Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (10)

10.

Нощта официално е настъпила в „Канога парк“. Къщата е осветена от патрулките и уличните лампи. Хеликоптерът вече е отлетял, а SWAT се приготвят да си вървят. Кварталът отново е утихнал, макар ще чувам кипящия град на няколко пресечки оттук. Прозорците на къщите са светнати, семействата са вътре, а завесите им са дръпнати. Предполагам, че ако проверя, всяка врата ще е заключена.

— Добра работа — казва ми Доус, докато лекарите вкарват припадналата Сара в линейката. Те действат бързо, защото момичето започна да пребледнява, а зъбите й да тракат. Признаците на шок.

— Благодаря.

— Сериозен съм, агент Барет. Нещата можеха много да се объркат. — Доус млъква за миг. — Преди шест месеца имахме ситуация със заложници. Надрусан с амфетамини баща с пистолет, беше пребил съпругата си. По-лошото обаче беше, че докато размахваше оръжието, в свободната си ръка държеше петмесечната си дъщеря.

— Лошо — отвръщам аз.

— Много лошо. Бащата не просто беше надрусан, направо беше отлетял. Някога виждала ли си дрогиран с амфетамини човек? Получават халюцинации и са много параноични. Парламентьорът няма голямо поле за изява.

— Какво се случи?

Доус извръща поглед, но не и преди да уловя тъгата в очите му.

— Застреля съпругата. Без предупреждение. Както говореше, млъкна на средата на изречението, насочи пистолета към нея и… направо… я… отнесе. — Командирът на SWAT поклаща глава. — Нямахме избор. Не е нужно да обяснявам, че трябваше да действаме.

— Ако е застрелял жена си без предупреждение…

Доус кима.

— Можеше да стори същото и с бебето. Снайперистът ни чакаше нареждания и когато получи зелена светлина за действие, действа. Беше изключително точен. Право в челото. Перфектен изстрел. — Той въздиша. — За съжаление бащата изтърва дъщеря си, която падна по глава и почина. Седмица по-късно снайперистът се самоуби. — Погледът на Доус е по-пронизителен отпреди малко. — Та, както казах, нещата можеха много да се объркат, агент Барет.

— Наричай ме Смоуки.

Мъжът се усмихва.

— Добре. Вярваш ли в Бог, Смоуки?

Въпросът ме изненадва. Отвръщам му възможно най-честно:

— Не знам.

— Да, аз също.

Доус се ръкува с мен, дарява ме с тъжна усмивка, кима ми и си тръгва. Историята му остава в съзнанието ми и създава отзвуци в него, това е приказка за невъзможните избори.

Благодаря ти за словоохотливостта, Доус.

Сядам на тротоара пред къщата и се опитвам да си събера мислите. Кали и Алън говорят по мобилните си телефони. Кали приключва разговора си, идва и сяда до мен.

— Добри новини, сладкишче. Обадих се на Бари Франклин и той се съгласи след доста мрънкане да поиска случая. Ще дойде възможно най-скоро.

— Благодаря ти.

Убийствата, с някои изключения, не са федерални престъпления. Не ми е позволено да нарушавам юрисдикцията и да поемам убийство просто защото така ми харесва. Всичко, което правим, изисква намесата и сътрудничеството на местните власти. Като повечето агенти (и местни ченгета) предпочитам да „уреждам сътрудничествата“ си. Тук се намесва Бари. Той е детектив от отдел „Убийства“ към лосанджелиската полиция, един от малкото, достигнали до „Детектив първи ранг“. Ако поиска някой случай, той е негов.

Срещнахме се по време на първия ми случай като шеф на моя отдел в Лос Анджелис. Един луд млад мъж запалваше бездомници и вземаше краката им за трофеи. Бари беше помолил Бюрото да му помогне с изготвянето на профил. На никой от двама ни не му пукаше от политика и кой ще обере заслугите накрая. Просто искахме да заловим изверга и го сторихме.

С две думи, Бари е чудесен следовател, който не би ми отказал достъп до местопрестъпление и ако го помоля учтиво, ще напише вълшебните думички: Молба за съдействие. Тези думички ни осигуряват пълна и неограничена намеса във всеки случай. Дотогава не сме нищо повече от обикновени наблюдатели.

— Как си, сладкишче? — пита ме Кали.

Потривам лице.

— Трябваше да съм в отпуска, Кали. Цялото това нещо… — Поклащам глава. — Сюрреалистично е. И много прецакано. Денят започна чудесно. Сега се чувствам зле и… ми се повдига. Насъбраха ми се прекалено много гадни случаи.

Хората смятат, че всяко убийство е лошо. Технически са прави, но ужасът си има своите степени. Изкормването на цяло семейство си е шок.

— Трябва ти куче — казва ми Кали.

— Трябва ми един хубав смях — отвръщам мрачно аз.

— Само един ли?

Дарявам я с крива усмивка.

— Не. Трябва ми доста смях. Купища смях. Искам всяка сутрин да се събуждам и да се усмихвам. Тогава мога да се справя с гадните дни и няма да се чувствам чак толкова зле.

— Така е — отвръща замислено Кали. — Във всеки живот има и лошо, но ти придаваш ново значение на тази дума. — Потупва ме по главата. — Вземи си куче.

Засмивам се от сърце.

Куонтико, Куонтико — запява един глас в главата ми. — Няма да има такива като Сара, няма да преследвам постоянно откачалки, нито пък нервите ми ще са опънати през цялото време.

Алън тръгва към нас, все още разговаря по телефона. Когато ни достига, отделя апарата от ухото си.

— Елейна пита до колко ще работим тази вечер. За да знае какво да прави с Бони.

Обмислям ситуацията. Първо трябва да изчакам Бари да пристигне. Той от своя страна ще доведе криминолозите си, за да обработят къщата. След това ще вляза вътре, за да попия всичко.

Случаят официално още не е наш, но не ми се иска просто да си тръгна.

Въздишам.

— Ще е дълга нощ. Питай я дали има нещо против да вземе Бони у вас?

— Няма проблем.

— Кажи й, че утре ще й се обадя.

Алън отново слага телефона на ухото си, за да предаде новините, и се отдалечава.

— Какво да правя аз? — пита Кали.

Дарявам я с изморена усмивка.

— Дойде на работа по време на отпуската си, точно като мен. Ще изчакаме Бари, ще проверим нещата… — Свивам рамене. — Тогава ще преценим. Може би ще продължим отпуските си или пък не.

Кали въздиша драматично и пресилено.

— Робовладетелка — промърморва тя. — Искам повишение на заплатата.

— А аз световен мир — отвръщам. — Разочарованията се крият зад всеки ъгъл. Свиквай.

— Бони е уредена — казва Алън, когато се връща отново при нас. — Какъв е планът ни за действие?

Време е да поема командването.

Това е основната ми функция освен всичко останало. Ръководя екип от „светила“. Всеки си има област, в която блести. Кали е истинска звезда, когато става въпрос за криминалистика. Алън е легенда в разпитите, а също така е неуморен и последователен в разследването на някои случаи. Нищо не убягва от зоркия му поглед. Такива хора не те следват, защото те харесват. Те трябва да те уважават. Това изисква щипка арогантност. Трябва да си способен да осъзнаеш собствените си качества, да си звезда в собствената си област и да го знаеш.

Моята сила е в разбирането на онези, които преследваме. Аз виждам местопрестъплението, а не просто го оглеждам. Всеки може да отиде на сцена на убийство и да разгледа тялото. Цаката е в ривърс инженеринга^[1]. Защо тази жертва? Защо тук? Какво ни казва това за убиеца? Някои хора имат качества за тази работа. Някои имат големи качества за нея. Аз съм надарена и достатъчно арогантна, за да го съзнавам.

Личният ми талант е да разбирам мрака, който създава хората, които преследвам.

Мнозина смятат, че са наясно как работи умът на един сериен убиец. Четат криминални романи и вероятно успяват да прегледат някоя и друга по-кървава сцена, без да повърнат. Говорят за хищници, за психосексуалността и смятат, че са просветени.

Няма нищо лошо в това — само дето хич не са наясно за какво става въпрос.

Веднъж, по време на лекция, се опитах да обясня какво имам предвид. В Куонтико бяха организирали тяхна си версия на „Дни на кариерата“ и бяха поканили най-различни лектори, които да запознаят студентите с работата си. Дойде и моят ред. Излязох на сцената, погледнах ги — тези млади и изпълнени с надежда хора — и се опитах да обясня какво имам предвид.

Разказах им за онзи случай в Ню Мексико. Мъж и приятелката му бяха прекарали няколко години в преследване и залавяне на жени. Водели ги в специално оборудвана стая, пълна с инструменти за мъчения. Прекарвали дни, а понякога и седмици, в изнасилване и измъчване на жертвите си. Записвали повечето от нещата, които правели. Един от любимите им инструменти бил пръчка електрошок.

— Има видеозапис — казах им аз, — в който можете да видите как дими вагината на млада жена, защото са използвали пръчката електрошок да проникнат в нея.

Само това, тази малка частичка информация, която съвсем не беше най-лошото, на което сме се натъквали, накара цялата зала да замълчи, а някои от младите лица пред мен пребледняха.

— Един от нашите агенти, жена, получи задачата да направи поредица от детайлни рисунки на всички камшици, вериги, триони, секс играчки и други перверзии, които двойката беше използвала върху жените, които водеше в специалната стая. Тя си свърши работата. Задачата й отне четири дни. Виждала съм рисунките и мога да кажа, че са доста добри. В интерес на истината бяха използвани в съда. Началникът й я похвали за добре свършената работа и й каза да си вземе няколко дни отпуск. Да се прибере у дома и да прекара малко време със семейството си. Да си прочисти ума. — Млъкнах за миг, за да огледам всички тези млади лица в залата. — Жената се прибрала у дома и прекарала деня със съпруга и малката си дъщеричка. През нощта, когато те спели, слязла долу, извадила служебния си пистолет и се застреляла в главата.

Последваха въздишки и стонове. И много тишина.

Свих рамене.

— Би било много лесно просто да вземем тази силна млада жена, да я класифицираме и да не правим нищо повече по въпроса. Можем да я наречем слаба, да кажем, че вече е била депресирана или да приемем, че нещо друго се е случвало в живота й, за което никой друг не е знаел. Няма проблем да го сторим. Но първо трябва да ви кажа, че е била агент цели осем години. Досието й е било безупречно и не е имала никакви ментални отклонения. — Поклатих глава. — По мое мнение й е дошло в повече, преминала е някаква граница и се е изгубила. Като лодка в океана, от която не се вижда бряг. Според мен агентката се е озовала на тази лодка и не е успяла да измисли начин да се върне отново на брега. — Застанах в края на сцената. — Това правим аз и екипът ми: гледаме. Гледаме и не извръщаме поглед, надяваме се, че ще успеем да се справим.

Администраторът, който ръководеше програмата, не беше доволен от лекцията ми. Не ми пукаше. Това беше самата истина.

Не бях изумена от стореното от тази агентка. Не онова, което беше видяла, беше проблемът. Проблемът беше в онова, което не беше видяла. В нашата професия трябва да можеш да се прибереш у дома и да изключиш всичко, на което си станал свидетел по време на работа, да не му позволиш да се промъкне в главата ти с малките си крачета и безумни шепоти. Тази агентка не е била способна на това. Тя се е застреляла с пистолета си, за да накара образите да изчезнат. Мога да я разбера.

Точно това се опитвах да обясня на тези млади хора: работата ни не е забавна. Не е възбуждаща, предизвикателна или динамична.

Тя е нещо, което трябва да бъде свършено.

Това е моята дарба, или моето проклятие, да разбирам желанията на серийните убийци. Да знам защо се чувстват по този начин. Да чувствам чувствата им — малко или много. Това е нещо, което се случва вътре в мен, нещо, което в малка степен е изградено благодарение на тренировката и опита ми и в голяма степен се дължи на желанието ми да стана интимна с тях. Те пеят песен, която само те могат да чуват, и човек трябва да се настрои на тяхната честота, ако иска също да я чуе. Песента е много важна, тя определя танца.

Най-важният момент от всичко това е да не се извръщаш. А да се приближаваш още повече, за да видиш нещата по-отблизо. Опитвам се да доловя миризмата им. Докосвам ги с върха на езика си, за да усетя вкуса им. Това ми е помогнало да хвана много зли мъже. Също така ми донесе много кошмари и въпроси относно собствените ми копнежи. Мои ли са? Или просто разбирах прекалено много?

— Бари ще дойде всеки момент — съобщавам на Алън. — Това е неговото местопрестъпление. В крайна сметка може да не стане наше, но нека се държим все едно ще бъде такова. Кали, искам двете да огледаме мястото. Искам твоя професионален поглед. Алън, искам да разпиташ съседите. Бари няма да има нищо против. Да разберем какво знаят те.

— Смятай го за свършено — отвръща грамадата и вади малък бележник от вътрешния джоб на сакото си. — Двамата с Нед ще разнищим случая.

Алън нарича бележника си „Нед“. Първият му ментор му обяснил, че бележникът е най-добрият приятел на детектива, а един приятел трябва да си има име. Той настоял Алън да измисли такова и така се родил Нед. Човек умира, но името остава. Мисля, че това е някакво суеверие подобно на късметлийските чорапи на бейзболистите.

Кали присвива очи срещу един черен буик, който току-що е пуснат на местопрестъплението.

— Това Бари ли е? — пита тя.

Повдигам се на пръсти и веднага разпознавам голямото, очилато лице през предното стъкло. Изпитвам облекчение. Сега вече мога да направя нещо.

* * *

— Няма да ти простя, че прекъсна срещата ми — обръща се към мен Бари, когато се приближаваме до него. — Изглежда, и ти не си имала лека вечер.

Бари е в началото на четиридесетте си години. Той е закръглен, но не и дебел, плешив, с очила и едно от най-грозноватите лица, които съм виждала — толкова грозновато, че ти става симпатично на правилната светлина. Въпреки всички тези недостатъци той винаги излиза с красиви и млади жени. Алън го нарича „феноменът на Бари“. Той е супер уверен, без да бъде арогантен. Забавен е, умен и с огромно сърце. Алън мисли, че много жени смятат подобна комбинация от самоувереност и доброта за неустоима.

Според мен това е само част от отговора. Винаги съм усещала огромна сила в Бари, която може да срази всичко като гръмотевица. Той е виждал злото и знае, че е истинско. Бари е ловец на хора и в определена степен — независимо дали е правилно или не — това винаги ще бъде секси в животинския смисъл на думата.

Наясно съм, че недоволството му е просто постановка — изгубили сме следа кой на кого дължи по-голяма услуга и в интерес на истината не ни пука.

— Както и да е — казва той и изважда бележник, неговия собствен Нед. Готов е да пристъпваме към съществената част. — Какво сте ми приготвили?

— Ритуално клане. Изкормване. Океан от кръв. Обичайното — отвръщам аз.

Запознавам го с всичко, което знам. Не е много, но е достатъчно, за да започнем отнякъде. Ще обходим местопрестъплението, ще си разменим идеи и ще направим някои заключения. За страничния наблюдател това може да изглежда някак безцелно, но такъв е стилът ни на работа, не е просто лудост.

— Трима мъртви? — пита Бари.

— Толкова видях, но съм сигурна, че няма повече. Патрулът е проверил къщата, но не е споменал за други трупове.

Той кима и почуква с химикала по бележника си.

— Сигурна ли си, че момичето не е нашият извършител?

— Няма начин — отвръщам категорично. — Няма достатъчно сила, за да го направи. Ще разбереш какво имам предвид, когато влезем вътре. Истинска… каша е. Също така съм убедена, че единият от тях е бил убит долу и след това е бил занесен в спалнята. Бил е носен, а не влачен. Тя няма достатъчно сила за това.

Бари поглежда замислен къщата. Свива рамене.

— Без това не ми се струваше много вероятно — отвръща той. — Предположението, че момичето е извършителят. Това, което ми описа, звучи като работа на професионалист. Не казвам, че шестнадесетгодишните не правят някои ужасни неща в наши дни, но… — отново свива рамене.

— Изпратих Алън да разпита съседите. Сметнах, че няма да имаш нищо против.

— Нямам. Той е правилният човек, когато се стигне дотам.

— Кога можем да влезем вътре? — питам аз.

Нетърпелива съм, изпълнена с енергия. Искам да започна търсенето на този убиец.

Бари поглежда часовника си.

— Очаквам криминолозите да дойдат всеки момент — поредната услуга, която ми дължиш. След това можем да си обуем пантофките и да се захванем за работа.

* * *

Започвам от двора на къщата. Бари и Кали чакат търпеливо, мълчаливо.

Разглеждам верандата, след което се обръщам към улицата и домовете от двете й страни. Искам да си представя обстановката на дневна светлина.

— Кварталът е семеен — казвам аз. — Има много хора. Голяма активност. Било е събота, всички са си били по домовете. Да дойде тук през деня е било доста дързък ход. Или е изключително самоуверен, или е много компетентен. Не вярвам да му е за първи път. Смятам, че е убивал и преди.

Тръгвам към предната врата. Представям си го как върви по същата тази пътека. Вероятно е било по времето, когато пазарувах с Бони или когато чистех килера на Мат. Животът и смъртта, ръка за ръка, без да съзнават присъствието на другия.

Спирам се, преди да вляза. Опитвам се да си го представя. Вълнувал ли се е? Спокоен ли е бил? Или обезумял? Нямам отговори. Все още не знам достатъчно за него.

Влизам в къщата. Бари и Кали ме следват.

Вътре продължава да мирише на убийство. Сега даже е по-зле, тъй като с времето миризмите са се усилили.

Отиваме в дневната. Поглеждам напоения с кръв килим. Фотографът на криминолозите продължава да прави снимки.

— Тук има адски много кръв — отбелязва Бари.

— Прерязал им е гърлата — обяснявам аз. — От ухо до ухо.

— Съгласен. — Детективът се оглежда наоколо. — Както сама каза — няма кървави следи.

— Така е. Но всичко това ни казва нещо за него.

— Какво? — пита Бари.

— Той харесва това, което прави. Използването на острие е нещо лично. То е гневна постъпка, но също така е акт на удоволствие. Като да убиеш любовница. Единственото по-интимно е да убиваш с голи ръце. С острие убиваш непозната, която обичаш. Това е знак на уважение, благодарност за смъртта, с която те дарява. — Обгръщам кървавата стая с жест. — Пускането на кръв може да бъде интимно или лично. Кръвта е живот. Режеш непознатата, която обичаш, за да си близо до кръвта, когато започне да тече. Кръвта също така е пътека към смъртта. Източваме кръвта на прасетата по сравнително същия начин. Въпросът е как ги приема той? Като прасета или любовници? Дали са нищо за него, или са всичко?

— Ти какво смяташ?

— Все още не знам. Важното е, че независимо как ги приема, няма никакви съмнения. Не убиваш с нож, ако се колебаеш. Той действа уверено. Пистолетът те отдалечава, но ножът…? Ножът трябва да се използва отблизо. Ножът също така е доказателство, че начинът на смъртта е важен за него, както и самата смърт.

— Какво имаш предвид?

Свивам рамене.

— Пистолетът е по-бърз.

Кали обхожда стаята, оглежда кръвта и поклаща глава.

— Какво има? — питам аз.

Тя сочи към една тъмна локва до краката си.

— Това не е както трябва. — Сочи към друга локва. — И това не е както трябва.

— Защо, Червенокоске? — пита Бари.

— Анализирането на „разлятата“ кръв е смесица от физика, биология, химия и математика. Нямам време да ви изнасям цяла лекция, но ще е достатъчно, ако кажа, че физиката, вискозитетът на кръвта и материалът, от който е направен килимът, ми подсказват, че двете локви не са се озовали тук по естествен начин. — Кали идва по-близо до нас и посочва към много по-голямото кърваво петно до входа на дневната. — Обърнете внимание на очертанията тук. — Тя се навежда напред и сочи контурите, които завършват в нещо подобно на кръгла глава с назъбени ръбове. — Прилича на огромна попова лъжичка, виждате ли?

— Да — отвръщам аз.

— Това се среща често, но в по-малки размери. Пръските образуват дълго, тясно петно с изразена и ясна глава. По-острият край на петното, наречено още „опашка“, винаги сочи към първоизточника. Това е просто по-голяма версия на него и се вписва, ако нечие гърло е било прерязано. — Кали продължава да сочи. — Виждате го тук и тук. Обърнете внимание на кръвта на близката стена.

Поглеждам натам. Виждам още попови лъжички, както и няколко големи и малки капки.

— Да?

— Мислете за кръвта в тялото като течност под налягане. Ако пробиете дупка в контейнера, тя ще излезе на струя. Кървавите пръски са причинени от силата на струята, която определя скоростта и разстоянието. Срязването на артерия предизвиква голяма сила. Удрянето с чук по главата създава голяма сила. Както и да го нарежеш — заигравката е преднамерена, — кръвта напуска тялото и излиза на струя от него с голяма или малка сила, докато не се сблъска с някаква повърхност. В този момент тя пренася тази сила и енергия върху повърхността и създава модел върху нея. Резултатът са тези попови лъжички, капките във формата на раковини и така нататък, ла-ла-ла. — Кали отново посочва килима и близката стена. — Можете да видите доказателства за артериални пръски до перваза и в линиите кръв на килима. Резултатът тук е спонтанен, създаден е от силата. Това е убийство. Другите две не са. Ако трябва да предполагам, бих казала, че на тези две места кръвта е излята. От някакъв съд. Това тук са локви, а не пръски. Кръвта е излята отгоре и според размерите на локвите, както и заради липсата на пръски около краищата им говорим за бавно изливане. С много малка сила.

Сега, след като Кали ми насочи вниманието, го виждам. Локвите, за които говорим, са прекалено правилни, прекалено закръглени. Като кленов сироп върху палачинки.

— Значи… нашият човек е убил някого тук долу — казва Бари. — И след това… какво? Решил е, че стаята не е достатъчно кървава ли?

Кали свива рамене.

— Не мога да кажа каква е била целта му. Но със сигурност мога да заявя, че тези две петна са били направени последни. Те са по-мокри от петното от убийство и по-съсирени.

— Хм. — Бари ме поглежда. — Какво мислиш? Дали убитата тук жертва е умряла последна? Или първа?

— Мисля, че е била последна — отвръщам аз. — Когато дойдох, кръвта тук още беше прясна, докато онази по стените горе изглеждаше суха.

Нещо в плъзгащите се стъклени врати привлича вниманието ми. Насочвам се към тях.

— Бари, погледни тук.

Посочвам ключалката. Вратата е отключена и отворена едва. Трудно е да се забележи, освен ако човек не е точно до нея, където се намираме и ние в момента.

— Вероятно оттук е проникнал — казва Кали.

— Направи няколко снимки, преди да отворя вратата — нарежда Бари на фотографа на криминолозите. Той е прилежен мъж на име Дан, който веднага се захваща със задачата.

— Тези трябва да са достатъчни — казва Дан.

— Благодаря ти — усмихва му се Кали.

Фотографът почервенява и забива поглед в пода. Усмихва се, но езикът му като че ли е вързан на фльонга. Онемял е заради комбинацията от естествената си стеснителност и невероятната красота на Кали.

— За нищо — съумява да отвърне Дан, преди да се отдалечи.

— Сладур — казва Кали на Бари.

— Аха. — Детективът е зает с изучаването на ключалката. — Изглежда разбита — констатира той. — Определено е била насилена. Виждам следи от инструмент.

Бари се изправя и отваря вратата с облечената си в ръкавица ръка. Движението е от дясно наляво. Отвън ще е от ляво надясно.

Ако убиецът е десничар, вероятно я е отворил с лявата си ръка, тъй като дясната му е била заета със… какво? Нож? Раница?

Минаваме през вратата и излизаме на двора. Тъмно е, но мога да преценя, че е голям. Виждам тъмните очертания на басейн във формата на квадрат. В далечния ляв край има едно-едничко средно по големина палмово дърво, което стърчи към небето.

— Дали няма лампа някъде тук? — чуди се Бари.

Кали опипва стената до плъзгащата врата на дневната в търсене на ключ. Намира го и го включва. Онова, което виждаме, ни оставя без думи.

Ключът задейства не само осветлението на двора, но и светлините на басейна.

— Господи — измърморва Бари.

Осветеното синьо дъно на басейна се слива с подводните светлини и създава един светъл остров в мрака. Кръвта във водата се откроява на светлината и прилича на пурпурен облак. Тя се носи по повърхността — смесица от съсиреци, розова пяна и мазно олио.

Отивам до басейна, за да погледна водата по-отблизо.

— Не виждам никакво оръжие или дреха — съобщавам аз.

— Но има доста кръв — отбелязва Бари. — Дъното не се вижда на някои места.

Оглеждам двора. От всички страни е заобиколен от висока около метър и осемдесет тухлена ограда, което е нещо необичайно за тази част на Лос Анджелис. Отгоре й расте бръшлян, който се е увил около високите храсти в този и в съседните дворове, за да създаде едно перфектно усамотение. Къщата е построена така, че да допуска дневната светлина, но основната цел на двора е да държи любопитните погледи настрана.

Мисля си за стаята горе — навсякъде в нея има кръв.

Не е бързал там, казвам си наум. Забавлявал се е, рисувал е, чувствал се е като на бал. Създал е истинска каша.

— Убиецът е ползвал басейна — казвам аз.

Кали повдига вежди. Бари ме поглежда въпросително. Осъзнавам, че съм с крачка пред тях; виждала съм спалнята, а те не са.

— Нашият човек е сторил всичко това по средата на деня. Събота е, така че хората в квартала са си по домовете. По-важното е, че е красива и слънчева събота. Всички са на дворовете си, карат велосипеди и се наслаждават на времето. — Посочвам прозореца на спалнята. — Позабавлявал се е там. Кръвта е навсякъде по стените и тавана — но не е кръв, изпръскана по време на убийствата. Той я е сложил там. Целият е бил покрит с нея. Трябвало е да я измие някак си. Искал е да го направи тук. Тази мисъл му е харесала.

— Защо не е използвал банята вътре? — пита Кали. — Рискувал е много, като е излязъл на двора, не мислиш ли? Независимо дали е усамотено, е трябвало да напусне къщата. Имало е вероятност някой да дойде да почука на вратата, докато е бил навън, или да влезе вътре, без дори да разбере.

— Не може да му се отрече, че е умен — отвръща Бари. — Вероятно е наясно, че ще проверим сифоните в банята. Ще ни е много по-трудно да намерим нещо негово във филтриращата система на басейна. А и хлорът не е особено полезен при разследвания.

Разглеждам внимателно басейна. Дълъг е около шест метра, а дълбочината му изглежда еднаква навсякъде. Има само една стълба, която води във водата. Около нея има лъскави глинени плочки.

— Плочките са мокри на места — отбелязвам аз.

— Трябва да се махнем оттук — казва Кали с остър тон. — Веднага.

Двамата с Бари я поглеждаме изненадани.

— Защо е мокро? — пита тя.

Веднага схващам какво има предвид.

— Защото се е разхождал наоколо, вероятно гол и бос, и е оставил отпечатъци. Ако продължим да се мотаем, има вероятност да ги унищожим.

— Точно така — съгласява се Бари.

— Ще се наложи да претърсим навсякъде около басейна с ултравиолетова лампа — обяснява Кали. — Сантиметър по сантиметър. Благодаря на Бога, че някой друг ще трябва да свърши тази работа.

Следите, включително латентните отпечатъци, семенната течност и кръвта флуоресцират на ултравиолетова светлина. Кали е права. Ако нашият човек е бил гол и се е разхождал свободно наоколо, то това е потенциално място, от което можем да намерим улики.

Връщаме се обратно вътре, но продължаваме да гледаме към двора.

— Според теб басейнът е нещо повече от средство за измиване на уликите от него, така ли? — пита Бари.

— Мисля, че… — млъквам. Мисълта изплува от някое тъмно кътче на съзнанието ми. — Мисля, че му е харесало, че има възможност да направи нещо мръсно навън. Убил е семейството по средата на деня. Целият е бил в кръв, след което се е съблякъл и е излязъл, за да поплува, докато телата им са започнали да се разлагат в неклиматизираната къща. Междувременно хората от квартала са празнували рождените дни на децата си, подрязвали са плета си и са пекли пържолите си, без да знаят, че той също е бил тук и се е наслаждавал на деня по свой си начин. — Поглеждам Бари. — Чувството за победа е било премазващо. Като вампир, който се разхожда на дневна светлина. Местопрестъплението говори за власт и собственост. За увереност — дошъл е тук през деня, използвал е нож, за да убива. Всичко съвпада.

— Болен шибаняк — Бари поклаща глава и въздиша. — Значи е поплувал няколко дължини в басейна, след което вероятно се е попекъл, послушал е съседите и се е похвалил за добре свършената работа. Въпросът е каква е била последователността. Каза, че сцената долу е била прясна. Склонен съм да се съглася, но какво ни говори това? Убил е две от жертвите горе, създал е малко абстрактно изкуство с кръвта им, дошъл е да поплува, след което е убил и третата жертва? Какво е правила Сара през цялото това време?

Свивам рамене.

— Все още не знам.

— Мразя, когато трябва аз да ги мисля тези неща — въздиша Бари. — Хей, Томпсън! — провиква се той и ме стряска. Като че ли по магически начин двадесет и няколко годишният униформен, който по-рано през деня се опита да ни спре да влезем тук, се появява.

— Да, сър? — отзовава се той.

— Не пускай никого в задния двор, освен ако шефът на криминолозите не го позволи.

— Да, сър. — Униформеният застава до плъзгащата врата. Прекалено е млад. Все още се вълнува, че е на подобно място.

— Готова ли си да видим спалнята? — пита Бари.

Въпросът е риторичен. Ние надушваме следата, съединяваме парчетата от пъзела и нареждаме цялата картина в главите си.

Поглъщаме случая, докато е топъл.

Излизаме от дневната и се насочваме към стълбището. Бари е пръв, а Кали е зад мен. Стигаме до горе. Бари надниква в стаята.

— Необходимо ли е и двамата да влизате? — пита един критичен глас. — Ще замърсите всичко.

Недоволството, с което сме посрещнати, принадлежи на Джон Симънс, началника на този екип на криминолозите към лосанджелиската полиция. Той е кисел и свадлив човек, който няма доверие на абсолютно никого освен на себе си, що се отнася до събирането на улики. Тези му недостатъци са простими, тъй като е един от най-добрите.

— Всъщност сме трима, сладкишче — казва Кали и се приближава, за да може да я види.

Симънс не е млад мъж. Той върши тази работа от доста дълго време. В края на петдесетте си години е и му личи. Усмивките при него са като диамантите — редки са и се носят само в специални случаи. Кали си спечелва една.

— Калпурния! — изревава той и се ухилва до уши. Симънс връхлита отгоре ни, избутва Бари от пътя си и я прегръща.

Кали се усмихва и му отговаря със същото. Бари наблюдава цялата тази сцена изумен. Виждала съм това и преди, но не и той.

— Бях на стаж при Джони, докато учех за криминолог — обяснява му Кали.

— Много е надарена — отвръща доволен Симънс. — Калпурния е един от малкото ми успехи. Тя е човек, който наистина оценява науката.

Симънс ме поглежда. Той не скрива интереса си към белезите ми, но това не ме притеснява. Наясно съм, че в основата му стои чисто любопитство.

— Агент Барет — поздравява ме той и ми кима.

— Здравейте, сър.

Винаги наричам Джон Симънс „сър“. Винаги ми е изглеждал като „сър“ и никога не ми е давал повод да променя мнението си. Кали е единственият човек, който го нарича „Джони“, точно както и той е единственият, който безнаказано я нарича „Калпурния“, истинското й име, което тя пламенно мрази.

— Та, Калпурния — обръща се към Кали той, — разчитам на теб да пазиш местопрестъплението ми. Увери се, че нищо няма да бъде унищожено или докоснато.

Кали вдига дясната си ръка, а лявата слага на сърцето си.

— Обещавам. А, Джони?

Разказва му за задния двор. Той я дарява с още една мила усмивка.

— Веднага ще изпратя някой. — Симънс за последно поглежда подозрително мен и Бари, след което се отдръпва от прага на вратата.

Влизаме в стаята. Симънс се насочва към стълбите, за да ни остави сами. Независимо от мърморенето му той много добре разбира тази част от разследването — нуждата да се потопим в случая. Винаги ми е осигурявал пространството, от което имам нужда, никога не ми е пречил и не ми е надничал през рамото.

Сега, след като вниманието ми не е насочено към Сара, наистина оглеждам наоколо.

Господин и госпожа Дийн и Лоръл Кингсли лесно могат да бъдат определени като четиридесет и няколко годишни. Имат тен, красиви са, с мускулести крака и изящество, което усещам дори при тези обстоятелства.

— Господи, бил е доста уверен — казвам аз. — Не просто е дошъл тук по светло в почивен ден. Успял е да се справи с двама тренирани и здрави възрастни и двама тийнейджъри.

Очите на Дийн са широко отворени и мъртвешки — сиви и мъгляви като сапунена вода. Тези на Лоръл са затворени. Устните и на двамата са разтворени и ми напомнят за ръмжащо куче или за човек, който е принуден да се усмихне под дулото на пистолет. Езикът на Дийн се подава от устата му, а зъбите на Лоръл са стиснати здраво.

Завинаги — мисля си аз. — Тя никога няма да разтвори челюстта си отново.

Нещо ми подсказва, че тази добре поддържана жена не би одобрила този факт.

— Вероятно е използвал оръжие, с което да ги сплаши, и то едва ли е било нож — казвам аз. — Не е достатъчно заплашителен за толкова много жертви. Било е пистолет. Някой голям и застрашителен.

От вратовете надолу телата приличат на глътнали граната.

— Направил е един-единствен дълъг разрез на всеки от тях — отбелязва Бари. — Използвал е нещо остро.

— Вероятно скалпел — измърморвам аз. — Раните не са чисти. Виждам следи от колебание. Обърнете внимание на грубите части.

— Да, така е.

Разрязал ги е с несигурна, трепереща ръка. След това е бръкнал в телата им, сграбчил е всичко, до което се е докопал, и ги е изкормил, както рибар корми риба. Заставам над госпожа Кингсли и виждам средната част от гръбнака й — основните органи ги няма.

— Колебливите разрези са някак си странни — измърморвам отново.

— Защо мислиш така? — пита Бари.

— Защото във всичко друго е бил уверен. — Навеждам се, за да имам по-добра видимост, и насочвам вниманието си към вратовете. — Когато им е прерязал гърлата, го е сторил чисто и без колебание. — Изправям се. — Може би това не са следи от колебание. Може би, докато е правил разрезите, е треперел, защото е бил възбуден. Може дори да е стигнал до оргазъм, докато е работил.

— Сладурско — коментира Кали.

За разлика от Дийн и Лоръл младежът — Майкъл — е недокоснат. Побелял е от загубата на кръв, но му е било спестено унижението да бъде изкормен.

— Защо не е направил същото с момчето? — чуди се Бари.

— Или не е било важно… или е било най-важно от всички — отвръщам аз.

Кали обикаля бавно леглото и разглежда телата. Хвърля погледи към пода и присвива очи пред кръвта по стените.

— Какво виждаш? — питам я.

— Югуларните вени на трите жертви са били прерязани. Предвид цвета на кожата са кървили до смърт. Това се е случило преди изкормването.

— Откъде си сигурна? — пита Бари.

— Няма достатъчно кръв в коремните кухини, нито пък по откритите органи. Това е основният проблем: къде е останалата кръв? Напълно сигурна съм, че мястото на смъртта на една от жертвите е дневната долу. Ами другите две? — Кали обхваща с жест стаята. — Кръвта тук е предимно по стените. Има петна на килима, но въпреки това не е достатъчно. Чаршафите и одеялата на леглото също са изцапани с кръв, но количеството не ми изглежда значително. — Поклаща глава. — Ничие гърло не е било прерязано в тази стая.

— Забелязах същото нещо по-рано — съгласявам се аз. — Кървили са някъде другаде. Но къде?

Минава секунда, преди всички да насочим погледи към късия коридор, който води от голямата спалня в банята. Тръгвам натам, а Бари и Кали ме следват.

Всичко се изяснява, когато влизаме.

— Е — казва детективът с мрачно изражение, — май намерихме отговори на въпросите си.

Ваната е голяма, направена е разточително и луксозно. Малко повече от една четвърт от нея е напълнена със съсирена кръв.

— Изцедил ги е във ваната — измърморвам и посочвам две огромни ръждиви петна на килима. — Извадил ги е, когато е приключил, и ги е поставил там, един до друг.

Умът ми препуска, усетът ми за взаимовръзките между нещата набира скорост. Връщам се обратно в спалнята. Разглеждам внимателно китките и глезените на Дийн и Лоръл Кингсли. Кали и Бари идват при мен и ме гледат с повдигнати вежди.

Посочвам телата.

— Няма следи по китките или глезените им. Разполагал е с двама възрастни. Съблякъл ги е голи, вкарал ги е във ваната един по един, прерязал им е гърлата едно по едно, изцедил ги е един по един… това има ли някакъв смисъл?

— Разбирам какво имаш предвид — отвръща Бари. — Логично е да са се опитали да се съпротивляват. Как е успял да направи всичко това? Не мисля, че „вземете си номерче, ще ви убия по ред“ би свършило работа.

— Бръсначът на Окам — казвам аз. — Най-простият отговор: не са се опитвали да се съпротивляват.

Бари се намръщва учуден, но лицето му бързо се отпуска и той разбира какво имам предвид.

— Точно така — съгласява се. — Не са можели да го сторят. Вероятно са били упоени. — Записва още нещо в бележника си. — Ще ги накарам да потърсят следи по време на аутопсията.

Поклащам глава.

— Дори така да е, пак има три тела, които трябва да носи, като едно от тях е качил по стълбите. — Поглеждам Бари. — Колко висок каза, че е бил господин Кингсли? Метър и осемдесет?

— Метър и осемдесет — метър и осемдесет и пет — кима той. — Вероятно е тежал осемдесет и пет килограма.

Подсвирквам.

— Трябвало е да вдигне Кингсли и да го вкара във ваната упоен… — Поклащам глава. — Нашият човек е висок или силен, или и двете.

— Има логика — съгласява се Бари. — Не търсим някой дребен.

— Разбира се, възможно е да са били двама — намесва се Кали и ме поглежда. — Запознати сме с подобни екипи, нали?

Права е. Партньорствата по време на убийство не са нещо непознато. Аз и екипът ми сме преследвали повече от един такъв извратен отбор.

— Няма видими следи от сексуално насилие — отбелязва Бари, — но това нищо не означава. Не можем да сме сигурни, докато не огледат добре телата.

— Нека се заемат първо с момчето — казвам аз.

Детективът повдига вежда.

— Само то не е изкормено — посочвам към тялото на Майкъл. — И тялото е чисто. Смятам, че убиецът го е измил посмъртно. Изглежда, е сресал и косата му. Възможно е да не става въпрос за нещо сексуално — но определено е важно. Поради някаква причина не е бил толкова гневен на Майкъл.

— Чатнах — отвръща Бари и записва поредната бележка в бележника си.

Оглеждам стаята и най-вече кървавите ивици по стените и тавана. На някои места кръвта изглежда плисната, сякаш художник е излял кутия с боя върху празното си платно. Също така има някакви модели. Извивки и символи. Ивици. Онова, което прави най-голямо впечатление, е, че са навсякъде.

— Кръвта е ключ към него — измърморвам аз. — И изкормването. Няма никакви следи от измъчване на жертвите, те са били изцедени, преди да бъдат отворени. Болката не е важна за него. Искал е онова, което се намира вътре. Особено кръвта.

— Защо? — пита Бари.

— Не мога да отговоря. Съществуват прекалено много възможни парадигми, когато става въпрос за кръвта. Кръвта е живот, можеш да пиеш кръв, можеш да използваш кръвта, за да предсказваш бъдещето — сам си избери. Но е много важна. — Поклащам глава. — Странно.

— Кое?

— Всичко, което видях досега, подсказва за неорганизиран извършител — изкормването, рисуването с кръв. Неорганизираните извършители са хаотични. Имат проблем с планирането и бързо биват залавяни. Губят контрол.

— Е, и?

— Защо момчето не е изкормено, а Сара още е жива? Не се връзва.

Бари ме поглежда объркан. Свива рамене.

— Да разгледаме нейната стая — предлага той. — Може би ще намерим някои отговори в нея.