Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (20)

9.

— Искаш ли чаша чай? — попита Рут, след като ме покани в дневната.

Стаята си беше същата като преди — килимът, тежките завеси, сребърният часовник, който тиктака на полицата над камината, креслото, избелелият син диван. Веднага се почувствах окуражен.

— Честно казано, нещо по-силно ще ми се отрази добре.

Рут ме стрелна с бърз проницателен поглед, но не коментира. Нито пък отказа, както очаквах.

Наля ми чашка шери и седнах на дивана. По навик седнах там, където винаги седях на терапевтичните сеанси, в далечния ляв ъгъл, и сложих ръка на облегалката. Платът под пръстите ми беше протрит от нервното търкане на много пациенти, включително и от мен.

Отпих глътка шери. Беше топло, сладко и малко гадно, но го изпих, съзнавайки, че Рут ме наблюдава през цялото време. Погледът й беше осезателен, но не тежък или причиняващ неудобство. За двайсет години Рут нито веднъж не ме е накарала да се чувствам неудобно.

Проговорих отново едва когато изпих шерито.

— Странно е да седя тук с чаша алкохол в ръката. Знам, че нямаш навик да предлагаш питие на пациентите си.

— Ти вече не си ми пациент, а само приятел. И като те гледам — внимателно добави тя, — в момента се нуждаеш от приятел.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Боя се, че да. И сигурно е нещо сериозно, иначе нямаше да дойдеш непоканен. Не и в десет часа вечерта.

— Права си. Чувствах, че… нямам избор.

— Какво има, Тео? Какво се е случило?

— Не знам как да ти го кажа. И откъде да започна.

— Може би отначало?

Кимнах. Поех си дъх и започнах. Разказах й всичко, което се беше случило — че пак съм започнал да пуша марихуана, тайно, и как това е довело до откриването на имейлите на Кати и интимната й връзка. Говорех бързо и исках да излея душата си и да ми олекне. Имах чувството, че съм на изповед.

Рут слушаше, без да ме прекъсва, докато не приключих. Трудно ми беше да разгадая изражението й. Накрая тя каза:

— Много съжалявам за случилото се, Тео. Знам колко много означава Кати за теб. Колко много я обичаш.

— Да. Обичам… — Млъкнах.

Не бях в състояние да изрека името й. Гласът ми трепереше. Рут долови емоциите ми и бутна към мен кутия с хартиени кърпи. По-рано се ядосвах, когато го прави на сеансите ни. Обвинявах я, че се опитва да ме разплаче — Рут обикновено успяваше да ме разплаче. Но не и тази вечер. Сега сълзите ми бяха замръзнали.

Ходих при Рут дълго, преди срещата с Кати, и продължих терапията в първите три години на връзката ни. Помня съвета, който ми даде Рут, когато с Кати станахме гаджета. „Изборът на любим човек много прилича на избирането на терапевт — каза Рут. — Трябва да се запитаме дали това ще бъде човекът, който ще бъде честен с мен, ще изслушва критики, ще признава грешки и няма да ми обещае невъзможното.“ Навремето казах всичко това на Кати и тя ми предложи да сключим договор. Заклехме се никога да не се лъжем. Да не се преструваме. Винаги да си казваме истината.

— Какво се случи? — попитах Рут. — Какво се обърка?

Рут се поколеба, преди да отговори. Онова, което каза, ме изненада.

— Подозирам, че знаеш отговора. Само трябва да го признаеш и пред себе си.

— Не знам — отвърнах и поклатих глава. — Не знам.

Млъкнах възмутено, но пак си представих как Кати пише всичките онези имейли и колко са страстни и емоционални, сякаш се дрогира от самия акт на писането им, от тайното, непозволено естество на връзката си с онзи мъж. Доставяше й удоволствие да лъже и да се промъква крадешком. Това беше като актьорска игра, но извън сцената.

— Мисля, че й е скучно — казах накрая.

— Какво те кара да мислиш така?

— Тя се нуждае от вълнение, от драматизъм. Винаги е била такава. Известно време се оплакваше, че вече не се забавляваме, че постоянно съм напрегнат и че работя твърде усилено. Наскоро се скарахме за това. Кати все употребява думата „фойерверки“.

— Фойерверки?

— В смисъл че между нас вече няма фойерверки.

— Аха, разбирам. — Рут кимна. — Говорили сме за това, нали?

— За фойерверките ли?

— За любовта. За това колко често бъркаме любовта с фойерверки — с драма и дисфункции. Но истинската любов е тиха и спокойна. Скучна е, ако се гледа от перспективата на силен драматизъм. Любовта е дълбока и спокойна — и неизменна. Предполагам, че ти даваш на Кати любов — в истинския смисъл на думата. Дали тя е способна да я дава на теб, е друг въпрос.

Втренчих се в кутията с хартиените кърпи на масата пред мен. Не ми хареса накъде бие Рут. Опитах се да я отклоня от посоката, в която се е отправи.

— Има грешки и от двете страни — рекох. — И аз я излъгах. За тревата.

Рут се усмихна тъжно.

— Не знам дали повтарящата се сексуална и емоционална измяна с друго човешко същество е на същото ниво като да се надрусваш от време на време. Мисля, че това сочи към много различен вид индивид — някой, който е способен да лъже многократно и да лъже добре; някой, който може да измени на партньора си, без да изпитва угризения…

— Не знаеш дали е така — прекъснах я. Гласът ми прозвуча жалко. — Кати може би се чувства ужасно.

Но дори докато го изричам, не го вярвах. Нито пък Рут го вярваше.

— Не мисля — каза тя. — Според мен поведението й предполага, че Кати е доста увредена и й липсва съпричастност, почтеност и обикновена доброта — всички качества, от които ти преливаш.

Поклатих глава.

— Не е вярно.

— Вярно е, Тео. — Рут се поколеба. — Не мислиш ли, че вероятно си преживял същото и преди?

— С Кати?

Рут поклати глава.

— Не, имам предвид родителите ти, когато си бил малък. Дали има динамика от детството, която ти може би преживяваш повторно?

— Не — изведнъж се усетих раздразнен. — Случващото се с Кати няма нищо общо с детството ми.

— Наистина ли? — недоверчиво попита Рут. — Да се опитваш да доставиш удоволствие на непредсказуем човек, някой емоционално недостъпен, неотзивчив и безчувствен — да се опитваш да го направиш щастлив и да спечелиш любовта му — това не е ли стара история, Тео? Позната история?

Стиснах юмрук и не казах нищо. Рут продължи колебливо:

— Знам колко тъжен се чувстваш. Но искам да се замислиш — вероятно си изпитвал тази тъга много преди да срещнеш Кати. Ти носиш тази тъга от много години. Виж, Тео, едно от най-трудните неща е да признаем, че не сме обичани, когато най-много се нуждаем от обич. Чувството е ужасно — болката да не си обичан.

Тя беше права, разбира се. Мъчех се да намеря правилните думи, за да изразя онова мрачно чувство на измяна в душата си, ужасната тъпа болка; и когато чух Рут да ги изрича — „болката да не си обичан“, — почувствах как те проникват и заемат цялото ми съзнание. Това беше историята на моето минало, настояще и бъдеще едновременно. Не става дума само за Кати, а и за баща ми, за чувствата ми на изоставеност в детството; тъгата ми за всичко, което не съм имал и дълбоко в сърцето си все още вярвах, че никога няма да имам. И Рут казваше, че затова съм избрал Кати. Какъв по-добър начин да докажа, че баща ми е бил прав — че аз съм негоден за нищо и отблъскващ, че преследвам човек, който никога няма да ме обича?

Зарових глава в ръцете си.

— Тогава всичко е било неизбежно? Това ли казваш? Че сам съм си го причинил? Че е безнадеждно, по дяволите?

— Не е безнадеждно. Ти вече не си момче, което зависи от произвола на баща си. Сега си пораснал зрял мъж и имаш избор. Използвай го или като поредното потвърждение за това колко си негоден за нищо, или скъсай с миналото. Освободи се от безкрайното му повторение.

— Как да го направя? Мислиш ли, че трябва да напусна Кати?

— Мисля, че ситуацията е много трудна.

— Но смяташ, че трябва да я напусна, нали?

— Ти измина дълъг път и работи твърде усилено, за да се върнеш пак към живота на неистини и отрицание и емоционално малтретиране. Заслужаваш някоя, която ще се държи с теб по-добре, много по-добре…

— Само го кажи, Рут. Кажи го. Мислиш, че трябва да я напусна?

Тя ме погледна в очите.

— Смятам, че ти трябва да напуснеш. И не го казвам като твой стар терапевт, а като твой стар приятел. Не смятам, че можеш да се върнеш, дори да искаш. Вероятно ще отнеме известно време, но след няколко месеца ще се случи нещо друго и пак ще се озовеш на този диван. Бъди откровен със себе си, Тео — за Кати и за тази ситуация, — и всичко, изградено върху лъжи и неистини, ще отпадне от теб. Запомни, любов, която не включва честност, не заслужава да бъде наричана любов.

Въздъхнах, претърпял поражение, потиснат и много уморен.

— Благодаря ти, Рут, за откровеността. Това означава много за мен.

Тя ме прегърна на вратата, когато излизах. Никога преди това не го бе правила. Почувствах я крехка в ръцете си, костите й бяха толкова нежни. Вдъхнах лекото ухание на цветя от парфюма й и на вълната от плетената жилетка и ми се доплака. Но не се разридах. Не можах. Тръгнах и не се обърнах.

Взех автобус по пътя за дома. Седнах до прозореца и се втренчих навън. Замислих се за Кати, за бялата й кожа и красивите й зелени очи. Изпълни ме силен копнеж за сладкия вкус на устните й, мекотата й. Рут обаче бе права. Любов, която не включва честност, не заслужава да бъде наричана любов.

Трябва да се прибера вкъщи и да се разберем с Кати.

Трябва да я напусна.