Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (40)

29.

— Това е нелепо — недоволстваше тя. — Идвам тук от години и досега никой не ми е казвал да се обадя предварително! Не мога да чакам цял ден. Аз съм изключително зает човек.

На рецепцията стоеше американка и на висок глас се оплакваше на Стефани Кларк. Познах я. Барби Хелман, от вестниците и телевизионните репортажи за убийството на Гейбриъл. Съседката на Алисия в Хампстед. Беше чула изстрелите в нощта на убийството и се обадила на полицията.

Барби беше от Калифорния блондинка, на шейсет и няколко години, а може би и повече. Беше се заляла с „Шанел №5“ и имаше доста на брой пластични операции. Името съвсем й подхождаше — наистина прилича на стресната кукла Барби. Явно е свикнала да получава всичко, което поиска. Затова бяха и шумните й протести в приемната, когато разбра, че трябва предварително да си уговори час, за да посети някоя от пациентките.

— Искам да говоря с управителя — заяви Барби високопарно, сякаш това е ресторант, а не психиатрично отделение. — Това е абсурдно. Къде е той?

— Аз съм управителката, госпожо Хелман — отвърна Стефани. — Срещали сме се.

За пръв път изпитах известно съчувствие към Стефани. Трудно беше да не я съжалиш, че е обект на атаката на Барби. Госпожа Хелман говореше много и бързо, без да млъква и без да оставя на опонента време за отговор.

— Ами, досега не сте споменавали, че трябва да уговоря час — и Барби се изсмя силно. — За Бога, по-лесно е да си запазя маса в „Айви“!

Приближих се и невинно се усмихнах на Стефани.

— Мога ли да помогна?

Тя ме погледна раздразнено.

— Не, благодаря. Ще се справя, Тео.

Барби ме огледа с интерес от глава до пети.

— Кой сте пък вие?

— Аз съм Тео Фейбър. Терапевтът на Алисия.

— О, така ли? Колко интересно!

Терапевтите очевидно бяха нещо, на което Барби можеше да реагира положително, за разлика от управителите на отделения. Оттук нататък Барби се обръщаше единствено към мен и се държеше със Стефани сякаш тя не е нищо повече от рецепционистка. Трябва доста злорадо да призная, че това ме развесели.

— Сигурно сте нов, щом не се познаваме — заключи Барби. Отворих уста да отговоря, но тя ме изпревари. — Обикновено идвам през два месеца и нещо — този път повече, защото бях в Щатите да видя семейството си, но веднага щом се върнах, си помислих, че трябва да посетя моята Алисия. Тя много ми липсва. Знаете ли, че Алисия беше най-добрата ми приятелка?

— Не, не знаех.

— О, да. Когато дойдоха да живеят в съседната къща, аз много помогнах на Алисия и Гейбриъл да се настанят в квартала. С Алисия станахме изключително близки. Доверявахме си всичко.

— Разбирам.

В приемната влезе Юри и аз му направих знак да дойде при нас.

— Госпожа Хелман е дошла да види Алисия — казах.

— Наричай ме. Барби, скъпи. С Юри сме стари приятели — рече тя и му намигна. — Познаваме се отдавна. Той не е проблемът, а тази госпожа тук…

Барби посочи пренебрежително Стефани, която най-после намери възможност да каже нещо.

— Съжалявам, госпожо Хелман — рече тя, — но политиката на болницата се промени откакто идвахте тук миналата година. Засилихме мерките за сигурност. Отсега нататък ще трябва да се обаждате преди…

— О, Боже, трябва ли пак да повторите всичко това? Ще изкрещя, ако се наложи да го чуя още веднъж! Сякаш животът не е достатъчно сложен.

Стефани се отказа и Юри изведе Барби. Последвах ги. Влязохме в стаята за посещения и зачакахме Алисия. В помещението имаше само маса и два стола. Нямаше прозорци, само противна жълта флуоресцентна светлина. Стоях в ъгъла и чаках. Алисия се появи от другата врата, придружена от две психиатрични сестри. Тя не реагира видимо, когато видя Барби. Приближи се до масата и седна, без да вдига глава. Барби, от друга страна, беше много по-емоционална.

— Алисия, скъпа, много ми липсваш! Толкова си слаба, нищо не е останало от теб, много ти завиждам. Как си? Онази ужасна жена за малко да не ми разреши да те видя. Беше истински кошмар…

Барби продължи да говори, безкраен поток безсмислено бръщолевене, подробности за пътуването й до Сан Диего на гости на майка й и брат й… Алисия седеше и мълчеше. Лицето й приличаше на маска, не издаваше и не показваше нищо. След двайсетина минути монологът, за щастие, секна. Юри отведе Алисия, която през цялото време не прояви никакъв интерес.

Приближих се до Барби, докато излизаше от клиниката.

— Може ли да поговорим? — попитах.

Барби кимна, сякаш го очакваше.

— Искаш да говориш с мен за Алисия ли? Крайно време беше някой да ми зададе въпроси, по дяволите! Полицаите не поискаха да чуят нищо. Това беше безумно, защото Алисия непрекъснато ми се доверяваше. За всичко. Тя ми разказа неща, които няма да повярваш.

Барби го изрече натъртено и ми се усмихна престорено свенливо. Разбра, че е разпалила любопитството ми.

— Какви неща?

Тя се усмихна загадъчно и облече коженото си палто.

— Не мога да говоря тук. Пък и вече закъснявам. Ела довечера, да речем в шест?

Не изпитах удоволствие от перспективата да посетя Барби в дома й. Искрено се надявах Диомед да не го разбере. Нямах избор, обаче, трябваше да съм наясно какво знае Барби! Насилих се да се усмихна.

— Какъв е адресът ти?