Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (56)

10.

— Какво е казала?

Професор Диомед се втренчи в мен стъписан и изумен. Бяхме навън и пушехме. Видях, че е развълнуван, защото изпусна пурата си на земята, без дори да забележи.

— Тя е проговорила? Алисия е проговорила наистина?

— Да.

— Невероятно. Ти беше прав. А аз сбърках.

— Съвсем не. Аз сгреших, че се срещнах с нея без твоето разрешение, професоре. Съжалявам, но имах инстинктивно предчувствие…

Диомед махна пренебрежително с ръка на извинението ми и довърши изречението вместо мен.

— И си последвал интуицията си. Аз бих направил същото, Тео. Браво!

Нямах желание да празнувам.

— Все още не трябва да сме прекалени оптимисти. Вярно, това е пробив, но няма гаранция. Алисия може да се върне към предишното си състояние, или да се влоши по всяко време.

Диомед кимна.

— Прав си. Трябва да организираме официална проверка и да разпитаме Алисия колкото е възможно по-скоро. Да я представим пред комисия, ти и аз и някой от фонда. Джулиан ще свърши работа. Той е безобиден…

— Избързваш. Не ме слушаш. Рано е. Нещо такова ще я уплаши. Трябва да действаме бавно.

— Важно е фонда да знае…

— Не, още не. Може би проговарянето й е било еднократно. Нека не съобщаваме нищо. Още не.

Диомед кимна, възприемайки думите ми. Протегна ръка и стисна рамото ми.

— Браво повтори той. — Гордея се с теб.

Изпитах гордост — син, поздравен от баща си. Съзнавах желанието си да доставя удоволствие на професора, да оправдая доверието му в мен и да го накарам да се гордее. Разчувствах се и запалих цигара, за да прикрия емоциите си.

— Какво следва сега?

— Сега продължаваш — отвърна Диомед. — Продължаваш да работиш с Алисия.

— Ами ако Стефани разбере?

— Забрави за Стефани. Остави я на мен. Ти се съсредоточи върху Алисия.

Така и направих.

На следващия сеанс разговаряхме с Алисия, без да спираме. Да слушам Алисия, беше непознато и някак смущаващо изживяване след толкова дълго мълчание. Отначало тя говореше колебливо и предпазливо, все едно се опитва да върви, но краката отдавна не са се движили. Скоро започна да крачи по-уверено, да набира скорост и пъргавина и да подтичва през изреченията, сякаш никога не бе мълчала — което в известен смисъл беше точно така.

Сеансът приключи и аз отидох в кабинета си. Седнах зад бюрото и започнах да записвам онова, което тя каза, докато все още е прясно в съзнанието ми. Написах всичко, дума по дума, пресъздавайки го възможно най-точно и правилно.

Както ще видите, историята е невероятна, няма съмнение в това.

Дали ще повярвате, или не, зависи от вас.