Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (50)

50.

Хуквам към предния вход, като по пътя направо прелитам през детекторите за метал, които започват да вият неодобрително. Забелязвам неподвижното тяло на един от охранителите. Не мога да преценя дали е жив или не.

Удрям вратите с рамо и излизам на стълбите. Дишам тежко и стискам здраво пистолета с две ръце.

Нищо!

Слизам бързо по стълбите и се озовавам на паркинга. Стрелкам глава наляво и надясно в опит да го намеря. Чувам, че вратите зад мен се отварят и Кали се озовава до мен. Не след дълго към нас се присъединява и Алън.

— Къде е? — излайва Кали. — Току-що излезе!

Чуваме рева на мощна кола и пищенето на гуми. Хуквам към източника на звука. Един черен „Мустанг“ прелита и аз вдигам оръжието си… но в този момент осъзнавам, че не съм сигурна дали това е нашият човек.

— По дяволите! — изкрещявам от яд.

— Постъпи правилно — измърморва Алън.

Хуквам обратно по стълбите, като вземам три наведнъж, и връхлитам през вратите. Кали и Алън ме следват по петите.

Лобито прилича на пометено от ураган. На пода лежат три тела. Дошли са и няколко други агенти. Поне четирима човека са извадили оръжия, а Мич, шефът на охраната, говори по уоки-токито си. Изражението на лицето му е изключително мрачно.

Избърсвам потта от челото си с трепереща ръка и се опитвам да успокоя вътрешния си глас. Мислите ми са разпокъсани. Трябва да се движа бързо, но да забавя вътрешното си темпо.

— Провери как е Джеймс — нареждам на Кали.

Отивам при Томи. Той изглежда малко по-добре. Не е толкова пребледнял като преди малко, но очевидно изпитва силна болка. Прикляквам до него и го хващам за ръката.

— Спаси ми живота — казвам му с треперлив глас. — Ти си един голям глупчо, който обича да се прави на герой.

— Об… — потръпва от болка. — Обзалагам се, че казваш това на всички момчета, които те спасяват от летящи гранати.

Опитвам се да измисля някакъв остроумен отговор, но осъзнавам, че не мога да говоря. Не обичам Томи, все още не, но той е най-важният мъж в живота ми от Мат насам. Ние сме заедно.

— За Бога, Томи — прошепвам аз. — Помислих си, че си м-м-мъртъв. — Имам чувството, че езикът ми е се е вледенил, а в стомаха ми прелитат пеперуди.

Томи спира с опитите си да се усмихне. Пронизва ме с очи.

— Да, но не съм. Ясно?

Нямам доверие на гласа си точно сега, затова просто кимам.

— Джеймс е добре — провиква се Кали и ме стряска, — но ще има нужда от няколко шева.

Отново се обръщам към Томи. Той се усмихва.

— Добре съм. Върви.

Стискам го за ръката за последно и ставам на крака. Благодарна съм, че не ме предават. Вратите на асансьора се отварят и от него излиза заместник-директор Джоунс с готово за употреба оръжие. Зад него има още няколко агенти.

— Какво, по дяволите, се случи? — излайва той.

— Някакъв тип се появи и хвърли две гранати в лобито — отговарям аз. — След това откри стрелба. Избяга през предния вход.

— Има ли жертви?

— Все още не знаем.

— Някаква идея кой е нарушителят?

— Не, сър.

Джоунс се обръща към един от агентите, които слязоха с него в асансьора.

— Искам агенти на предния вход. Никой да не влиза или излиза освен медицински персонал. По най-бързия начин докарайте линейка, а междувременно оценете щетите. Искам агентите, които са добри в даването на първа помощ, да се размърдат.

— Да, сър — отговоря мъжът и се заема със задачите.

Заместник-директорът наблюдава как настъпилият хаос лека-полека бива овладян благодарение на професионализма на всички.

— Добре ли си? — пита ме той и ме оглежда внимателно. — Изглеждаш малко бледа.

— От стреса е — отговарям аз. Опипвам задната част на главата си, където я ударих в мраморния под. Успокоявам се, когато напипвам само цицина без кръв. Главоболието ми намалява, така че не се притеснявам, че може да имам сътресение.

— Трябва да разбереш кой е извършителят и какво се случи току-що — промърморва Джоунс.

— Да, сър — отговарям аз.

Той въздиша разгневен.

— Видя ли го?

— Да, сър.

— От Близкия изток ли беше?

— Не, сър. От испански произход. В края на тридесетте или началото на четиридесетте си години.

Заместник-директорът изругава.

— Как, по дяволите, е минал покрай охраната?

— Не е. Влезе през главния вход, хвърли две гранати, откри огън и си тръгна.

Шефът поклаща глава.

— Как да защитя хората си от подобни заплахи?

Не отговарям. Джоунс не говори на мен.

— Какво искате да направим, сър? Аз и екипът ми?

Той прокарва ръка през косата си и оглежда наоколо.

— Нека Алън остане — решава накрая. — Вземи Кали и се заемете със заповедта.

Предвид случилото се оставам втрещена.

— Но, сър… — отново избърсвам потта от челото си. — Вижте… ако имате нужда от нас тук, ще останем.

— Не. Няма да спираме работата си заради това. Майната му. През следващия половин час ще прегледаме записите от охранителните камери. Като се има предвид колко агенти има в сградата и хората, които ще изпратят от Куонтико, не мисля, че ще имам недостиг на кадри.

Не отговарям. Джоунс се намръщва насреща ми.

— Не те моля, Смоуки.

Въздишам. Прав е, той е шефът и освен това е вбесен — необоримо трио от причини.

— Да, сър.

— Залавяйте се за работа.

Отивам при Кали. Джеймс се е изправил, но погледът му е размътен. Притиснал е кърпичка върху раната на челото си. Кръвта е потекла по лицето и врата му и е изцапала ризата му.

— Приличаш на човек, в чийто череп някой е забил томахавка — казвам му.

Усмихва се наистина и в този момент разбирам, че не е на себе си.

— Просто драскотина — отвръща той, като усмивката не слиза от лицето му. Гласът му е леко отнесен. — И малко кръв.

Поглеждам Кали и вдигам вежда. Тя свива рамене.

— Казах му да стои седнал. — Поглежда го критично. — Но трябва да призная, че така го харесвам повече.

— Знаеш ли какво, Червенокоске? — започва Джеймс, като говори малко по-силно от необходимото и се навежда над нея. — Имам нужда от теб колкото… колкото от дупка в главата. — Той се засмива на собствената си шега и се поклаща на нестабилните си крака. Двете с Кали го хващаме за ръцете.

— Хей, знаете ли какво? — пита той отнесено, като този път поглежда мен.

— Какво? — питам в отговор аз.

— Не се чувствам много добре.

Краката му стават меки като спагети и двете с Кали се опитваме да го сложим в седнало положение. Този път не прави опити да се изправя. Целият е пребледнял, а лицето му е плувнало в мазна пот.

— Има нужда от лекар — казвам обезпокоена аз. — Сътресението му изглежда доста здраво.

Като че ли чули думите ми, вратите се отварят и вътре влиза лекарски екип, съпътстван от агенти с извадени оръжия.

— Поискай и ще ти бъде дадено — отбелязва Кали. Тя се навежда и потупва Джеймс по рамото. — Идват за теб, сладкишче.

Той я поглежда със замъглен поглед. В този момент изглежда по-концентриран и прилича повече на старата си същност. Преглъща и потръпва.

— Добре — е единственото, което успява да отговори и навежда глава между коленете си.

— Какъв е планът? — пита Алън, който идва при нас.

Оглеждам го от глава до пети. Изглежда невредим. По ръцете му има кръв, която стига чак до китките. Той забелязва накъде е насочен погледът ми.

— На едно от хлапетата е — обяснява с безизразен глас. — Кървеше от рана в стомаха. Опитах се да спра кървенето с ръце. Почина. — Мълчание. — Та, какъв е планът?

Успявам да намеря сили, за да му отговоря.

— Оставаш тук по искане на заместник-директора. Двете с Кали ще вземем заповедта и ще отидем да се видим с Гибс.

— Добре.

Гласът на Алън звучи някак си безразличен, но в очите му виждам, че въобще не е такъв.

— Знаеш ли — започва той, като бърше кървавите си ръце на ризата, — мога да се справя с това, което правим. Понякога е трудно, особено когато жертвите са деца, но по принцип мога да се справя. — Оглежда лобито и поклаща глава. — Но не мога да се примиря с тези неочаквани нападения.

Докосвам ръката му.

— Вървете — казва ни и поглежда Джеймс. — Ще го държа под око.

Повече не иска да говори. Разбирам го.

Обръщам се и също оглеждам разрушенията в лобито. То се е превърнало в истински кошер на активността. С изненада осъзнавам, че все още стискам пистолета си. Поглеждам часовника на стената, който е леко изкривен, но продължава да работи.

Минали са девет минути, откакто излязохме от асансьора.

Прибирам оръжието си. Хвърлям последен поглед на Томи, който получава медицинска помощ.

— Да вървим — казвам на Кали.

* * *

Политаме по магистралата и аз бързам да се обадя на Елейна. Наясно съм, че съвсем скоро случилото се ще бъде отразено в новините. Видях вановете и хеликоптерите на медиите да се насочват към мястото на събитията.

— Алън е добре, аз съм добре, Кали е добре и Джеймс е добре — довършвам аз. — Малко сме замаяни, но сме добре.

Елейна въздиша облекчена.

— Благодаря на Бога — отвръща тя. — Да кажа ли на Бони какво се е случило.

— Да, моля те.

— Благодаря ти, че ми се обади, Смоуки. Ако бях чула за случилото се по телевизията и не бях говорила с теб преди това… е, предполагам, че ми се обаждаш точно за това.

— Знаех, че Алън няма да има време да ти звънне, а не исках да се тревожиш. Благодаря ти, че ще кажеш на Бони. А сега искам да поговоря с Кърби.

Миг по-късно наемната ми убийца се обажда.

— Какво става, шефке? — пита тя.

Обяснявам й.

— Искам да ги преместиш, Кърби. Махни ги от къщата на Елейна. Разполагаш ли с някое безопасно място, на което можете да отидете?

— Разбира се. Имам няколко местенца, които съм си запазила за дъждовните дни. Очакваме ли да вали?

— Не мисля. Просто съм предпазлива.

— Ще ти се обадя, когато стигнем.

Кърби затваря. Не ми задава въпроси, заема се веднага за работа. Томи беше прав: тя наистина се оказа добър избор.

Нямам причина да смятам, че случилото се в лобито е свързано със Сара и Странника. Но нямам и причина да не смятам така, а през последните няколко дни страхът ми ми нашепва, че това си е достатъчна причина.

Кали е мълчалива и гледа пътя с обезпокоителна концентрация. Дясната й буза е изцапана. На врата си има засъхнала кръв.

— Чувството е странно — казва тя, сякаш е усетила погледа ми. — Да се махаме, когато всички останали са там.

— Знам. Но те ще се оправят. Ние трябва да си свършим работата.

— Въпреки това се безпокоя.

— Аз също — признавам си.

* * *

Стигаме доста бързо до Морпарк и съвсем скоро след като излизаме от магистралата, се озоваваме в офиса на Гибс. Той се опулва насреща ни, а устата му зейва.

— Какво, по дяволите, се е случило с вас двете? — пита той.

— Ще видиш по новините — отвръщам и му подавам заповедта. — Ето.

Очите му не се отделят от нас нито за миг. Отваря листа и го преглежда.

— Тук се споменава само самоличността му — отбелязва адвокатът.

— Това е всичко, от което имаме нужда.

— Е, добре — отвръща той, видимо облекчен.

Отваря едно от чекмеджетата на бюрото си и изважда тънка папка. Оставя я отгоре.

— Вътре има копие на договора ни и на шофьорската му книжка. — Усмихва се. — Получили сте добър правен съвет. Щях да се опъна, ако бяхте поискали повече информация относно тръста, но не мога да го направя за самоличността му. — Свива рамене.

Усмивката ми е вяла. Придърпвам папката и я отварям. Първата страница представлява написан на машина договор. Вътре са всички подробности за хонорари, услуги, такси, отговорности. Пропускам ги и отивам в най-долната част, за да намеря онова, което ме интересува.

— Густаво Кабрера — изричам на глас.

Име, което най-накрая можем да припишем на Странника?

Може би.

Отгръщам страницата. Онова, което виждам, едновременно ме шокира и не ме шокира — неприятна комбинация. По тялото ми преминават ледени пръсти.

— Смоуки?

Посочвам. Кали поглежда. Присвива очи.

Цветното копие на книжката на Кабрера е ясно и веднага го разпознаваме.

Намръщеният мъж от лобито.

— Кучи син — промърморвам аз.

Наистина ли си толкова изненадана?

Не. Не съм.

Боря се с желанието си да напусна офиса на бегом. Всичко в мен иска да се размърдам, но се сещам за разговора ни с Джеймс.

Осъзнавам, че това е най-опасната част. Ние сме тук, където той иска да бъдем. Ако направим крачките, които очаква от нас, какви ще бъдат последиците? Той вече ни даде ясно да разберем какви са намеренията му — подчерта го с куршумите и гранатите си. Желанието му е да опожарява, да създаде Армагедон.

Как можем да му попречим?

И какво е онова другото? Нещото, което се опитва да изплува в съзнанието ми и което безпокои Джеймс?

— Благодаря — казвам на Гибс. — Трябва да вървим.

— Ще ми се обадите, за да ми кажете какво се е случило, нали? — пита той. — В случай че това повлияе по някакъв начин на тръста?

— Ще го направим.

— Кой е той? — питам по телефона Бари.

— Густаво Кабрера. Тридесет и осем годишен. Идва в САЩ от Централна Америка през 1991 г. Натурализиран гражданин от 1997 г. Това е доста безинтересно. Интересното е, че си е купил огромна къща с голямо дворно пространство, а няма доказателство за стабилна работа, само слухове, че складира оръжия.

— Какво имаш предвид… като в армията ли?

— Може просто да си пада по тях. Не успяхме да докажем нищо. Информаторът ни по случая не беше особено надежден и съвсем скоро се спомина от свръхдоза. Има и още две неща. Предполага се, че трябва да са конфиденциални — лична медицинска информация, — но някой ги е установил и е направил бележка. Първо: Кабрера е ХИВ позитивен.

— Сериозно?

— Да.

— Какво е второто нещо?

— Докторът също е отбелязал, че Кабрера е бил жертва на насилие. Имал е белези от камшик в долната част на гърба и — слушай внимателно — по ходилата.

— Майка му стара. Нещо друго?

— Това е.

— Ще те държа в течение.

Затварям. Все още съм обезпокоена и разсеяна.

Нещо липсва, едно нещо, което трябва да го има.

Кабрера. Идва от правилното място, поне географски. Има белези. Той ли е Странника? Защо ми е толкова трудно да приема, че отговорът е „да“?

Дневникът на Сара? Какво е написала в него?

— Какъв е проблемът, Смоуки? — пита ме Кали с нежен глас. — Какво те тревожи?

— Прекалено е лесно — отвръщам аз. — Прекалено нагласено. Нещо не ми се връзва. Не ми се връзва самоличността му.

— Защо?

Поклащам разгневена глава.

— Не знам. Просто не мисля, че е възможно да е толкова лесно. Защо ни води право към себе си?

— Може би е луд, Смоуки.

— Не. Той знае точно какво прави. Искаше да вземем заповед и да видим точно тази папка. Разтърси ФБР с онзи негов номер ала Терминатора. Позволи ни да видим лицето му и да се изкачи до най-горните позиции на най-търсените престъпници в списъка ни, след като беше в сянка толкова дълго време. Защо?

— Ти си тази, която може да мисли като тях — побутва ме Кали. Очаква да си размърдам мозъка. Уверена е, че ще намеря отговор на въпроса си.

— Не мога да отговоря. Знам, че отговорът е там и ме чака, но не мога да го видя. Има нещо в дневника на Сара. Нещо, което липсва.

Усещам го, само на една ръка разстояние съм от него. Виждам го с периферното си зрение, но ако се обърна към него, изчезва.

Нещо, което трябва да е там, го няма.

Нещо, нещо, не…

Застивам на място, когато осъзнавам какво.

Така се случват нещата. Това е крайният резултат, който постигаш, когато изпиеш цял океан от информация, улики, предположения, заключения, възможности и предчувствия. Сякаш се опитваш да пресееш огромна планина през сито за захар, за да получиш само една малка песъчинка, но представа си нямаш колко важна може да е тя.

О, Боже мой.

Не нещо.

А някой.

— Успя да разгадаеш загадката, нали? — промърморва Кали.

Съумявам да кимна.

Не цялата — помислям си, — не успях да я разгадая цялата. Но това… да, така мисля.

Някои неща просто ми станаха по-ясни. По-ясни и по-плашещи.