Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (21)

10.

Кати си беше у дома, когато се върнах. Седеше на дивана и пишеше съобщения.

— Къде ходиш? — попита тя, без да вдигне глава.

— Разхождах се. Как мина репетицията?

— Добре. Уморително.

Вгледах се в нея и се зачудих на кого пише. Съзнавах, че сега е моментът да говоря. Знам, че имаш любовник. Искам развод. Отворих уста да го кажа, но установих, че съм останал без глас. И преди да се съвзема, Кати ме изпревари. Тя престана да пише съобщения и остави телефона.

— Тео, трябва да поговорим.

— За какво?

— Нямаш ли да ми казваш нещо?

В гласа й прозвуча нотка на строгост. Отбягвах погледа й, да не би да прочете мислите ми. Почувствах се засрамен и потаен, сякаш аз имам гузна тайна.

И за Кати наистина бе така. Тя бръкна зад дивана и извади нещо. Сърцето ми се сви. Кати държеше бурканчето с марихуаната. Забравил съм да го скрия в стаята за гости, след като си порязах пръста.

— Какво е това?

— Марихуана.

— Виждам. Какво прави тук?

— Купих си малко. Прииска ми се.

— Какво ти се прииска? Да се надрусаш? Сериозно ли говориш?

Повдигнах рамене, отбягвах погледа й като непослушно дете.

— Мамка му! Исках да кажа, боже… — Кати поклати глава вбесена. — Понякога си мисля, че изобщо не те познавам.

Изпитах желание да я ударя. Да й се нахвърля и да я пребия с голи юмруци. Исках да изпочупя всичко в стаята, да хвърлям мебели по стените. Исках да плача и да вия и да се заровя в прегръдката й.

Не направих нищо подобно.

— Хайде да си лягаме — казах кротко, после излязох от дневната.

Легнахме си мълчаливо. Лежах в мрака до Кати. Лежах буден часове наред. Усещах топлината, излъчваща се от тялото й, и я гледах, докато спи.

Защо не дойде при мен, исках да я попитам. Защо не ми каза? Аз бях най-добрият ти приятел. Ако беше казала само една дума, щяхме да измислим нещо и да оправим нещата. Защо не говориш с мен? Аз съм тук. Тук съм, до теб.

Исках да протегна ръце и да я придърпам към себе си. Исках да я прегърна. Но не можех. Кати си бе отишла — жената, която обичам толкова много, изчезна завинаги, оставяйки тази непозната на своето място.

В гърлото ми се надигна ридание. Сълзите най-после дойдоха и потекоха по лицето ми. Безмълвно заплаках в тъмнината.

Сутринта станахме и извършихме обичайната установена практика — Кати отиде в банята, докато аз правя кафе. Дадох й чашата, когато влезе в кухнята.

— Издаваше странни звуци през нощта — каза Кати. — Говореше насън.

— Какво казах?

— Не знам. Нищо. Беше безсмислено. Вероятно защото беше много надрусан. — Тя ми хвърли смразяващ поглед и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам. Ще закъснея.

Кати изпи кафето и сложи чашата в умивалника, а после леко ме целуна по бузата. Докосването на устните й ме накара да потрепна.

Тя излезе и аз се изкъпах. Увеличих температурата, докато водата стана почти вряла. Горещата струя обливаше лицето ми докато плача, ронейки горчиви, бебешки сълзи. След това се избърсах и видях отражението си в огледалото. Стъписах се, бях мъртвешки блед, съсухрен и остарял с трийсет години за една нощ. Бях стар и грохнал. Младостта ми се беше изпарила.

И там, и тогава, взех решение.

Раздялата с Кати щеше да е като откъсване на крайник. Не съм готов да се осакатя така, каквото и да казва Рут. Рут не е непогрешима. Кати не е баща ми и аз не съм осъден да повторя миналото. Мога да променя бъдещето. С Кати бяхме щастливи преди. Може отново да бъдем щастливи. Един ден тя може да признае всичко и да ми разкаже цялата история и аз да й простя. Щяхме да решим проблема.

Няма да напусна Кати. Няма да й кажа нищо. Ще се преструвам, че не съм прочел онези имейли. И някак ще забравя случилото се, ще го погреба. Нямам друг избор, освен да продължа по-нататък. Отказвам да се предам, да рухна и да се разпадна.

В края на краищата не отговарям само за себе си. Ами пациентите, за които се грижа? Някои хора разчитат на мен. Не мога да ги разочаровам.