Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (40)

40.

Късен следобед е. Дъждът отново е спрял, но сивите облаци отказват да се разкарат. Слънцето води неуспешна битка с тях. Всичко изглежда безлично, мокро и изоставено. Подобен тип време подчертава бетонната природа на Лос Анджелис. Тя отговаря напълно на настроението ми.

Агент Мейсън Диксън се появи приблизително петдесет минути след разговора ми с Шривпорт. Той е червенокос, с бебешко лице и почти двуметрово тяло. Не изглежда надежден, но ми се струва достатъчно компетентен. Запознахме го със ситуацията, дадохме му кутията със снимките и го оставихме, тъй като нямаше какво повече да направим.

Алън получава обаждане, когато влизаме в паркинга на ФБР. Той промърморва на няколко пъти.

— Благодаря — казва и затваря. — Сара Лангстром ще бъде изписана утре — съобщава ми той.

Започвам да барабаня с пръсти по чантата си замислена и неспокойна.

— Вчера говорихме с Елейна — казвам аз. — Мисля, че иска да вземе Сара да живее при вас.

Устните на Алън се изкривяват в тъжна усмивка. Свива едва рамене.

— Да. Спомена ми за това. Аз избухнах, казах, че няма начин. Наистина тропнах с крак.

— И?

— Ще я вземем. — Алън поглежда през предното стъкло към сивите облаци, които отказват да се разкарат. — Не мога да й отказвам, Смоуки. Никога не съм бил добър в това. Особено след рака.

— Може ли да те попитам нещо, Алън?

— Разбира се.

— Въобще взе ли някакво решение? Дали ще напуснеш работа, имам предвид.

Той не отговаря веднага. Продължава да се взира през предното стъкло и подбира внимателно думите си като фермер, който къса житните класове с ръка.

— Някога гледала ли си онези документални филми в духа на „Студени досиета“?

— Да, разбира се.

— Аз също. Знаеш ли кое ми е много странно в тях? Много от ченгетата, които интервюират относно старите случаи, са млади и пенсионирани. Искам да кажа, че почти няма стари хора, които още да са на активна служба.

— Не се бях замисляла за това досега. — Наистина не бях. Но сега, като се замисля, осъзнавам, че е прав.

Алън се обръща към мен.

— Знаеш ли защо? Защото да разследваш убийства е опасно, Смоуки. Не говоря за физическите опасности. Говоря за душевните. — Размахва ръка. — Наречи ги психически, ако не вярваш, че душата съществува. Както и да е. Искам да кажа, че ако гледаш прекалено дълго в тази посока, рискуваш никога да не се възстановиш от онова, което си видял. — Той удря леко дланта си с юмрук. — Никога. Виждал съм доста гадости, Смоуки… — поклаща глава. — Веднъж видях наполовина изядено бебе. Майка му се дрогирала и огладняла. Заради този случай станах алкохолик.

Стряскам се от последните му думи.

— Нямах представа.

Алън свива рамене.

— Случи се, преди да започна работа в Бюрото. Знаеш ли какво ме накара да спра пиенето? — Извръща поглед. — Елейна. Една вечер се напих здраво и се прибрах в три сутринта. Тя ми каза, че трябва да спра. Аз… — намръщва се и въздиша. — Сграбчих я за ръката и й казах да си гледа работата, след което припаднах на дивана. На следващата сутрин се събудих от миризмата на бекон. Елейна правеше закуска, грижеше се за мен както винаги, сякаш нищо не се беше случило. Но нещо се беше случило. Беше облякла любимата си риза без ръкави. Видях, че има синини по ръцете. Там, където я бях стиснал. — Алън млъква за миг, за да презареди с думи. Изчаквам го хипнотизирана. — Майката, която изяде бебето си, също се съвзе. Когато осъзна какво е направила… се разпищя. Говоря ти за звук, на който човешко същество не е способно, Смоуки. Като маймуна, която е хвърлена в огъня. Разпищя се и не можеше да се спре. Е, така се почувствах и аз, когато видях синините върху нежната ръка на жена си. Идеше ми да се разпищя. Разбираш ли ме?

— Да.

Алън ме поглежда.

— Спрях пиенето и се промених. Заради Елейна. Имал съм и други тежки моменти, но винаги съм се справял с тях. Заради Елейна, винаги заради нея. Тя е… тя е най-ценното за мен. — Изкашля се веднъж, преднамерено. — Когато се разболя миналата година и онзи психопат я набеляза, се изплаших, Смоуки. Страхувах се, че ще стигна до страшното място, а нея няма да я има, за да ме върне. Ако това се случеше, щях да се изгубя завинаги. Работата ни е въпрос на баланс. Знам колко надалеч можем да стигнем и колко много неща можем да видим, но винаги се връщам обратно при нея. Един ден ще осъзная, че ми е дошло в повече и се надявам този ден да е точният момент. — Усмихва ми се. Усмивката му е истинска, но е прекалено сложна, за да я определя като „щастлива“. — Отговорът на въпроса ти е, че засега съм тук, но един ден няма да бъда и не знам кога ще дойде този ден.

* * *

Минаваме покрай охраната и се насочваме към рецепцията. Пред нас застава тридесет и няколко годишна, атлетична и бликаща от енергия блондинка с огромна усмивка. Тя протяга ръка към мен, за да се ръкуваме. Почти се пропуква от увереност и енергия.

— Агент Барет? Кърби Мичъл.

Изведнъж осъзнавам, че часът е напреднал и сега минава 17:30. Бях забравила за срещата ни.

Ах, да, убийцата — иска ми се да кажа. — Радвам се да се запознаем… дали не трябва да завърша с въпросителен знак? Времето ще покаже.

Вместо това се усмихвам, ръкувам се с нея и я оглеждам от глава до пети.

Кърби на живо е пълно съответствие на Кърби по телефона. Тя е привлекателна и слаба, около метър и седемдесет, с руса коса, която може да е или да не е естественият й цвят, с блестящи сини очи и постоянна усмивка, подкрепена от искрящо бели зъби. Прилича на жена, която е прекарала началото на двадесетте си години като плажна красавица, заобиколена от сърфисти, прекарваща вечерите си, пиейки бира край запалени огньове и спяща с русокоси младежи, които миришат на морска вода, слънцезащитен крем и може би малко марихуана. Тя е от този тип момичета, които винаги са готови да излязат в петък вечер с къса черна рокля и да танцуват, докато мястото затвори. Имала съм приятелки като нея, истински урагани в бутилка.

Само дето тази жена е бодигард, а според Томи и бивша убийца. Несъвместимостта на тези неща ме интригува и обезпокоява.

— Радвам се да се запознаем — съумявам да изрека.

Представям я на Алън.

Тя му се ухилва и го удря игриво по ръката.

— Голямо момче! Това помага ли ти, или ти пречи? Имам предвид, докато си вършиш работата?

— Предимно помага — отвръща той объркан и разтрива изненадан мястото, където го е ударила. — Хей, това заболя.

— Не бъди бебе — скастря го Кърби и ми намига.

— Тръгнали сме към офиса — казвам аз.

— Водете ме, ФБР агенти.

* * *

Офисът ни е празен. Всички са се заели със задачите, които им възложих. Кали работи над къщата на Лангстром. Джеймс вероятно се е захванал с компютъра на Майкъл Кингсли. Денят е истински спринт, който още не е завършил.

Кърби продължава да бърбори. Хвърлям й поглед, когато влизаме в офиса. Забелязвам, че докато говори, очите й обхождат всичко наоколо. Разглежда обстановката. Спира се най-дълго върху бялата дъска, след което продължава своя поход, без да пропуска нищо.

Виждала съм очи като нейните и преди — те са принадлежали на леопарди и лъвове или на човешките им версии. Те проблясват като свещи — изглеждат обикновени, но забелязват всичко.

Всички влизаме в моя офис и сядаме.

— Тъй като сме се събрали само приятели — подхваща закачливо Кърби, — нека разясня как работя аз. Много съм добра, трябва да го знаете. Никога не съм губила клиент и нямам намерение такова нещо да се случи — да чукна на дърво! — Тя почуква по бюрото ми и се ухилва. — Добра съм в наблюдението, ръкопашния бой и мога да използвам почти всякакво оръжие. — Започва да брои на пръстите си. — Ножове, пистолети, повечето автоматични оръжия. Справям се добре със снайпер, стига разстоянието да не е по-голямо от триста и петдесет метра. Обичайното. — Дарява ни с поредната блестяща усмивка. — „Ебаваш ли се с най-добрите, умираш като слабак.“ Глупаво е, знам, но обичам да го повтарям, а вие?

— Ъ-ъ, разбира се — отвръщам аз.

— Имам едно правило. — Тя размахва пръст пред мен добродушно. — Не ми спестявайте нищо. Трябва да знам всичко, за да си свърша работата. Ако се опитате да ми спестите нещо и разбера за това, напускам. Не се опитвам да се правя на отворена, просто така работя.

— Разбирам — отвръщам аз.

Отворена?

— Добре. — Кърби продължава да приказва, имам чувството, че няма спиране. Тя е като товарен влак. Можете да се качите на него или да се оставите да ви премаже. — Вижте, наясно съм, че вероятно ме гледате и си мислите: „Коя е тая въздухарка?“. Томи е честен човек, а също така и голям сладур… — тя ми намига конспиративно — … така че съм сигурна, че ви е споменал, че може би, вероятно съм убила няколко човека в миналото за военната индустрия. Виждате това или онова — тя посочва тялото си с едно движение — и си мислите, може би тази е въздух под налягане, нали?

— Може би мъничко — признавам си аз.

Кърби се усмихва.

— Е, точно такава съм. Аз съм калифорнийско момиче — винаги съм била такова и винаги ще бъда. Харесвам си косата руса, банският костюм да е от две части и миризмата на океана. — Поклаща се на стола си. — И обожавам да танцувам! — Дарява ни с поредната мултикиловатова усмивка. — Психологическата ми оценка гласи, че притежавам свръхразвита способност, която ми позволява да отнасям определена група човешки същества в категорията „други“. Средностатистическият човек не е устроен да убива, разбирате ли? Това не е част от него. Но ни се налага да го правим през цялото време. На войниците им се налага. На снайперистите от SWAT. — Тя кима към мен. — На вас ви се налага. Така че какво да правим, какво да правим, проблеми, проблеми. Отговорът е: решаваме, че тези хора трябва да бъдат отнесени в категория „други“. Те не са като нас, може би дори не са хора. След като това се направи — а то е нещо, което психологическите и военните общества правят от доста дълго време, — стават много по-лесни за убиване. — Следва поредната закачлива усмивка, но този път не се разпространява до очите й. Мисля, че прави всичко това с цел да ми покаже убиеца, който крие в себе си. — Не съм психарка. Не ми доставя удоволствие да убивам хора, не си падам и по неща от рода на „черва, с които да смажем веригите на танковете ни“^[1]. — Засмива се, сякаш думите й са най-глупавото нещо на света, хо-хо-хо. — Много ми е лесно да различа врага и когато това стане, веднага го изключвам от приятелския си клуб, нали разбирате?

— Да — отвръщам аз. — Разбираме.

— Готско. — Влакът Кърби продължава да гази. Тя говори на приливи и единственият начин да кажем нещо е, като я прекъснем. — Така, след като се запознахте с резюмето ми, имам степен по абнормна психология и говоря чист испански. Работих пет години в ЦРУ и шест в АНС. Прекарах доста време в Централна и Южна Америка, за да върша… ммм… странни задачи. — Поредното конспиративно намигане, което малко ме плаши. — В крайна сметка обаче ми доскуча и напуснах… Господи, не ми беше лесно да го сторя. Мога да ви разкажа някои истории. Тези разузнавателни агенции наистина се приемат много на сериозно. Не искаха да ме пускат. — Тя се усмихва, но отново усмивката не се разпространява до очите й. — Успях да ги убедя.

Алън повдига вежда, но не казва нищо.

— Та… докъде бях стигнала? А, да. Напуснах и прекарах няколко месеца в съживяване на един стар бизнес. Няколко наистина дразнещи типове от Централна Америка ме ядосваха. Смятаха, че все още работя за АНС. — Кърби завърта артистично очи. — Някои мъже никога не научават истинското значение на думата „не“. Това беше почти достатъчно, за да отпиша латиносите завинаги… но не го сторих! — Засмива се. Осъзнавам, че не мога да се сдържа, и също се засмивам на думите на тази опасна жена. — Прекарах около шест месеца на плажа, но се отегчих още повече и реших, че може би ще е забавно, ако заработя в частния сектор. Парите са много по-добри, няма да ви лъжа. Все още имам възможност да стрелям по хора и мога да отида на плажа между задачите си. — Тя разперва ръце в жест „та-даа“. — Това е моята интересна история. — Кърби се навежда напред. — Сега ме запознайте с клиентката и с кукувицата, която е по петите й.

Поглеждам Алън, който свива рамене, и аз й разказвам за Сара Лангстром и Странника. Кърби ме гледа съсредоточено с леопардовите си очи, слуша ме с интерес и кима, за да ми даде да разбера, че чува това, което й казвам.

Свършвам и тя се обляга назад, мисли и почуква с пръсти стола си. Усмихва се.

— Добре, мисля, че схванах картинката. — Обръща се към Алън. — Как ще се чувстваш, ако дойда да живея в дома ти, грамадо? — Отново го удря закачливо по ръката. — А може би по-важният въпрос е как ще се чувства жена ти?

Алън не отговаря веднага. Той се вторачва в Кърби замислен. Тя понася погледа му стоически.

— Готова ли си да защитаваш съпругата ми и момичето?

— Готова съм да дам живота си. Макар че силно се надявам да не се стига дотам, какво ще кажеш?

— Добра ли си?

— Не съм най-добрата на света, но се доближавам до нея. — Доброто настроение на Кърби е неизчерпаемо, тя е един оптимистично настроен убиец. Алън кима. — В такъв случай ще се радвам, че си наоколо. Както и Елейна.

— Готско. — Тя се обръща към мен, сякаш в последния момент се е сетила за нещо. — О, чакай, трябва да те питам нещо. Ако кукувицата се отбие… жива или мъртва я искаш?

Усмивката й дори не потрепва. Стоя срещу тази изключително опасна жена и обмислям отговора си. Ако я помоля, Кърби Мичъл ще изпрати Странника в категорията „други“. Ако той си покаже дори носа, ще го убие с усмивка на лице и ще се насочи към плажа за бира край огъня. Колебая се, защото съм наясно, че тя не ми задава теоретичен въпрос.

Искаш ли да го убия? Няма проблеми. Ще го направя и след това ще отидем да пийнем по няколко маргарити. Готско.

— Предпочитам го жив — отвръщам аз. — Но безопасността на Елейна и Сара е приоритет.

Отговорът ми е калпав и уклончив. Но Кърби веднага ме разбира какво имам предвид.

— Чатнах. След като уточнихме това, отивам право в болницата. Ще стоя там до утре, след което ще я преместим у вас, грамадо. — Тя става. — Някой от вас ще ме изпрати ли? Хей, можете ли да повярвате, че вали толкова много?

— Аз ще дойда — предлага Алън.

Кърби излита от офиса ми и ме оставя с чувството, че съм била задмината, но някак си това е за хубаво.

* * *

Поглеждам си часовника. Минава шест часът. Елън, нашата юристка, може още да е на работното си място. Вдигам телефона и я набирам.

— Елън Гарднър — отговаря тя. Звучи спокойна. Винаги е такава. Това ми се струва малко нечовешко.

— Здрасти, Елън. Смоуки е. Трябва ми заповед.

— Задръж си мисълта — прекъсва ме тя. — Чакай да си запиша.

Представям си я как стои зад адвокатското си бюро от черешово дърво. Тя е кльощава жена, чиито форми изглеждат някак си делови. Тя е в средата на петдесетте си години, с кестенява коса, която подстригва късо (и боядисва, предполагам, защото никога не съм виждала сив косъм в нея), и високо, почти момчешко тяло. Елън винаги е изпъната, изтупана и готова за работа — истински адвокат. Чувала съм я да се смее само веднъж. Смехът й беше весел и свободен и ми напомни да не се придържам към стереотипите.

— Слушам те — казва тя.

Разказвам й всичко — както голямата картина, така и подробностите около тръста на Лангстром.

— Адвокатът каза, че ни трябва заповед, за да ни сподели тази информация — довършвам аз. — Каза ни, че ще ни сътрудничи, стига това да не е в нарушение на отношенията адвокат-клиент.

— Прав е — съгласява се Елън. — А вие имате голям проблем.

— Защо?

— Нямате законово основание за издаването на заповед.

— Шегуваш се с мен, нали?

— Не. В момента имаш само един приключен случай — убийство-самоубийство. След това някакъв анонимен филантроп решава да създаде тръст, за да се погрижи за къщата и за Сара. Но във всичко това няма никакво престъпление, нали?

— Не и официално — признавам си.

— Добре. Следващият ми въпрос е: има ли начин да разбереш дали тръстът е незаконен? Съществуването му спомага ли по някакъв начин извършването на престъпление или измама?

— Това може да се окаже доста трудно.

— Тогава имаш проблем.

Прехапвам устна, докато мисля.

— Елън… единствената информация, от която наистина имаме нужда, е името на клиента. Трябва да разберем кой е той. Това помага ли по някакъв начин?

— Гибс се придържа към правилата, защото клиентът му е пожелал пълна конфиденциалност на самоличността му, нали?

— Да.

— Това няма да му е достатъчно. Ако можеш да докажеш, че клиентът има важна информация за настоящото разследване, мога да ти дам това име.

— Разбрах те.

— Но трябва да ми предоставиш нещо истинско. Започни от намирането на доказателство, което доказва, че заключението убийство-самоубийство при семейство Лангстром е доброто старо двойно убийство. Направиш ли го, тръстът се превръща в логична част от разследването и така можем да принудим Гибс да разкрие самоличността на клиента си. — Тонът й се променя, става по-приятелски и не толкова делови: — Ще ти го кажа направо, Смоуки. Гибс може да ти изглежда навит да помогне, но думите, които е използвал, че не може да наруши отношенията адвокат-клиент, са просто оправдание.

Иска ми се да оспоря последното й изречение, но знам, че би било загуба на време. Елън е човек, който решава проблеми. Тя мисли в насока как бихме могли, а не не можем, защото. Ако тя казва нещо, значи го казва, защото е така. Въздишам примирена.

— Разбрах те. Ще ти се обадя отново.

Затварям и набирам Кали.

— „Премазани от работа“ АД — отговаря тя. — Как можем да ви помогнем?

Усмихвам се.

— Как върви?

— Все още няма за какво да се похваля, но я караме бавно. Обработваме предната част на къщата.

Запознавам я с всичко случило се през деня от момента, в който се разделихме. Започвам с Гибс, продължавам с Никълсън и завършвам с Елън. Кали потъва в мълчание, за да осмисли чутото.

— Ама че натоварени 48 часа, дори за теб.

— Говори ми.

— Можеш да си починеш малко. Двамата с Джийн сме тук. Джеймс се прави на идиот някъде. Бони е в Алън и Елейна. Щом не искаш да ме послушаш и да си вземеш куче, сладкишче, то тогава поне се прибери, за да видиш дъщеря си.

Отново се усмихвам. Кали си е Кали — почти винаги може да ме накара да се усмихна.

— Добре — обещавам й. — Но ми се обади, ако откриете нещо.

— Може би ще го направя — остроумничи тя. — А сега се разкарай.

Затварям, отпускам се на стола и затварям очи за миг. Кали е права. Последните няколко дни бяха много шантави. Пеещи, покрити в кръв шестнадесетгодишни момичета. Ужасен дневник.

Изведнъж се сещам за нещо. Ръцете ми започват да треперят. Прехапвам устна, за да може болката да възпре сълзите ми.

Днес един човек се самоуби пред мен, Мат. Гледаше ме, говореше ми, а след това лапна дулото на пистолета си и дръпна спусъка. Кръвта му изпръска лицето ми.

Не познавах Дейв Никълсън. Това няма значение. Той не беше от онази категория, за която говори Кърби. Той не беше „друг“. Той беше един от нас, затова не мога да спра да тъжа за него.

Чувам стъпки по килима и избърсвам очи с ръка. Някой почуква на вратата и след малко се появява главата на Алън.

— Изпратих добронамерената убийца до колата й.

— Какво ще кажеш да се прибираме? Поне за малко?

Обмисля предложението ми и въздиша.

— Чудесна идея.