Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (67)

21.

Отново отидох до къщата, където живееше любовникът на Кати. Стоях там един час и наблюдавах. По едно време вратата се отвори и той излезе. Къде ли отива? На среща с Кати? Поколебах се, но реших да не го следя. Останах да наблюдавам къщата.

Гледах съпругата му през прозорците. Докато я наблюдавах, чувствах все по-силна убеденост, че трябва да направя нещо, за да й помогна. Тя беше като мен и аз бях като нея. Ние бяхме две невинни жертви, измамени и предадени. Тази жена мислеше, че мъжът й я обича, но той не я обичаше.

Може би грешно предполагах, че тя не знае за изневярата? Вероятно знаеше. Вероятно двамата се радваха на сексуално отворена връзка и жената беше развратна като него? Но не го мислех така. Тя изглеждаше невинна, така както някога изглеждах аз. Мой дълг беше да я просветля. Можех да разкрия истината за мъжа, с когото жената живееше и чието легло споделяше. Нямах избор. Трябваше да й помогна.

През следващите няколко дни пак ходих там. Един ден жената излезе от къщата и отиде на разходка. Проследих я, вървейки на разстояние. В един момент се притесних, че ме е видяла, но дори да беше така, аз бях непознат за нея. Засега.

Отидох и купих някои неща. Върнах се. Застанах на отсрещната страна на улицата и започнах да наблюдавам къщата. Отново видях жената. Стоеше до прозореца. Нямах план, само смътна, неопределена представа какво трябва да направя. Като неопитен художник знаех какъв резултат искам, но не знаех как да го постигна. Изчаках малко и после се приближих до къщата. Натиснах дръжката на портата. Беше отключена. Портата се отвори и влязох в градината. Почувствах внезапен прилив на адреналин. Тръпката да влезеш незаконно в чужд имот.

И после видях, че задната врата се отваря. Озърнах се за място, където да се скрия. Забелязах малка лятна къща в отсрещната страна на моравата. Хукнах безшумно по тревата и се вмъкнах вътре. Застанах неподвижно за момент да си поема дъх. Сърцето ми блъскаше лудешки в гърдите. Дали ме е видяла? Чух приближаващи се стъпки. Вече беше късно да бягам. Бръкнах в задния си джоб и извадих черната плетена маска за лице, която си бях купил. Нахлузих я на главата си и надянах ръкавици на ръцете си.

Жената влезе. Говореше по телефона.

— Добре, скъпи — каза тя. — Ще се видим в осем. Да… И аз те обичам.

Тя затвори и включи електрически вентилатор. Застана пред него. Въздушната струя развяваше косата й. Жената взе четка за рисуване и се приближи до платно, сложено на триножник. Стоеше с гръб към мен. И след това съзря отражението ми в стъклото на прозореца. Мисля, че първо видя ножа ми. Вцепени се и бавно се обърна. Очите й бяха широко отворени от страх. Двамата мълчаливо се вгледахме един в друг.

Тогава за пръв път се изправих очи в очи с Алисия Беренсън.

Останалото, както се казва, е история.