Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (59)

59.

— Намерили са момичетата — съобщава ми Алън веднага след като приключва разговора си по мобилния. — Джесика и Тереза. Физически са здрави, но не можем да кажем нищо повече. — Намръщва се. — Джесика е прекарала повече от десет години на това място. Тереза е там от пет. Осигурил им е хиляда квадратни метра пространство, хранил ги е… по дяволите, дори са имали телевизор и музика. Но не ги е пускал навън. И не са носили никакви дрехи. Казал им е… — Алън млъква за миг и въздиша. — Казал им е, че ако се опитат да направят нещо глупаво — като да избягат или да се самоубият, — ще убие някой, когото обичат. Двете са доста затворени в себе си и некомуникативни. Вероятно ги е биел.

— Сигурно го е правел — съгласявам се. Радвам се, че момичетата са живи, но нещата, които са преживели и които са се превърнали в нещо характерно за този случай, ме изморяват и разгневяват.

Бяхме в колата и чакахме Кали, когато дойде обаждането.

Хрумва ми една мисъл.

— Обади им се отново — нареждам на Алън. — Накарай агента, който отговаря за тях, да ги пита дали са виждали лицето му.

Той набира и изчаква.

— Джонсън? Алън Уошингтън се обажда. Искам да попиташ момичетата нещо.

Изчакваме.

— Да? — Алън поклаща глава към мен. Не са виждали лицето му.

Проклятие.

Алън се намръщва.

— Съжалявам… може ли да повториш? — Изведнъж става изключително сериозен. — Кажи й, че Сара е добре. И, Джонсън? Искам да съобщиш нещо на Джесика Никълсън. — След малко затваря. — Тереза пита за Сара.

Не отговарям. Какво трябва да кажа?

Кали и Джийн пристигат. Кали се шмугва на задната седалка, сякаш ще обяздва кон. Усмивката не слиза от лицето й. Отново е чиста и изглежда перфектно, няма как да е другояче. Кима към къщата — към счупените прозорци и обгорената, окастрена градина.

— Харесва ми как сме декорирали мястото.

— Здрасти, Смоуки — поздравява ме Джийн. Той не изглежда перфектно като Кали. Изморен е.

— Здрасти, Джийн.

Тъкмо съм на път да им разкажа новините, но виждам, че някаква кола се приближава към къщата. Брейди се появява отникъде, за да я посрещне.

— Това е заместник-директор Джоунс — казва той.

— Слава, слава, цялата банда се събра — мърмори Кали. — Между другото, Смоуки, Кърби изглежда разочарована, че не е застреляла някого.

— Тази жена се справи добре — казва Брейди и оглежда от глава до пети Кали.

Тя му връща услугата и разпознавам сластната искра в очите й. Протяга ръка.

— Не мисля, че се познаваме — замърква престорено.

— Брейди — представя се командирът на SWAT отряда и се ръкува с нея. — А вие сте?

— Кали Торн. Но ти можеш да ме наричаш „Красавице“.

— Няма да ми е никак трудно.

Кали ми се ухилва.

— Харесвам го.

Колата спира точно до нашата и прекъсва разговора ни. Заместник-директорът излиза от нея. Той ми напомня на Кали и Брейди, неуморен и пълен с енергия е, костюмът му не е измачкан, а косата му е сресана и няма нито един косъм, който да стърчи от нея.

— Запознайте ме с новините — нарежда той без никакви встъпителни думи.

Разказвам му за атаката и последващия разпит на Кабрера. Не пропускам Тереза и Джесика в Северна Дакота.

— Разбра ли нещо друго за тези момичета? — пита Алън той.

— Не, сър, но скоро ще имаме повече информация.

Разказвам му за Хуан. Очите му се ококорват, а после стават някак си тъжни. Посърва. Поглежда настрани. Устата му започва да се движи.

— Господи — промърморва той. — Ние сме сторили това.

Изчаквам го да се вземе в ръце.

— Та — продължава, — вече знаем кой е бил в миналото. Знаем ли кой е сега? Разполагаме ли с име?

Казвам му го. Алън вече знае. Кали чува това за първи път и изненадата й не отстъпва от тази на Джоунс.

— Гибс? — изумява се заместник-директорът. — Адвокатът? Да не се ебавате с мен?

— Ще ми се, сър. Има логика, а и трябваше да обмислим тази вероятност по-рано. Това е голям пропуск от моя страна. Той е бил точно тук. Просто не го видях, преди да прегледам адресната книга на компютъра на Кабрера. Не ме наведе на тази мисъл онова, което беше там, а онова, което липсваше.

Джоунс се намръщва насреща ми, но лицето му бързо се отпуска, когато осъзнава какво имам предвид.

— Гибс не е бил в адресната му книга. Господи.

— Точно така. Едно бързо претърсване на офиса не доведе до намирането на нищо свързано с Гибс или тръста. Нищо. А Кабрера не е просто педант, той има обсесивно-компулсивно разстройство. Адресната му книга не беше голяма, но за сметка на това беше подредена и подробна. Вътре бяха номерата на хора от фризьорката му до компанията, която изхвърля боклука. Домашни телефони, мобилни, имейл адреси, факсове, други номера — но не и този на адвоката му? Няма начин да го е пропуснал случайно. Това плюс още нещо, което Кабрера спомена по време на разпита. — Присвивам очи. — Хуан е бил със светла кожа, нали?

— Да. Почти приличаше на бял. Трябваше да ви го спомена по-рано. Просто не ми хрумна.

— Гибс е бял. Кабрера нарече Хуан „бял ангел“. В началото си помислих, че е просто израз, но когато добавих към него липсващия контакт в адресната книга, разбрах, че означава, че кожата му е била бяла.

— Не е на сто процента сигурно, че сме прави — намесва се Алън, — но има логика в заключението ти. Крил се е пред очите ни. Всичко е просто, умно и се вписва в начина му на действие.

Заместник-директорът поклаща глава — жест, в който се съдържат раздразнение и гняв. Много добре знам как се чувства.

— Какъв е проблемът тогава? — пита той.

— Освен малкия шанс да греша ли? Нямаме никакви доказателства, сър — отвръщам аз. — Никой друг освен Кабрера не е виждал лицето му. Не намерихме нищо на местопрестъпленията, което да е съществено и да ни послужи. Ако не си признае, не разполагаме с нищо, с което да го закопаем. — Соча Кали и Джийн. — Ще ги накарам да излижат това място от начало до край и се надявам да намерят нещо.

Заместник-директорът поклаща раздразнен глава.

— По дяволите. — Сочи ме с пръст. — Намерете нещо, Смоуки. Стига толкова. Искам да сложите край на този случай.

Обръща се и се връща в колата си, оставя ме напълно втрещена от този му изблик. След миг се насочва към портата и нарастващата тълпа от репортери.

— Е — казва Кали на Брейди, — предполагам, че ще трябва да продължим този разговор по-късно. Ще има по-късно, нали?

Командирът докосва ръба на въображаема шапка.

— Потвърждавам.

Той направо отлита, а Кали изпива с поглед задните му части.

— Ах, каква сласт — въздиша тя, обръща се към къщата и ми намига. Кали си е Кали — винаги се опитва да разведри и най-мрачната обстановка, като момента с музикалната система и слънчевата светлина в спалнята преди дял един живот. — Готов ли си да се захващаме за работа, Джийн?

Двамата тръгват и ме оставят сама, но докато се отдалечават, Кали бърка в джоба си и вади викодин.

Съчувствам й. Точно сега единственото, което желая, е чаша текила.

Само една.

* * *

Чакането. Побърква ме.

Всичко, което зависи от мен, е направено. Гибс е под наблюдение. Кабрера е в ареста. Тереза и Джесика са в болницата, за да бъдат прегледани. Бони, Елейна и Сара са в безопасност. Алън говори по телефона със съпругата си и й предава новините за Тереза, за да може тя да ги предаде на Сара. Кали и Джийн са в къщата и се опитват да балансират между скорост и прилежност. Прилежността печели.

Единственото, което мога да направя в момента, е да чакам.

Алън идва при мен.

— Елейна ще разкаже на Сара какво се е случило. Поне това й дължим.

— Какво мислиш, Алън? Дори да хванем Хуан, краят щастлив ли ще бъде? Или той ще получи всичко, което е желал през цялото време?

Не знам защо му задавам тези въпроси. Може би защото ми е приятел. Може би защото от всички хора в екипа ми той е този, на когото истински се възхищавам, независимо дали ми е подчинен или не.

Алън мълчи известно време.

— Мисля, че когато го заловим, ще си свършим работата. Ще му попречим да стори още злини. Ще дадем шанс за нормален живот на Сара. Това е всичко. Може би не е най-добрият отговор, но е единственият, с който разполагаме. — Той ме поглежда и ме дарява с мила усмивка. — Отговорностите ни са дотук, Смоуки. Искаш да знаеш дали Сара вече е мъртва отвътре, дали е убил духа й. Истината е, че не знам. Още по-голямата истина е, че Сара също не знае. Последната истина е, че й даваме шанс да разбере. Може би това не е много, може би не е достатъчно, но все пак е нещо.

— Какво ще кажеш за него? За Хуан?

Алън става много сериозен.

— Той се е превърнал в „извършител“. Дните му на жертва отдавна са отминали.

Обмислям думите му, които ме успокояват и не ме успокояват, успокояват ме и не ме успокояват. Духът ми се хвърля и обръща, опитва се да спи в легло, което е меко само на определени места. Това не е някакво ново усещане, затова му позволявам да ме облее цялата.

Справедливост за мъртвите. Това не е нищо. Даже е много далеч от нищото. Но не е и възкресение. Мъртвите си остават мъртви дори след като убийците им бъдат заловени. Тази тъжна истина не прави работата ни безсмислена.

Просто трябва да я приемем и да се примирим. Да я приемем и да се примирим. Две вълни ме побутват нежно — едната следва другата в сърцето ми.

Чакам.

* * *

По време на чакането ми се обажда Томи. Чувствам се виновна и въодушевена, две нови вълни. Виновна, че не му се обадих да видя как е. Въодушевена от това, че чувам гласа му и че е жив.

— Как си? — питам го.

— Добре съм. Нямам сериозни наранявания по мускулите. Счупил съм си ключицата и ме боли адски много, но няма да свърша като инвалид. Всичко е наред.

— Съжалявам, че не ти се обадих.

— А аз не. Трябва да си свършиш работата. Ще имаме достатъчно време да си говорим след това. Природата на звяра. Ако постоянно се сърдим за нещо, ще приключим, преди да сме започнали.

Думите му ме загряват вътрешно.

— Къде си сега?

— У нас. Исках да те чуя, преди да си изпия болкоуспокоителните. Може да оглупея малко от тях.

— Наистина? Май трябва да дойда и да се възползвам от теб, докато си в това състояние.

— Сестра Смоуки ще ме изкъпе във ваната? Трябва да ме гърмят по-често.

Напрежението в мен ме кара да се изкикотя. Слагам ръка на устата си.

— Както и да е — продължава Томи. — Да се върнем на темата. Ще поговорим утре.

— Чао. — Затварям.

Алън ми хвърля поглед.

— Да не би да се разкикоти?

Намръщвам се.

— Естествено, че не. Аз не се кикотя.

— Ах.

Зачакваме.

* * *

Кали и Джийн са приключили с половината къща. Свалили са отпечатъците на Кабрера, за да ги изключат от онези, които намерят вътре. Засега няма нищо.

Часът е три сутринта. Репортерите и хеликоптерите са си отишли, разпръснати от талантливия заместник-директор Джоунс. Той се беше обявил като човека с информацията и всички го последваха като шайка гладни вампири. Представям си как историята, която искахме да разкажем, се върти по телевизиите и интернет сайтовете, а утре ще се появи и във вестниците. Кабрера е намерен. Заподозреният е мъртъв. Случаят е закрит.

Зачакваме.

* * *

Телефонът ми иззвънява в 4:30 часа.

— Кърби е.

Простият факт, че гласът й е сериозен, а не остроумен както винаги, ме обезпокоява.

— Какво става? — питам аз.

— Сара изчезна.