Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (9)

8.

Седнах зад бюрото си и отворих досието на Алисия. Диомед ми го даде доброволно.

— Трябва да прочетеш записките ми — обясни той. — Ще ти помогнат.

Нямах желание да преглеждам записките му, вече знаех какво мисли Диомед, трябваше да разбера какво мисля аз. И все пак ги приех учтиво.

— Благодаря, наистина ще ми помогнат.

Кабинетът ми беше малък и оскъдно обзаведен, забутан в дъното на сградата до аварийния изход. Погледнах през прозореца, малка черна птица кълвеше парче замръзнала трева на земята, вяло и без много надежда.

Потръпнах, в стаята беше студено. Малкият радиатор под прозореца е повреден, а Юри каза, че ще се опита да го поправи, но е най-добре да говоря със Стефани или ако няма резултат, да повдигна въпроса пред Обществото… Почувствах внезапна съпричастност с Елиф и битката й за замяна на счупената щека за билярд.

Прегледах досието на Алисия, без да храня големи надежди. По-голямата част от необходимата ми информация беше в базата данни в интернет. Диомед обаче, като много други по-стари членове на персонала, предпочиташе да пише на ръка докладите си (пренебрегвайки заядливите настоявания на Стефани за обратното), и продължаваше да го прави. Затова сега пред мен лежи дебело като телефонен указател досие с окъсани краища.

Прелистих записките на Диомед, без да обръщам внимание на някак старомодните му психоаналитични тълкувания и се съсредоточих върху ежедневните доклади на психиатричните сестри, които разказват за поведението на Алисия ден по ден. Прочетох ги внимателно, търсех факти, цифри, подробности. Трябваше да знам в какво се въвличам, с какво си имам работа и дали не ме очакват изненади.

В крайна сметка досието разкриваше твърде малко. Когато била приета в затворническата клиника, Алисия прерязала вените си на два пъти и се самонаранявала с каквото й попадне. През първите шест месеца непрекъснато я държали под наблюдение две сестри, а после останала само една. Алисия не положила усилия да общува с другите пациентки или с персонала и останала затворена в себе си и изолирана; и през повечето време другите пациентки не я закачали.

Ако някой не отговаря, когато му говориш и никога не повежда пръв разговор, скоро забравяш, че той е тук. Алисия бързо се сляла с фона и станала невидима.

Открояваше се само една случка в столовата, няколко седмици след приемането на Алисия в затворническата клиника. Елиф я обвинила, че е заела мястото й. Не е ясно какво точно се случило, но конфликтът ескалирал. Алисия явно бе проявила насилие, строшила чиния и се опитала да пререже гърлото на Елиф. Наложило се да я усмиряват, да й дадат силни успокоителни и да я изпратят в изолатор.

Не съм сигурен защо това произшествие привлече вниманието ми, но нещо не се връзва. Реших да отида при Елиф и да поговоря с нея.

Откъснах лист от големия бележник и посегнах към химикалката, стар навик от университета — нещо в процеса на писането на ръка ми помага да си подредя мислите. Винаги ми е било трудно да изразя мнение, ако първо не го напиша на хартия.

Започнах да нахвърлям идеи, бележки и цели — да съставям план за атака. За да помогна на Алисия, трябва да разбера и нея, и взаимоотношенията й с Гейбриъл. Дали го е обичала? Или го е мразела? И защо отказва да говори за убийството, или за каквото и да било друго? Още нямах отговори, само въпроси.

Написах една дума и я подчертах: АЛКЕСТИДА.

Автопортретът.

Знаех, че картината е важна и че ще бъде основа за разнищването на загадката. Портретът бе единствената комуникация на Алисия, единственото й свидетелско показание. И картината казваше нещо, което трябва да разбера. Отбелязах си наум отново да посетя галерията и да разгледам внимателно картината.

Написах друга дума: ДЕТСТВО.

Ако искам да разбера защо бе убит Гейбриъл, трябва да знам не само за събитията в нощта, когато Алисия го е застреляла, но и за събитията в далечното минало. Семената на случилото се в онези няколко минути, когато тя е убила съпруга си, вероятно са засети години преди това. Убийственият гняв не се ражда в момента, а идва от територията преди спомените, от света на ранното детство с оскърбления, малтретиране и обиди, които се натрупват взривоопасно през годините, докато накрая избухнат — често срещу погрешна мишена. Трябва да разбера как я е формирало детството й и ако Алисия не може или не иска да ми каже, трябва да намеря някой, който ще го стори. Някой, който познава Алисия отпреди убийството и ще ми помогне да разбера историята й — каква е била и защо е завършила по този начин.

В досието като най-близка роднина на Алисия бе записана леля й Лидия Роуз, която я отгледала след смъртта на майката в автомобилна катастрофа. Алисия също била в колата, но не пострадала. Травматичното преживяване обаче сигурно е повлияло силно на момиченцето. Надявах се Лидия да ми разкаже повече за това.

Единствената друга връзка бе адвокатът на Алисия — Макс Беренсън. Макс е брат на Гейбриъл Беренсън. Като такъв, той би трябвало да е в идеалната позиция да наблюдава брака им отблизо. Дали Макс Беренсън ще ми довери тайните, или не, е друг въпрос. Непоисканият контакт със семейството на Алисия от страна на психотерапевта й бе нестандартен, меко казано. Имах смътното усещане, че Диомед не го одобрява. Реших, че е по-добре да не искам разрешение от него.

Връщайки се назад, това е първото ми професионално нарушение в работата с Алисия и то постави началото на злополучен прецедент по-късно. Трябваше да спра до тук, но дори и тогава беше късно. Ето как съдбата ти е вече решена. Като в древногръцка трагедия.

Протегнах ръка към телефона и се обадих на Макс Беренсън в кантората му, номерът бе записан в досието на Алисия. Телефонът иззвъня няколко пъти, после някой вдигна.

— Адвокатска кантора „Елиът, Бароу и Беренсън“ — каза секретарка, която явно бе настинала.

— Господин Беренсън, моля.

— Може ли да попитам кой се обажда?

— Казвам се Тео Фейбър, психотерапевт съм в „Дъбравата“. Питах се дали е възможно да поговоря с господин Беренсън за снаха му.

След кратко мълчание тя отговори:

— О, разбирам. Господин Беренсън ще отсъства до края на седмицата. Той е в Единбург на посещение при клиент. Ако си оставите номера, ще му предам да ви се обади, когато се върне.

Казах й телефонния си номер и затворих.

Набрах следващия номер в досието — на Лидия Роуз, лелята на Алисия. Този път отговориха още на първото звънене. Гласът на възрастна жена звучеше задъхано и доста раздразнено.

— Да? Какво има?

— Вие ли сте госпожа Роуз?

— Кой си ти?

— Обаждам се във връзка с племенницата ви, Алисия Беренсън. Психотерапевт съм и работя в…

— Начукай си го — прекъсна ме Лидия и затвори. Намръщих се.

Това не е добро начало.