Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (42)

31.

На другата сутрин пристигнах в „Дъбравата“ с намерението да кажа на Алисия за онова, което ми разказа Барби. Но веднага щом влязох в приемната, чух, че някаква жена пищи, в коридора отекваше вой на мъчителна болка.

— Какво има? Какво става?

Пазачът не обърна внимание на въпросите ми, изтича покрай мен и влезе в отделението. Последвах го. Писъците ставаха все по-силни, докато се приближавах. Надявах се, че Алисия е добре и че не е замесена, но имах лошо предчувствие.

Завих зад ъгъла. Пред „Аквариума“ се бяха насъбрали медицински сестри, пациенти и охранители. Диомед говореше по телефона и викаше парамедиците. Ризата му беше изпръскана с кръв. Две сестри бяха коленичили на пода и се грижеха за пищяща жена. Жената не беше Алисия. Беше Елиф.

Елиф се мяташе, пищеше от болка и държеше окървавеното си лице. От окото й се лееше кръв и стърчеше нещо, забито в очната ябълка. Приличаше на пръчка. Но не беше пръчка. Веднага разбрах какво е, беше четка за рисуване.

Алисия стоеше до стената. Държаха я Юри и една друга психиатрична сестра. Но не беше необходимо физическо задържане. Алисия беше абсолютно спокойна и неподвижна като статуя.

Изражението й ми напомни за картината — „Алкестида“. Безучастно и безизразно. Празно.

Тя гледаше право в мен.

И за пръв път изпитах страх от нея.