Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (59)

13.

Вътрешният двор беше пълен с пациентки. Бяха се скупчили на обичайните си групи, клюкарстваха, спореха и пушеха. Някои бяха увили ръце около тялото си и потропваха с крака, за да се стоплят.

Алисия сложи цигарата между устните си, като я държеше между дългите си пръсти. Запалих цигарата й. Пламъкът близна върха на цигарата, който тихо изпращя и проблесна в червено. Алисия вдиша дълбоко дима, без да откъсва поглед от очите ми. Изглежда, се забавляваше.

— Ти няма ли да запалиш? Или е неприлично? Да пушиш с пациентка?

Помислих си, че тя ми се присмива. Но Алисия беше права — нямаше правило, което да забранява на член на персонала и пациентка да пушат заедно. Но когато служителите пушеха, те обикновено го правеха тайно, промъкваха се до аварийния изход в задната част на сградата. Определено не пушеха пред пациентките. Имах чувството, че нарушавам правилата, като стоя тук във вътрешния двор и пуша с Алисия. И вероятно си въобразявах, но усещах, че ни наблюдават. Чувствах, че Кристиан ни шпионира от прозореца. Спомних си думите му: „Хората с гранично личностно разстройство са много прелъстителни.“

Вгледах се в очите на Алисия. Те не бяха прелъстителни. Не бяха дори дружелюбни. Зад тези очи имаше проницателен ум, остър интелект, който едва сега се събужда. Алисия Беренсън беше сила, с която трябваше да се съобразявам. Едва сега го разбрах.

Вероятно заради това Кристиан бе решил, че трябва да я тъпче с медикаменти. Страхуваше ли се от онова, което тя може да направи или да каже? И аз малко се страхувах от нея. Е, не точно, че се страхувах, по-скоро бях нащрек и неспокоен. Знаех, че трябва да внимавам.

— Защо не? — рекох. — И аз ще запаля.

Извадих си цигара и я запалих. Пушихме мълчаливо известно време и се гледахме в очите, само на няколко сантиметра един от друг, докато почувствах странно пубертетско смущение и отместих поглед встрани. Опитах се да го прикрия, като посочих вътрешния двор.

— Да се разходим ли и да поговорим?

Алисия кимна.

— Добре.

Тръгнахме покрай оградата по периметъра на двора. Другите пациентки ни наблюдаваха. Зачудих се какво ли си мислят. На Алисия, изглежда, й беше все едно. Тя сякаш не ги забелязваше. Вървяхме мълчаливо няколко минути и после Алисия попита:

— Искаш ли да продължа?

— Ако искаш, да… Готова ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Какво се случи, когато влязохте в къщата?

— Мъжът каза, че… иска питие. И аз му дадох една от бирите на Гейбриъл. Аз не пия бира. Нямах нищо друго в къщата.

— И после?

— Той започна да говори.

— За какво?

— Не си спомням.

— Не?

— Не.

Алисия млъкна. Изчаках колкото може по-дълго и след това я подканих.

— Нека продължим. Били сте в кухнята. Как се чувстваше?

— Не… Не си спомням да съм чувствала нещо.

Кимнах.

— Това не е необичайно за такива ситуации. Не е само случай на реакция „бягай или се бий“. Има и трета реакция, когато сме под атака — вцепеняваме се.

— Не се вцепених.

— Не?

— Не. — Тя ме изгледа свирепо. — Подготвях се. Готвех се… да се бия. Готвех се… да го убия.

— Разбирам. И как възнамеряваше да го направиш?

— С пушката на Гейбриъл. Знаех, че трябва да се добера до пушката.

— Пушката в кухнята ли беше? Ти ли я сложи там? Това си написала в дневника.

Алисия кимна.

— Да, в бюфета до прозореца. — Тя дръпна дълбоко от цигарата и издиша дълга струя дим. — Казах му, че искам да пия вода и отидох да взема чаша. Прекосих кухнята. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато извървя няколко крачки. Стъпка по стъпка стигнах до бюфета. Ръката ми трепереше… Отворих го…

— И?

— Бюфетът беше празен. Пушката я нямаше. И после чух мъжът да казва: „Чашите са в бюфета вдясно.“ Обърнах се и видях, че той държи пушката. Беше я насочил към мен и се смееше.

— И после?

— После?

— Какво си мислеше?

— Че това беше последният ми шанс да избягам, а сега той ще ме убие.

— Мислеше, че ще те убие?

— Знаех, че ще ме убие.

— Но тогава защо се е забавил? — попитах. — Защо не го е направил веднага щом е влязъл в къщата?

Алисия не отговори. Погледнах я. За моя изненада, на устните й играеше усмивка.

— Когато бях малка — каза тя, — леля Лидия имаше котка. На тигрови ивици. Не я харесвах много. Беше дива и понякога ме драскаше. Беше лоша и жестока.

— Но животните действат по инстинкт! Могат ли да бъдат жестоки?

Алисия ме погледна съсредоточено.

— Могат да бъдат жестоки. Онази котка беше жестока. Носеше разни неща от полето — мишки или птичета, които беше уловила. И те винаги бяха полуживи. Ранени, но живи. И котката не ги убиваше, а си играеше с тях.

— Разбирам. Говориш така, сякаш искаш да кажеш, че си била плячка на този мъж. И че той е играл някаква садистична игра с теб. Така ли?

Алисия хвърли фаса си на земята и го настъпи.

— Дай ми още една.

Дадох й пакета. Тя извади цигара и я запали сама. Пуши мълчаливо за момент и след това продължи:

— Гейбриъл щеше да се върне в осем. Оставаха още два часа. Непрекъснато поглеждах часовника. „Какво има? — попита мъжът. — Не ти ли е приятно да бъдеш с мен?“ И погали кожата ми е дулото на пушката, като го прокара нагоре и надолу по ръката ми. — Алисия потрепери при спомена. — Казах му, че Гейбриъл ще се върне всеки момент. „И какво? — попита той. — Ще те спаси ли?“

— И ти какво отговори?

— Не казах нищо. Продължих да гледам часовника… и после телефонът ми иззвъня. Беше Гейбриъл. Мъжът ми каза да отговоря на обаждането. Държеше пушката, опряна в главата ми.

— И какво каза Гейбриъл?

— Каза, че… фотосесията се превръща в кошмар, и затова трябва да вечерям без него. Щял да се върне най-рано в десет. Затворих и казах: „Съпругът ми се връща. Ще бъде тук след няколко минути. Трябва да си тръгнеш, преди той да се е върнал.“ Мъжът се изсмя и рече: „Но аз го чух да казва, че ще се върне най-рано в десет. Имаме да убиваме часове. Донеси въже. Или тиксо, или нещо такова. Искам да те завържа.“ Направих каквото ми каза той. Знаех, че положението вече е безнадеждно. Знаех как ще завърши.

Алисия млъкна и ме погледна. Видях силните чувства в очите й и се запитах дали не я притискам твърде много.

— Може би трябва да си починем — предложих.

— Не. Трябва да довърша. Искам да го кажа. — Тя заговори по-бързо: — Нямах въже, затова взех телта за окачване на платната за рисуване. Мъжът ме накара да отида в дневната. Придърпа единия от столовете е отвесни облегалки от масата за хранене и ми каза да седна. Започна да увива телта около глезените ми, завързвайки ме за стола. Чувствах как телта се впива в мен. „Моля те — казах. — Моля те…“, но той не искаше да чуе. Завърза китките ми зад гърба ми. Вече бях сигурна, че ще ме убие. Иска ми се… да го беше направил.

Алисия изрече злобно последните думи. Стреснах се от силата на гнева й.

— Защо искаш?

— Защото онова, което направи той, беше по-лошо.

За секунда си помислих, че Алисия ще се разплаче. Преборих се с внезапното си желание да я прегърна, да я притисна в обятията си, да я целуна, да я окуража и да й обещая, че е в безопасност. Въздържах се. Угасих цигарата си върху стената от червени тухли.

— Мисля, че някой трябва да се грижи за теб — рекох. — Аз искам да се грижа за теб, Алисия.

— Не. — Тя категорично поклати глава. — Не искам това от теб.

— А какво искаш?

Алисия не отговори. Обърна се и влезе вътре.