Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (37)

26.

Столовата беше най-топлата стая в „Дъбравата“. По стените имаше горещи като радиатори тръби и пейките най-близо до тях винаги първи се запълваха. На обяд имаше и най-много хора. Служителите, персоналът и пациентките се хранеха едни до други. Гласовете създаваха шумна какофония. Всички пациентки да са на едно място, пораждаше особено вълнение.

Две весели готвачки се смееха и бъбреха, докато сервираха наденици и картофено пюре, риба и пържени картофи и пиле с ориз и къри. Ухаеха по-добре, отколкото бяха на вкус. Избрах риба и пържени картофи като най-малката от трите злини. Докато отивах да седна, минах край Елиф. Тя беше заобиколена от бандата си, груба, невъзпитана и намусена група от най-неподатливите пациентки. Елиф тъкмо се оплакваше от храната, когато минах покрай тяхната маса.

— Няма да ям тези лайна — заяви тя и блъсна настрани подноса.

Пациентката вдясно от нея го придърпа към себе си и се приготви да го вземе от ръцете й, но Елиф я фрасна по главата.

— Алчна кучко — викна Елиф. — Върни ми го!

Това предизвика гръмогласен смях на масата. Елиф грабна чинията си и започна да лапа с неприкрита наслада.

Забелязах, че Алисия седи сама в ъгъла на помещението. Побутваше малко парче риба като анорексична птичка и го местеше в чинията, но не го поднасяше към устата си. Изкушавах се да седна при нея, но реших да не го правя. Може би ако беше вдигнала глава и ме беше погледнала, щях да отида при нея. Алисия обаче беше свела очи, сякаш се опитва да се изолира от обстановката и хората наоколо. Щеше да е нахлуване в личното й пространство, ако й се натрапя, затова седнах в края на друга маса, през няколко свободни места от пациентките, и се залових с рибата и пържените картофи. Хапнах само един залък риба, беше безвкусна, затоплена отвън, но студена вътре. Съгласих се с оценката на Елиф. Приготвих се да я изхвърля в кофата за боклук, когато някой седна срещу мен.

За моя изненада, беше Кристиан.

— Добре ли си? — попита той и кимна.

— Да, а ти?

Кристиан не отговори и решително заби вилица в твърдия като камъчета ориз с къри.

— Чух за плановете ти да накараш Алисия да рисува — каза той между залъците.

— Виждам, че новините се разчуват бързо.

— Тук е така. Твоя ли беше идеята?

Поколебах се.

— Да, мисля, че ще е добре за нея.

Кристиан ме погледна недоверчиво.

— Внимавай, друже.

— Благодаря за предупреждението, но не е необходимо.

— Само казвам. Хората с гранично личностно разстройство са много убедителни и прелъстителни. Това става и в случая. Мисля, че не го разбираш напълно, Тео.

— Алисия няма да ме прелъсти, Кристиан.

Той се засмя.

— Мисля, че вече го е направила. Ти й даваш точно каквото иска.

— Давам й онова, от което тя се нуждае. Има разлика.

— Откъде знаеш от какво се нуждае? Ти се отъждествяваш прекалено много с нея. Това е очевидно. Алисия е пациентът, не ти.

Погледнах си часовника, опитвах да прикрия гнева си.

— Трябва да ставам.

Станах и взех подноса. Тръгнах, но Кристиан извика след мен:

— Тя ще се обърне срещу теб, Тео. Само почакай и ще видиш. После да не кажеш, че не съм те предупредил!

Почувствах се неспокоен. И безпокойството остана с мен до края на деня.

 

 

След работа излязох от „Дъбравата“ и отидох в магазинчето в края на улицата да си купя цигари. Запалих една и вдишах дълбоко дима, без да съзнавам какво правя. Мислех за думите на Кристиан и си ги повтарях наум, докато покрай мен минаваха коли. „Хората с гранично личностно разстройство са много прелъстителни“ — каза той.

Вярно ли е? Затова ли съм така неспокоен? Беше ли ме прелъстила емоционално Алисия? Кристиан явно мисли, че е така, и не се съмнявам, че и Диомед подозира същото. Бяха ли прави?

Прерових чувствата и мислите си и твърдо реших, че отговорът е „не“. Да, исках да помогна на Алисия, но освен това бях напълно способен да остана обективен към нея, да съм нащрек, да пристъпвам внимателно и да не прекрачвам границите.

Разбира се, грешах, вече беше късно, въпреки че нямаше да го призная дори пред себе си.

Обадих се на Жан-Феликс в галерията и попитах къде са материалите за рисуване на Алисия — боите, четките и платната й.

— Всичко ли е на склад?

Той отговори след кратко мълчание.

— Ами, не… Всичките й неща са при мен.

— Наистина ли?

— Да. Разчистих ателието й след съдебния процес и взех всичко, което си струваше да се запази — всичките й предварителни скици, тетрадки, триножника й, маслените бои. Държа ги на склад за нея.

— Колко мило от твоя страна, Жан-Феликс.

— Послуша ли съвета ми? Позволи ли на Алисия да рисува?

— Да. Да видим дали ще излезе нещо от това.

— О, със сигурност ще има резултат. Ще видиш! Искам само да те помоля да видя завършените картини.

В гласа му прозвуча странна нотка на алчност. Изведнъж си представих картините на Алисия в склада му, увити в одеяла като бебета. Наистина ли ги пазеше за нея? Или защото не можеше да понесе раздялата с тях?

— Имаш ли нещо против да донесеш материалите в „Дъбравата“? — попитах. — Ще ти бъде ли удобно?

— О, аз…

Усетих момент на колебание. Почувствах безпокойството му и се притекох на помощ.

— Или да дойда да ги взема, ако ще ти е по-лесно?

— Да, да, вероятно така ще е по-добре.

Жан-Феликс се страхуваше да дойде в клиниката и да види Алисия. Защо? Какво имаше между тях?