Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (7)

6.

Кабинетът на професор Лазар Диомед бе в най-старата и порутена част на болницата, по ъглите висяха паяжини, в коридора светеха само две лампи. Почуках на вратата и след кратко мълчание чух слаб глас отвътре:

— Влез.

Превъртях валчестата дръжка, вратата изскърца и се отвори. Веднага ме порази миризмата в стаята, различна от тази в останалата част на болницата. Не на антисептици или белина, а много странно — на галерия за оркестър.

Миришеше на дърво, струни и лъкове, на колофон и восък. Отне ми секунда, докато очите ми се приспособят към сумрака. После забелязах пиано до стената. Абсолютно неуместен предмет за болница. В сенките проблясваха двайсет и няколко метални музикални статива, а върху една маса бяха натрупани на голяма купчина нотни листове — нестабилна кула от хартия, политнала към тавана. На друга маса имаше цигулка, обой и флейта, а до тях — арфа — огромна, с красива дървена рамка и водопад от струни.

Втренчих се и зяпнах. Диомед се засмя.

— Чудиш се на инструментите ли? — попита той и седна зад бюрото си, като се подсмихваше.

— Твои ли са?

— Да, музиката е любимото ми занимание. Не, не, лъжа! Музиката е моята страст! — Професорът театрално размаха пръст във въздуха. Диомед говореше емоционално, жестикулираше с ръце, за да подчертае смисъла на думите си. Все едно дирижира невидим оркестър. — Ръководя неформална музикална група, отворена е за всеки, който иска да се присъедини — служители или пациенти. Намирам музиката за най-ефикасното терапевтично средство. — Диомед направи кратка пауза и после издекламира с напевен, мелодичен тон: — Музиката е вълшебство, тя успокоява и дивия звяр… Съгласен ли си, Тео?

— Сигурен съм, че си прав.

— Хмм. — Професорът се втренчи в мен. — Свириш ли?

— На какво?

— На каквото и да е. И триангелът^[1] е начало.

Поклатих глава.

— Не съм особено музикален, свирех на флажолет^[2] в училище, когато бях малък. Това е горе-долу всичко.

— Тогава значи разбираш от музика. Добре, избери си инструмент, ще те науча.

Усмихнах се и пак поклатих глава.

— Опасявам се, че не съм достатъчно търпелив.

— Не? Търпението е добродетел, която ще е добре да развиеш като психотерапевт. Когато бях млад, не можех да реша дали да стана музикант, дали свещеник или лекар. — Диомед се засмя. — А сега съм и трите.

— Предполагам.

— Знаеш ли — той смени темата без никаква пауза. — Аз бях решаващият глас на твоето събеседване за работа. Определящият глас, така да се каже. Застъпих се силно в твоя полза. И знаеш ли защо? Видях нещо у теб, Тео. Ти ми напомняш за мен самия… Кой знае, след няколко години може и да ръководиш това място… — Диомед не довърши фразата и въздъхна. — Ако все още съществува, разбира се…

— Мислиш, че няма да го има?

— Кой знае! Тук има твърде малко пациенти и твърде много персонал. Работим в тясно сътрудничество с фонда, за да видим дали ще можем да намерим „икономически рентабилен“ модел. Това означава, че непрекъснато сме наблюдавани и оценявани — значи шпионирани. Може би ще попиташ как бихме могли да вършим терапевтична работа в тези условия? Както е казал Уиникът, не можеш да практикуваш терапия в горяща сграда. — Професорът поклати глава и изведнъж придоби вида, който съответства на годините му — уморен и отегчен. Диомед зашепна заговорнически: — Мисля, че управителката Стефани Кларк се е съюзила с фонда. В края на краищата те й плащат заплатата. Наблюдавай я и ще разбереш какво имам предвид.

Помислих си, че Диомед звучи малко параноично, но вероятно бе разбираемо. Не исках да кажа нищо погрешно, затова замълчах дипломатично и после казах:

— Искам да те питам нещо. За Алисия.

— Алисия Беренсън? — Професорът ме изгледа озадачено. — Какво за нея?

— Любопитен съм каква терапия използвате с Алисия. Тя на индивидуална терапия ли е?

— Не.

— Има ли причина?

— Опитахме и се отказахме.

— Защо? Кой се занимаваше с нея? Индира?

— Не. — Диомед поклати глава. — Всъщност аз се занимавах с Алисия.

— Разбирам. Какво се случи?

Той повдигна рамене.

— Тя отказа да идва в кабинета ми, затова аз ходех в нейната стая. По време на сеансите Алисия си седеше на леглото и гледаше през прозореца. Отказа да говори, разбира се. Отказа дори да ме погледне. — Диомед отчаяно разпери ръце. — Всичко беше загуба на време!

Кимнах.

— Предполагам… Ами, питам се за трансфера, за преноса на чувства…

— Да? — Професорът ме погледна с любопитство. — Продължавай.

— Възможно ли е Алисия да те е възприела като авторитарно присъствие… може би потенциално наказващо? Не знам какви са били взаимоотношенията е баща й, но…

Диомед слушаше и на устните му трептеше лека усмивка, сякаш му разказвам виц, и очакваше поантата.

— Ти мислиш, че може да реши, че е по-лесно да установи връзка е някой по-млад? Нека отгатна… Някой като теб? Мислиш, че можеш да й помогнеш? Да я спасиш? Да я накараш да говори?

— Не знам дали ще я спася, но бих искал да й помогна. Бих искал да опитам…

Диомед се усмихна със същото весело изражение.

— Не си първият, и аз се надявах да успея. Алисия е мълчалива сирена, момчето ми, и ни примамва към скалите, където ще се разбият нашите терапевтични амбиции. — Той се усмихна. — Тя ме научи на ценен урок — какво е провал. Може би и ти трябва да научиш същия урок.

Посрещнах предизвикателно погледа му.

— Освен ако, разбира се, не успея.

Усмивката на Диомед изчезна и се замени с нещо, което беше трудно да се разгадае. Замълча за миг, после явно взе решение.

— Ще видим, нали? Първо трябва да се запознаеш с Алисия. Още не са те представили, нали?

— Не, още не.

— Тогава кажи на Юри да го уреди и после ми докладвай.

— Добре — отвърнах, опитвайки се да прикрия вълнението си. — Ще го сторя.