Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (55)

9.

Двамата с Алисия седяхме и мълчахме.

Ставах все по-добър в тези мълчания, понасях ги по-добре, настанявах се по-удобно в тях и ги издържах. Чувствах се почти уютно да седя с нея в онази малка стая и да мълча.

Алисия държеше ръце в скута си и ритмично свиваше и отпускаше пръсти, като сърдечен ритъм. Беше с лице към мен, но не ме поглеждаше, а зяпаше през прозореца с решетки. Дъждът беше спрял и облаците се разкъсаха за момент, разкривайки бледосиньо небе. След това се появи друг облак, сив, и го закри отново. И после заговорих:

— Осъзнах нещо. Каза ми го братовчед ти.

Изрекох думите колкото мога по-внимателно. Алисия не реагира и затова продължих:

— Пол сподели, че когато си била малка, си чула баща ти да казва нещо съкрушително. След автомобилната злополука, убила майка ти… Чула си го да казва, че би искал ти да беше умряла вместо нея.

Бях сигурен, че ще има някаква физическа реакция, като например потрепване на коленете, някакво потвърждение. Зачаках, но Алисия не показа нищо.

— Питам се какво мислиш за това, че Пол ми го е казал. Може да ти се стори предателство на доверие. Но аз мисля, че той имаше предвид твоите интереси. В края на краищата, аз се грижа за теб.

Никаква реакция. Поколебах се.

— Може да ти помогне, ако ти кажа нещо. Не, това може би е неискрено. Вероятно ще помогне на мен. Истината е, че те разбирам по-добре, отколкото си мислиш. Не искам да разкривам твърде много, но ти и аз сме преживели сходно детство, с подобни бащи. И двамата сме напуснали дома си при първа възможност. Скоро обаче сме открили, че географското разстояние няма голямо значение в света на психиката. Някои неща не се забравят лесно. Знам колко увреждащо е било детството ти. Важно е да разбереш колко сериозно е това. Думите на баща ти са равносилни на убийство на психиката. Той те е убил.

Този път имаше реакция.

Алисия рязко завъртя глава и погледна право в мен. Очите й сякаш ме изгаряха. Ако погледите можеха да убиват, щях да се строполя мъртъв. Посрещнах убийствения й поглед, без да трепна.

— Алисия, това е последният ни шанс. Сега седя тук без знанието или разрешението на професор Диомед. Ако продължавам да нарушавам правилата заради теб, ще ме уволнят. Ето защо ме виждаш за последен път. Разбираш ли?

Изрекох всичко това без никакви очаквания или емоции, изчерпан от надежда или чувства. Беше ми писнало да си блъскам главата в стена. Не очаквах реакция. И после…

Отначало помислих, че си въобразявам. Помислих, че ми се причува. Втренчих се в Алисия, затаил дъх. Сърцето ми биеше като обезумяло. Устата ми беше пресъхнала, когато попитах:

— Каза ли… нещо?

Тя не отговори. Сигурно се бях объркал. Бях си въобразил. Но после… се случи отново.

Устните на Алисия се раздвижиха бавно и болезнено. Гласът й беше дрезгав и скърцаше като ръждясала панта, която се нуждае от смазване.

— Какво… — прошепна тя и млъкна, а после повтори: — Какво… какво…

За момент двамата се втренчихме един в друг. Очите ми бавно се изпълниха със сълзи — на учудване, вълнение и благодарност.

— Какво искам ли? — попитах. — Искам да говориш… да говориш с мен, Алисия…

Тя се вгледа в мен. Мислеше за нещо. Накрая явно взе решение и бавно кимна.

— Добре.