Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (46)

46.

Когато погледна назад и пиша това, осъзнавам, че Кати е моето огледало. Чрез нея, чрез очите й мога да видя в какво съм се превърнала.

Питам се дали и тя си мисли тези неща? Или просто си внушавам? Може би по малко от двете? Може би Кати си е Кати, но на тези страници Кати също е мен-сега, която гледа към мен-тогава.

Тежко, човече…

* * *

Кати беше ужасена от онова, което се случи със Сара. Нима това беше нещо ново?

Това беше единадесетият й рожден ден. Кати се беше появила с малко кексче със свещичка върху него. Сара се беше усмихнала, но ясно се виждаше, че просто е учтива.

Онова, което тревожеше Кати най-много, бяха очите на детето. Те не бяха отворени и изразителни както някога. Бяха пълни със стени, празни пространства и бдителност. Това бяха очите на комарджия или затворник.

Кати познаваше добре подобни очи, такива имаха закоравелите улични проститутки и престъпниците. Тези очи казваха: „Знам как стават нещата“, „Наблюдавам те“ и „Дори не си помисляй да вземеш нещо, което ми принадлежи“.

Кати видя и други промени, които бяха настъпили през последните две години. Знаеше, че Сара е „тарторката“ в нейното спално помещение и имаше доста добро предположение как се беше случило това. Другите момичета й се подчиняваха. Сара беше безразлична към тях. Притежаваше истинска затворническа психика — по-силният и по-жестокият управляват. Явно Сара беше разбрала това много добре.

Защо се изненадваш? Това място те превръща в звяр.

Кати се подразни от собствената си неспособност да даде надежда на Сара. Тя не успя да убеди никой друг, че историята на това дете е истинска. Ако трябваше да бъде честна, на моменти дори тя не можеше да й повярва напълно. Опита се, но се провали и макар Сара да й казваше, че всичко е наред, знаеше, че лъже. Това наистина беше от огромно значение.

Кати правеше всичко по силите си. Направи копия на досиетата от убийствата на родителите на Сара и на Нед и Дезире. Прекара много часове след работа в преглеждането им и в търсенето на несъответствия и пропуски. Дори успя да намери някои. В това отношение поне все още бях свързани със Сара. Животът се завръщаше в тези сурови очи, когато обсъждаха случаите. За Сара беше много важно, че Кати й вярва. Беше от голямо значение.

Но те губим, нали, Сара? Това място и животът ти те убиват. Случва се точно пред очите ми.

— Имам новини за Тереза — каза Кати.

В погледа й проблесна интерес.

— Какви?

— Ще я пуснат след три седмици.

Сара извърна поглед.

— Чудесно. — Гласът й звучеше вяло.

— Иска да те види.

— Не! — Думата изплющя с такава жар, че стресна полицайката.

Кати захапа устната си.

— Може ли да те попитам защо?

Празнотата, твърдостта и дистанцията изчезнаха на мига и бяха заменени от отчаяние, което накара сърцето на Кати да се свие.

— Заради него — прошепна Сара с изплашен глас. — Странника. Ако разбере, че я обичам, ще я убие.

— Сара, аз…

Пресегна се през масата и сграбчи ръцете на полицайката.

— Обещай ми, Кати. Обещай ми, че ще я накараш да стои настрана.

Тя се вторачи в единадесетгодишното момиче, преди да кимне.

— Добре, Сара — отвърна тихичко. — Добре. Какво искаш да й кажа?

— Кажи й, че не искам да я виждам, докато съм тук. Тя ще разбере.

— Сигурна ли си?

Сара се усмихна изморена.

— Сигурна съм. — Прехапа долната си устна. — Кажи й… че няма да е задълго. Когато се измъкна оттук, ще намеря начин да се свържа с нея. Ще намеря начин да сме в безопасност.

Усмивката и искрата се стопиха за миг. Празнотата се завърна отново. Сара се изправи и взе кексчето.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Не искаш ли да запалим свещичката?

— Не.

Кати наблюдаваше с притеснен поглед отдалечаващата се Сара. Младото момиче вървеше изправено и наперено, като по този начин показваше, че е напълно сигурна в себе си. Изглеждаше толкова мъничка. Перченето й само подчертаваше това.

* * *

Сара легна на леглото си, ядеше кексчето и гледаше плика. Писмото беше адресирано до дома за сираци и в частност до нея. Нямаше обратен адрес, само печат и марка.

Това беше първото писмо, което получаваше, и въобще не й хареса.

Просто го отвори.

Добре. Може би е от Тереза.

Мислеше за нея почти всеки ден. Понякога дори я сънуваше — хубави сънища, в които двете отплаваха или отлитаха нанякъде. Местата, на които отиваха, не бяха мрачни и навсякъде имаше знаци, които гласяха: Не се допускат болка и чудовища.

Сара мечтаеше тези сънища да не свършват никога. Тереза беше главината, около която се въртеше единственото й колело на надеждата.

Тя отвори плика. В него имаше обикновена бяла картичка. На нея пишеше: „Мисля си за теб на рождения ти ден“. Разтвори я. Вътре беше нарисувано домино, а до него пишеше: Бъди диво животно.

Глазурата на кексчето загорча в устата й. Цялото й тяло потрепери.

От него е.

Знаеше, че е така. Нямаше значение, че не й беше пращал нищо досега. Въобще нямаше нужда от обяснение. Така си беше.

Погледа картичката още малко, преди да я прибере в плика, който скри под възглавницата си, и продължи да си яде кексчето.

Превръщам се в диво животно.

Ела да ме посетиш отново и ще ти го докажа.

Усмивката й беше нерадостна.

Поне има нещо хубаво в цялата работа, няма как да стане по-лошо. И това е нещо.

* * *

Вече знам, че беше глупаво от моя страна да си помисля такова нещо. Разбира се, че можеше да стане по-лошо. Много по-лошо. И наистина стана.

Карън Уотсън влезе в затвора. Не знам точната причина, но не бях изненадана. Тя беше зла. Мразеше децата и се забавляваше, като им прецакваше животите. Приличаше на стар вампир, но вместо да пиеше кръв, изсмукваше души и най-накрая някой я беше заловил.

Уотсън се беше погрижила всички домове и хората, при които ме изпращаше, да са гадни. На някои места ме биеха. На други ме докосваха и наистина беше лошо, много лошо, но сега няма да говорим за това, няма начин, тцъ-тцъ.

Въпреки това нищо не беше по-лошо от момента, в който Дезире и Нед умряха. Мисля доста по темата и осъзнавам, че това наистина беше началото на края за мен. Всичко започна с мама, татко и Бъстър и свърши с Дезире, Нед и Пъмпкин.

Случилото се оттогава — добро или лошо — ме караше да се чувствам като в сън.

Кати ми предложи да ме осинови, но не й позволих.

Страхувах се, нали се сещаш? Ако ме вземеше, щеше да си подпише смъртната присъда.

Така или иначе по-късно и тя изчезна. Казаха ми, че е наранена, но не ми казаха как точно или кой го беше направил. Не отговаряше на обажданията ми и повече не ми звънна.

Оставих тази капка да падне в Големия черен кладенец, както всичко останало.

Така го наричам — Големия черен кладенец. Той е вътре в мен и започна да се пълни в деня, в който Дезире и Нед умряха. Той е мазен и миризлив като масло. Но също така може да бъде полезен, защото в него изхвърлям болезнени неща и те потъват и изчезват завинаги.

Кати не ми се обажда и ме боли, затова просто хвърлям болката в Големия черен кладенец. Чао-чао.

Едно от нещата, които не изхвърлям в кладенеца, е случилото се с Карън Уотсън — вкарването на тази путка в затвора. Знам, знам, путка е най-лошата дума, която едно момиче може да изрече, но си е точно такава. Карън Уотсън беше путка. Няма нужда от критика, тази дума е измислена точно за нея! Мразех я и се надявах да изгние в затвора. Понякога сънувам как я наръгват с нож и я разпарят като риба, а тя се пльосва на пода и пищи и кърви. Винаги се събуждам с усмивка на лице след този сън.

Един ден наистина я убиха. Прерязаха й гърлото от ухо до ухо. Когато научих за това, се усмихвах, докато ме заболяха бузите. След това плаках. На моменти се появяваше Лудата и тя също плака. Черни сълзи, сълзи от извора.

Изворът е черен, бейби, всичко е черно.

Що се отнася до мен, винаги свършвах в дома за сираци. Репутацията ми беше на ниво, така че малко момичета ме закачаха. Гледах да страня от всички.

Така беше най-добре, защото не бях хапка за всяка уста, нали се сещаш? Понякога се чувствам като захвърлена на Северния полюс, но не ми е студено, защото не мога да изпитвам нищо. Седя и гледам бълбукащия черен кладенец. От време на време от него се подават ръце, които разпознавам.

Странника ме остави на мира за няколко години. Не знам, може би ме е държал под око. Докато положението на местата, на които ме пращаха, не беше розово, вероятно е бил доволен.

Получих друга картичка за четиринадесетия си рожден ден. На нея пишеше: „Ще се виждаме“. Само това. Същата вечер се събудих с писъци и не можах да спра. Пищях ли, пищях. Наложи се да ме завържат за леглото и да ме упоят. Този път аз бях тази, която падна в Големия черен кладенец. Бълбук. Чао-чао.

Семейство Кингсли решиха да ме вземат и не знам защо не се възпротивих. В онези дни не ми беше до нищо, камо ли до възпротивяване. Бях се пуснала по течението. Нося се по него, но от време на време се пробуждам, за да поговоря със себе си, след което отново се понасям. А, да… също така хвърлям разни неща в Големия черен кладенец. Напоследък прекарвам доста време да пускам какво ли не там. Искам да съм празна стая с бели стени. Почти съм успяла. Черните пчели на смъртта са започнали да се превръщат в светлина.

Пиша тази история, защото тя може да е последният ми шанс да споделя случилото се, преди да се потопя завинаги в Големия черен кладенец. Не ми се иска да се озова там, но ми е все по-трудно и по-трудно да живея напоследък, а и Лудата излиза все по-често от извора. Една малка и инатлива част от мен все още помни шестгодишното ми „аз“. То ми говори все по-рядко, но когато го прави, ми казва да записвам всичко и да намеря начин да ти го предам.

Не мисля, че ще успееш да ме спасиш, Смоуки Барет. Страхувам се, че съм прекарала прекалено много време край извора, прекалено дълго съм писала истории, които съм хвърляла в огъня. Но е възможно да можеш да го хванеш.

И да го хвърлиш в един наистина голям черен кладенец.

Това е всичко. Последният спринт върху бялата хартия.

Разрушен живот?

Определението е доста точно.

Вече не сънувам мама и татко. Една нощ сънувах Бъстър. Изненадах се. Събудих се и почти можех да усетя мястото, на което беше лежала главата му.

Но Бъстър е мъртъв заедно с всички останали.

Най-голямата промяна е и най-тежка:

Изгубих всякаква надежда.

КРАЙ?

* * *

Довършвам последния ред от дневника на Сара, слагам ръка върху очите си и осъзнавам, че съм се разплакала. Бони идва при мен, взема другата ми ръка и я разтрива, за да ме успокои. След малко избърсвам очи.

— Съжалявам, скъпа — казвам аз. — Прочетох нещо, което ме натъжи. Съжалявам.

Тя ме дарява с една от онези усмивки, които ме уверяват, че всичко е наред, че сме живи и че се радва, че сме двете.

— Добре — отвръщам и се насилвам да се усмихна. Все още се чувствам много тъжна.

Бони отново търси погледа ми и когато го намира, се почуква по главата. Знам добре какво означава този жест.

— Имаш идея?

Тя кима. Сочи към стената, към снимката на Алекса. След това посочва тавана над главите ни. Това ми отнема известно време, докато го разбера.

— Имаш идея какво да направим със стаята на Алекса?

Бони се усмихва и кима. Да.

— Кажи ми, миличка.

Тя сочи себе си, преструва се, че спи, и поклаща глава.

— Не искаш да спиш там?

Кима бързо. Да.

Преструва се, че държи нещо, което движи напред-назад като четка и — както често се случва — разбирам на мига какво има предвид.

Наскоро Бони ми показа, че иска да й купя акварелни бои и това много ме зарадва. Терапевтичните ползи от тях бяха повече от очевидни — тя беше няма, но можеше да се изразява чрез четката.

Тя нарисува ярки и мрачни картини, красиви, осветени от луната нощи и дни, окъпани от дъжд и сивота. Нямаше някаква тенденция в творбите й, освен това, че бяха много живи, с изключение на темата. Любимата ми беше пустиня под пламтящо слънце — невероятна красота. Пясъкът беше горещ, ярък, жълт. Небесата сини, вечни, безоблачни. Имаше един-единствен кактус, който стоеше сам сред тази празнота, изправен, силен и висок. Той не се нуждаеше от утеха и компания. Това беше един уверен и сдържан кактус. Той можеше да се справи със слънцето, жегата и липсата на вода и да каже няма проблем, благодаря ви много, супер съм си. Запитах се дали не изобразява самата нея.

Оттогава Бони премина от акварелни бои на маслени и акрилни. Всяка седмица прекарваше по един ден в рисуване, в който се отдаваше изцяло на изкуството си, така се концентрираше, че изглеждаше като обладана. Наблюдавах я, без тя да знае, и бях изумена от отдадеността й, от потапянето й в работата. Светът изчезваше за нея, когато започнеше да рисува. Оставаше само бялото платно пред нея, гласовете в главата й и движението на ръката. Обикновено рисуваше, без да спира, подобно на непрестанна смъртоносна надпревара.

Може би самият акт й действаше терапевтично. Вероятно картините бяха просто продукт. Може би самото действие беше важно.

Независимо каква беше истината, картините й бяха добри. Бони определено не беше Рембранд, но имаше талант. Творбите й бяха живи и дръзки, създаваха усещане за безвремие.

— Искаш да превърнеш стаята на Алекса в студио, нали?

Бони рисуваше в библиотеката, която се беше затрупала с хартия, платна и какво ли не.

Тя кима радостна, но предпазлива. Пресяга се, хваща ме за ръката и ме поглежда разтревожена. Отново я разбирам на мига.

— Но само ако нямам нищо против, така ли?

Усмивката й е нежна. Аз също й отвръщам с такава и я докосвам по бузата.

— Смятам, че идеята ти е чудесна.

Притеснението се изпарява от усмивката й, чието сияние си проправя път през най-тъмните ми кътчета.

Бони посочва телевизора и ме поглежда въпросително. Гледа канала с анимации.

Искаш ли да гледаме двете? — пита ме.

Струва ми се добра идея.

— С удоволствие.

Разтварям ръце, за да се намъкне между тях, и се възползвам от слънчевото й излъчване, за да изгоня дъжда вътре в мен.

Бъди кактусът — казвам си. — Имаме си слънце. Майната му на пясъка.