Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (23)

12.

Секретарката на Макс Беренсън беше настинала лошо. Тя извади хартиена кърпа, изсекна се и ми направи знак да почакам.

— Той говори по телефона, ще излезе след минута.

Кимнах и седнах в чакалнята. Имаше няколко неудобни стола с отвесни облегалки и масичка за кафе с купчина стари списания. Помислих си, че всички чакални си приличат, все едно кого чакаш — лекар, директор на погребална агенция или адвокат.

Вратата отсреща на коридора се отвори. Макс Беренсън се появи и ми направи знак да вляза, а после отново се скри в кабинета си. Станах и го последвах.

Очаквах най-лошото, имайки предвид грубото му държане по телефона. Но за моя изненада, той започна с извинение.

— Съжалявам, ако съм бил рязък, когато говорихме по телефона. Седмицата беше дълга и не се чувствам много добре. Няма ли да седнете?

Седнах на стола от другата страна на бюрото.

— Благодаря. И благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен.

— Ами, да ви кажа, отначало не бях сигурен. Помислих ви за журналист, който се опитва да ме накара да говоря за Алисия. Но после се обадих в „Дъбравата“ и проверих, че работите там.

— Разбирам. Често ли се случва? Имам предвид журналистите.

— Наскоро не. Но по-рано непрекъснато ми досаждаха. Научих се да бъда бдителен… — Макс Беренсън се приготви да добави още нещо, но кихна и протегна ръка към кутията с хартиени кърпи. — Извинявайте, настинал съм като всички в семейството.

Той си издуха носа. Вгледах се по-внимателно в него. За разлика от по-малкия си брат, не беше привлекателен мъж. Макс Беренсън беше внушителен и плешив и лицето му беше осеяно с дълбоки белези от акне. Употребяваше силен и старомоден одеколон за бръснене, какъвто си слагаше и баща ми. Кабинетът му също бе традиционен и с успокояващия мирис на кожени мебели, дърво и книги. Светът му явно бе съвсем различен от този на Гейбриъл — свят на цветове и красота в името на красотата.

Гейбриъл и Макс очевидно бяха много различни.

На бюрото имаше снимка на Гейбриъл в рамка. Любителска снимка — вероятно направена от Макс. Гейбриъл бе седнал на ограда в някакво поле. Лек ветрец развяваше косата му. На врата му висеше фотоапарат и приличаше по-скоро на актьор, отколкото на фотограф. Или на актьор, който изпълнява ролята на фотограф.

Макс ме хвана, че гледам снимката и кимна, сякаш прочете мислите ми.

— Брат ми беше хубавец. Аз съм умният. — Той се засмя. — Шегувам се. Всъщност аз съм осиновен. Нямаме кръвна връзка.

— Не го знаех. И двамата ли сте осиновени?

— Не, само аз. Родителите ни мислели, че не могат да имат деца. Но скоро след като ме осиновили, заченали свое дете. Често се случва, освобождаваш се от напрежението.

— Бяхте ли близки с Гейбриъл?

— По-близки от повечето братя. Въпреки че той заемаше централното място на сцената. Засенчваше ме.

— Защо?

— Ами, трудно беше да не е така. Гейбриъл беше специален още като дете.

Макс явно имаше навик да си играе с венчалния пръстен, непрекъснато го въртеше на пръста си, докато говори.

— Гейбриъл носеше фотоапарата си навсякъде и правеше снимки. Баща ми го мислеше за луд. Оказа се, че брат ми е нещо като гений. Познавате ли творбите му?

Усмихнах се дипломатично. Нямах желание да обсъждам качествата на Гейбриъл като фотограф и отново насочих разговора към Алисия.

— Сигурно я познавате доста добре?

— Алисия? Трябва ли?

Нещо в Макс се промени при споменаването на името й. Сърдечността му се изпари. Тонът му стана хладен.

— Не знам дали ще мога да ви помогна — каза той. — Аз не представлявах Алисия в съда. Мога да ви свържа с нейния адвокат, ако искате подробности за процеса.

— Не търся такава информация.

— Не? — Макс ме изгледа учудено. — Като психотерапевт сигурно не е обичайна практика да говорите с адвоката на пациента си?

— Не и ако пациентката ми говори.

Макс се замисли.

— Разбирам. Ами, както казах, не знам как мога да ви помогна, затова…

— Имам само няколко въпроса.

— Добре, питайте.

— Спомням си, че навремето прочетох в пресата, че вие сте видели Гейбриъл и Алисия вечерта преди убийството.

— Да, вечеряхме заедно.

— Как изглеждаха?

Очите му станаха безизразни, вероятно са му задавали този въпрос стотици пъти и той е отговарял машинално, без да се замисли.

— Нормално, абсолютно нормално.

— Ами Алисия?

— Нормално. — Макс повдигна рамене. — Може би малко по-нервна от обикновено, но…

— Но?

— Нищо.

Усетих, че има нещо повече и зачаках. И след миг той продължи:

— Не знам колко ви е известно за взаимоотношенията им.

— Само онова, което прочетох във вестниците.

— И какво прочетохте?

— Че са били щастливи.

— Щастливи? — Макс се усмихна студено. — О, те наистина бяха щастливи. Гейбриъл правеше всичко възможно да направи щастлива Алисия.

— Разбирам.

Но не разбирах, не знаех за какво намеква Макс. Сигурно съм изглеждал озадачен, защото той повдигна рамене и каза:

— Няма да споделям подробности. Ако търсите клюки, говорете с Жан-Феликс, не с мен.

— Жан-Феликс?

— Жан-Феликс Мартин, галеристът на Алисия. Те се познаваха от години, бяха много близки. Ако трябва да бъда откровен, никога не съм го харесвал.

— Клюките не ме интересуват — отвърнах и се постарах да си отбележа наум да говоря с Жан-Феликс колкото е възможно по-скоро. — Повече ме интересува личното ви мнение. Може ли да ви задам един прям въпрос?

— Мисля, че току-що го направихте.

— Харесвахте ли Алисия?

Макс ме погледна безизразно.

— Разбира се, че я харесвах.

Не му повярвах.

— Чувствам, че във вас живеят две различни самоличности. Тази на адвоката, която, разбираемо, е дискретна, и самоличността на брата. Аз дойдох да говоря с брата.

Последва мълчание. Зачудих се дали Макс няма да ме помоли да си тръгна. Той сякаш се приготви да каже нещо, но после си промени решението. След това изведнъж стана от бюрото, приближи се до прозореца и го отвори. В кабинета нахлу студен въздух. Макс си пое дълбоко дъх, сякаш стаята го задушаваше и най-после заговори тихо:

— Истината е, че… я мразех… Ненавиждах я.

Не казах нищо, зачаках да продължи. Той все още гледаше през прозореца. Заговори бавно:

— Гейбриъл беше не само мой брат, но и най-добрият ми приятел. Той беше изключително добър човек. Прекалено добър. И целият му талант и добрина, страстта му за живот бяха заличени заради онази кучка. Тя разби не само неговия живот, но и моя. Слава Богу, че родителите ми не доживяха да видят това… — Макс се задави, изведнъж завладян от емоции.

Трудно беше да не почувствам болката му. Стана ми жал за него.

— Сигурно ви е било изключително трудно да защитавате Алисия на процеса — рекох.

Той затвори прозореца и се върна зад бюрото. Беше се овладял. Отново беше в самоличността на адвокат — неутрален, уравновесен, безстрастен. Макс повдигна рамене.

— Организирах защитата й, това е всичко. Това би искал Гейбриъл. Той винаги искаше най-доброто за Алисия. Беше луд по нея. А тя е само луда.

— Мислите, че е луда?

— Вие ми кажете. Вие сте нейният психиатър.

— А вие какво мислите?

— Знам онова, което съм видял.

— И какво е то?

— Резки промени в настроението. Изблици на гняв. Пристъпи на насилие. Алисия чупеше разни неща, трошеше. Гейбриъл ми каза, че няколко пъти заплашила, че ще го убие. Трябваше да обърна внимание, да направя нещо. Трябваше да се намеся и да настоявам Алисия да получи помощ, след като тя опита да се самоубие. Но не го направих. Гейбриъл беше решил твърдо да я защитава и аз като пълен глупак му позволих.

Макс въздъхна и погледна часовника си — знак към мен да приключа с разговора. Но аз се втренчих озадачено в него.

— Алисия се е опитала да се самоубие? Какво искате да кажете? Кога? След убийството на Гейбриъл ли?

Той поклати глава.

— Не, няколко години преди това. Не знаете ли? Предположих, че знаете.

— Кога се случи?

— След като почина баща й. Тя погълна свръхдоза… хапчета или нещо друго. Не си спомням точно. Изпадна в нервна криза.

Приготвих се да го притисна за още информация, когато вратата се отвори. Секретарката подаде глава в стаята и подсмърчайки каза:

— Скъпи, трябва да тръгваме. Ще закъснеем.

— Добре — отвърна Макс. — Идвам, скъпа.

Вратата се затвори. Макс стана и ме погледна извинително.

— Имаме билети за театър.

Сигурно съм изглеждал учуден, защото той се засмя и поясни:

— Ние — Таня и аз — се оженихме миналата година.

— О, разбирам.

— Смъртта на Гейбриъл ни сближи. Нямаше да я преживея, ако не беше Таня.

Телефонът на Макс иззвъня и отвлече вниманието му. Кимнах му да отговори на обаждането.

— Благодаря, много ми помогнахте — рекох.

Излязох от кабинета и се вгледах внимателно в Таня на рецепцията. Тя беше русокоса и дребничка. Таня се изсекна и забелязах големия диамант на венчалния пръстен на ръката й.

За моя изненада, тя стана, тръгна към мен, намръщи се и тихо заговори:

— Ако искате да знаете повече за Алисия, говорете с братовчед й Пол, той я познава по-добре от всеки друг.

— Обадих се на леля й Лидия Роуз, но тя не беше особено отзивчива.

— Забравете за Лидия. Отидете в Кеймбридж, говорете с Пол. Попитайте го за Алисия и нощта след злополуката…

Вратата на кабинета се отвори и Таня веднага млъкна. Макс излезе, тя се усмихна и забърза към него.

— Готов ли си, скъпи?

Таня се усмихваше, но гласът й звучеше нервно. Помислих си, че се страхува от Макс и се запитах защо.