждам си.

Настъпва вътрешна тишина. Душата ми утихва.

Ръката ми спира да трепери.

Появява се един нов глас, който войниците, ченгетата и жертвите познават добре. Той не предлага утеха. Предлага сигурност. Изрича най-трудните думи, но никога, абсолютно никога не лъже. Той принадлежи на покровителя на невъзможните избори.

Спаси я, ако можеш. Убий я, ако се наложи.

Хващам дръжката и отварям вратата.