Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (23)

23.

Затварям дневника на Сара с трепереща ръка и поглеждам часовника. Три часа сутринта е.

Нуждая се от почивка. Едва в началото на историята й съм, а вече се чувствам съсипана и изнервена. Тя не излъга, наистина има дарба. Писането й е прекалено живо. Щастието, на което се е радвала в началото на детството си, контрастира на горчивия хумор във въведението й. Това ме натъжава и ме кара да се чувствам мръсна. Разтърсена.

Как го нарече тя? Пътуване до извора.

Мога да си го представя в главата си. Отвратителна пълна луна в небето и мрачни създания, които пият лоша вода…

Потрепервам, защото усещам надигащия се в мен страх. Лоши неща са се случили със Сара, лоши неща като тези, които се случиха и с Бони…

Поглеждам осиновената си дъщеря. Заспала е дълбоко, лицето й е спокойно, прегърнала ме е през корема. Освобождавам се от нея, като вдигам ръката й със същата нежност, с която бих хванала и пуснала навън калинка. Устата й се отваря, но после се свива и продължава да спи.

В началото се будеше от най-малкото движение. Фактът, че вече продължава да спи, ме кара малко да се успокоя. Оправя се. Все още не говори, така е. Но наистина се оправя. Моята работа е да я опазя жива…

Измъквам се от леглото, излизам на пръсти от стаята, слизам по стълбите и отивам в кухнята. Бъркам в шкафа над хладилника и намирам най-черната си тайна. Бутилка текила. „Хосе Куерво“, мой приятелю, точно както се пее в песента.

Поглеждам я и си мисля: Аз не съм алкохоличка.

Прекарала съм доста време в обмисляне на това становище. То е същото като заявлението на всички луди хора, че не са луди. Аз обаче мога да заявя със сигурност, че не съм алкохоличка. Пия по два или три пъти на месец. Никога не пия в два поредни дни. Главата ми се замайва приятно, но не се натрясквам до козирката.

Не мога да скрия фактите, които са като голям и ревящ слон в стаята: никога не бях пила, за да се успокоявам, преди Мат и Алекса да умрат. Никога, нито веднъж.

Това ме тревожи.

Баща ми имаше чичо, който беше пияница. Той не беше от онези забавни, приятелски настроени и очарователни чичовци. Той не беше също измъчен, самосъжаляващ се и склонен към драматични изпълнения чичо. Той беше странен, жесток и зъл. Миришеше на пиячка и на по-лоши неща. Веднъж, на едно семейно събиране, ме сграбчи толкова силно за ръката, че ми остави синина. Навря вонящата си уста на два сантиметра от ужасеното ми лице (бях само на осем) и ми каза нещо неясно, неприятно и отвратително, което така и не разбрах.

Нещата, които виждаме като деца, остават в съзнанието ни завинаги. При мен е образът на пияница, който не се отделя нито за миг от мен. Всеки път, в който пия или се насоча към определението прекалено много, влажните очи и небръснатото лице на чичо Джо изскачат в главата ми. Помня миризмата на уиски, развалени зъби и лукавия поглед в очите му. Това ме отказваше да пия.

Скоро след като семейството ми умря, се озовах в алкохолната секция на един супермаркет. Осъзнах, че до този момент не бях купувала нищо повече от бутилка вино, не и от супермаркет, определено не и посред бял ден. Текилата ми привлече погледа и се сетих за песента.

Заеби — помислих си.

Грабнах бутилката, платих я, без да поглеждам касиера в очите, и се забързах към дома си.

Там прекарах около десет минути, облегнала брадичка в ръката си и с насочен в бутилката поглед. Чудех се дали ще се превърна в поредното клише. Дали щях да последвам примера на чичо Джо, да бъда ябълката, която не пада по-далеч от дървото.

Не — казах си. — Никой не съжаляваше чичо Джо. Теб ще те съжаляват.

Текилата влизаше добре, на вкус беше добре, хареса ми.

Не се напих. Просто ме… замая. Не съм стигала по-далеч.

Проблемът, мисля си сега, докато си наливам два пръста в чашата, е, че поддържам този навик дори когато агонията от загубата на семейството ми намаля. Сега ми помага за страховете ми и в моментите, когато съм подложена на голямо напрежение. Опасността е, че не пия, защото го искам, а защото имам необходимост да го правя. Наясно съм, че навикът ми не е от най-здравословните.

— За рационализацията — измърморвам и вдигам тост.

Изпивам чашата на екс. Имам чувството, че по гърлото ми потича разредител за боя или огън, но чувството е приятно. То изгонва напрежението и почти веднага ме изпълва със задоволство. Това е смисълът. Винаги съм смятала, че задоволството е много по-трудно за постигане от радостта. При мен чаша текила прави чудеса.

— Хосе Куерво, да-до-до-до-да-да — запявам шепнешком.

Обмислям да си сипя втора чаша, но се отказвам. Слагам капачката на бутилката и я прибирам в шкафа. Изплаквам чашата, за да се отърва от всякаква остатъчна миризма. Още притеснителни знаци, знам: пия сама, прикривам следите си. В крайна сметка трябва да приема, че независимо дали е разумно или не, пиенето ми не е извън контрол и се надявам, че ще се усетя, ако започне да излиза.

Обмислям ситуацията. Защо историята на Сара така ми влезе под кожата? Защо ме обзе нужда да се обърна към услугите на господин Куерво? Да, историята е ужасна, но съм чувала ужасни истории и преди. По дяволите, самата аз съм преживявала такива. Защо тази ме разтърси толкова силно?

Бони вече се сети за причината: защото Сара е Бони, а Бони е Сара. Бони е художничка, а Сара писателка, двете са изгубили родителите си, двете са мрачни и повредени. Ако Сара е обречена, такава ли е и Бони? Точно тези прилики подклаждат страховете ми. Страхът е най-големият ми враг през последните няколко дни.

Страховете ми за Бони се поуспокоиха, след като разговарях с Елейна. Страхът ми причинява доста неудобства, когато ме навести. Става ми трудно да дишам. Заключвам вратата на банята, свивам се на пода с ръце около коленете и започвам да се треса от паника.

Един психиатър би нарекъл това посттравматичен стрес. Предполагам, че би бил прав. Но нямам никакво желание да говоря с такъв. Смятам да се справя сама и се надявам да не прецакам Бони, докато се опитвам да го направя.

Разбрах, че в подобни моменти е добре да мисля за нещо друго, каквото и да било. Онова, което ми хрумва сега, не е особено полезно.

1затеб2замен, скъпа.

Защо, Мат? Вече се помирих с Алекса. Защо не мога да се помиря и с теб? Защо не мога да забравя?

Той поклаща глава.

Защото това си ти. Трябва да разбереш. Така си устроена, така те е направил Бог или който там е отговорен за тези работи.

Прав е, разбира се. Това е истина, която е характерна за всичко: дневника на Сара, 1затеб2замен, бъдещето. Това е едно от нещата, които ме карат да продължавам напред и да се справям със страховете си: желанието да разбера как приключва историята. Тази на Бони, на следващата жертва. Която и да е тя.

Ами моята история?

Куонтико. Вторият слон в средата на моята стая. Появява се веднага след като помислям за него — с тъжни очи, умен. Погалвам сивата му кожа и осъзнавам какво ме безпокои.

Че това въобще не ме безпокои.

Осъзнавам, че ми предлагат бонбонче, защото лицето ми няма да изглежда добре на плакат. Осъзнавам, че съм готова да се разделя с единственото семейство, което ми е останало, да сложа край на новата и изпълнена с възможности връзка с Томи и да изоставя тази къща и всички спомени завинаги… и имам чувството, че това е прекрасна възможност.

Само при мисълта, че ще изоставя приятелите и живота, който познавам, трябва да ме разкъсва отвътре. Вместо това имам смесени чувства. Защо?

В интерес на истината нещата започнаха да се оправят. Почистването на вещите на Мат и Алекса е истински прогрес. Липсата на кошмари е прогрес. Споделянето на дори малка част от мен с друг мъж, който не е Мат, е прогрес. Защо тези неща не ме трогват повече?

Просветлението ми убягва засега, но осъзнавам, че най-накрая съм намерила неудобството, което търсех. Може би се заблуждавам. Може би онова, което смятам за емоционално израстване, е просто способността ми да продължавам да вървя напред въпреки недостатъците ми.

Може би онези части от мен, които са предназначени да изпитват по-дълбоки чувства, са били неимоверно повредени.

Това не обяснява алкохола, нали?

Време е да разкарам слона оттук. Той напуска кротко, но ме гледа с неговите мъдри и тъжни очи, които ми казват: „Истина е, ние, слоновете, имаме дълга памет, която подхожда на дългите ни хоботи, но без бивните, макар че зъбите на спомените могат да бъдат много дълги“.

Облизвам собствените си зъби и търся задоволството, но веднага разбирам, че то и сънят са си отишли за тази вечер.

Задоволство…

Почакай, слоне — изревавам аз. — Върни се.

Прави го, защото в крайна сметка е моят слон. Поглежда ме с търпеливите си очи.

Току-що осъзнах защо. Заради прогреса, който постигнах… все още не съм щастлива. Знаеш ли?

Докосва ме с хобота си. Гледа ме с мъдрите си и тъжни очи. Знае.

Не съм нещастна и нямам желание да се самоубия, но това не означава, че съм щастлива.

Спомените, да — казват мъдрите и тъжни очи на слона, — зъбите на спомените могат да бъдат много дълги.

Така е — мисля си аз, — а зъбите на щастливите спомени са най-дълги.

Това е проблемът: познавала съм истинско щастие. Истинско и задоволително до мозъка на костите щастие. Вече не е достатъчно просто да се чувствам „добре“. Сякаш съм била на някакъв наркотик, който е карал света да блести, и сега, след като съм го спряла, съм в абстиненция, и не че светът е лош, но не иска да блести, мамка му.

Не съм уверена, че Томи, Елейна, Кали, Р-А-Б-О-Т-А-Т-А или дори Бони ще ме направят отново щастлива по този начин. Ценя всички тях, но не вярвам, че притежават способността да запълнят празнината и да върнат обратно блясъка. Знам, че това звучи грозно и егоистично, но е самата истина.

Затова Куонтико ми се струва като добра идея. Ядрена промяна с ядрен облак от „различие“, от каквато вероятно имам нужда. От сурова и брутална почивка, която да разтресе основите и гредите ми.

Слонът се затътря бавно, без да го моля. Мога да говоря безсрамно с метафори, когато глътна малко текила.

Слоне — мисля си, — твоето име е „Не-Радост“. Или може би „Не-Блясък“.

Куонтико ще реши ли проблемите ми?

Кой да знае, мамка му? Пуши ми се цигара.

Въздишам и си налагам да се осъзная. Време е да оставя настрана личните си терзания и да се заема с професионалните. Подходът е доста стар, но изпитан. Не блести, но гарантирано изгонва слоновете, които ме терзаят.

Затътрям се към втория етаж, за да си взема листовете, след което се връщам в дневната. Сядам на дивана и се опитвам да си събера мислите.

Вземам страницата, на която е написано извършител, и добавям:

ИЗВЪРШИТЕЛ, ИЗВЕСТЕН КАТО „СТРАННИКА“.

Мисля за онова, което прочетох току-що в дневника. Започвам да пиша. Бележките ми не са толкова добре структурирани, по-импулсивни са.

Причинена му е болка = причинява болка на други. Отмъщение.

Въпросът остава: защо Сара?

Логичното предположение е, че иска тя да плати за нещо, което родителите й са направили? Но той им казал, че вината не е тяхна. Вината не е твоя, но твоята болка е моето правосъдие. Произволно ли е избрал Сара?

Поклащам глава. Не. Съществува връзка, която не е въображаема. Имам чувството, че пропускам нещо важно, което направо ми диша във врата. Нещо, което беше казал…

Изправям се на дивана, изведнъж съм енергизирана.

Ако разказът на Сара е точен, Странника е говорел на Линда, когато е изрекъл: „Твоята смърт е моето правосъдие.“

На Линда.

Една фраза, която чух по-рано през деня, изниква в главата ми:

Отца и Дъщерята…

Отмъщението не е случайно, а извършителят обръща сериозно внимание на съобщенията си. Това не му се е изплъзнало от езика.

Пиша.

Ами ако причината за отмъщението му е още едно поколение назад? Вчера, докато пръскал Сара с кръв, й казал „Отца и Дъщерята и Светия Дух“. Също така казал на Линда Лангстром: „Вината не е твоя, но твоята болка е моето правосъдие“. За бащата на Линда ли става въпрос? Дядото на Сара?

Прочитам написаното и отново изпитвам прилив на енергия.

* * *

Отивам в домашния си офис и изпращам бележките си по факса на Джеймс. Не му се обаждам. Той ще чуе факса и ще се събуди. Ще побеснее и ще мрънка за това, но въпреки това ще ги прочете. Трябва да научи онова, което знам и аз.

Дядото.

Имам чувството, че съм на правилна следа.

Машината издава звук, за да съобщи, че е свършила работата си, и аз слизам отново долу. Проверявам часа. Пет сутринта. Времето се влачи.

Искам да настъпи утрото, и то веднага, мамка му!

Хрумва ми нещо.

Сара каза, че никой не й е повярвал… относно Странника. Защо? От прочетеното дотук няма никакъв смисъл.

Поглеждам страниците от дневника върху масата. Поглеждам и към часовника, за да пресметна часовете, които имам на разположение.

Мога да отговоря на този въпрос само по един начин.