Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (12)

1.

Дневникът на Алисия Беренсън

16 юли

Никога не съм мислила, че ще копнея за дъжд. Вече четвърта седмица сме под въздействието на гореща вълна и имам чувството, че това е изпитание за издръжливост. Всеки ден изглежда по-горещ от предишния. Сякаш не сме в Англия, а в Гърция или другаде.

Пиша това в Хампстед Хийт. Паркът е осеян със зачервени, полуголи тела, като на плаж или на бойно поле, върху одеяла или пейки, или излегнати на тревата. Седя под едно дърво на сянка. Часът е шест и взе да се разхлажда. Слънцето е ниско и червено на фона на златистото небе. Хампстед Хийт изглежда различен на такава светлина — по-тъмни сенки, по-ярки цветове. Тревата сякаш гори — проблясващи пламъци под краката ми.

Събух си обувките, докато идвах насам, и ходих боса. Това ми напомни за времето, когато бях малка и играех навън. Напомни ми за едно друго лято, горещо като това — лятото, в което мама умря, — когато играех навън с Пол, карахме велосипеди през златистите поля, изпъстрени с диви маргаритки, и изследвахме изоставени къщи и обитавани от духове овощни градини. В спомените ми това лято продължава вечно. Помня мама и шарените блузи, които носеше, с тънки жълти презрамки, крехки и изящни като нея. Тя беше слаба като малко птиче. Пускаше радиото, вземаше ме на ръце и танцуваше. Помня мириса й на шампоан, цигари и крем за ръце „Нивеа“, винаги с лек нюанс на водка. На колко ли години е била тогава? Двайсет и осем? Двайсет и девет? Беше по-млада отколкото съм аз сега.

Странна мисъл.

По пътя насам видях малко птиче на пътеката, до корените на едно дърво. Помислих, че сигурно е паднало от гнездото. Не помръдваше и се запитах дали не е счупило крило. Нежно погалих главичката му с пръст. Птичето не реагира. Побутнах го и то се преобърна. Долната част на телцето я нямаше, изядена бе, и кухината бе пълна с личинки, тлъсти, бели, хлъзгави личинки… които се въртяха, обръщаха, гърчеха… Усетих, че ми се гади, щях да повърна. Беше много отвратително — смъртоносно.

Не мога да си избия този образ от главата.

 

 

17 юли

Започнах да намирам убежище от жегата в едно кафене с климатик на Хай Стрийт — „Кафе дел Артиста“. Вътре е леденостудено като в хладилник. Харесвам една маса до прозореца, където сядам и пия айскафе, понякога чета или скицирам, или пък пиша. Повечето пъти умът ми блуждае и се наслаждавам на хладината. Красивото момиче, застанало зад бара, изглежда отегчено и ту се втренчва в телефона си, ту поглежда часовника и периодично въздиша. Вчера следобед въздишките й бяха особено продължителни и аз осъзнах, че чака да си тръгна, за да затвори. Тръгнах си без желание.

Да вървиш в жега, е като да газиш в кал. Чувствам се изтощена, грохнала, пребита. В тази страна не сме оборудвани срещу жегата. С Гейбриъл нямаме климатик у дома. Кой ли пък има? Но без него е невъзможно да се спи. Нощем хвърляме завивките и лежим в тъмното голи, облени в пот. Оставяме прозорците отворени, но няма и полъх на ветрец, само горещ, неподвижен въздух.

Вчера купих електрически вентилатор. Сложих го на скрина срещу леглото и Гейбриъл веднага взе да се оплаква.

— Вдига много шум, никога няма да заспим.

— И без това не можем да спим. Поне няма да лежим като в сауна.

Гейбриъл недоволно измърмори нещо, но накрая заспа преди мен. Лежах и слушах вентилатора. Харесва ми звука, който издава, тихо бръмчене, мога да затворя очи, да се настроя към него и да изчезна.

Нося вентилатора със себе си из къщата. Включвам го и го изключвам, докато ходя насам-натам. Днес следобед го занесох в ателието в края на градината. Вентилаторът направи горещината малко по-поносима, но пак е твърде горещо, за да свърша много работа. Изоставам, но ми е прекалено горещо, за да ми пука.

Все пак направих малък пробив — най-после разбрах какво не й е наред на картината с Исус, защо не става добре. Проблемът не е в композицията — Исус на кръста. Проблемът е, че това изобщо не е картина на Исус. Той дори не прилича на Исус — както и да е изглеждал. Защото това не е Исус.

Това е Гейбриъл.

Невероятно е, че не съм го забелязала досега. Някак без да имам това намерение, съм нарисувала Гейбриъл — неговото лице, неговото тяло. Не е ли налудничаво? Трябва да отстъпя и да направя онова, което картината изисква от мен. Разбрах, че когато имам определен план за някоя картина, предварително оформена идея как да изглежда в завършен вид, никога не става добре. Остава мъртвородена, безжизнена. Но ако наистина внимавам и съм съсредоточена и я чувствам, понякога чувам шепнещ глас, който ме насочва в правилната посока. И ако го послушам, като акт на доверие гласът ме води на неочаквани места, не където съм възнамерявала да отида, а изключително живи и прекрасни — със собствена жизнена сила.

Предполагам, че ме плаши отдаването на неизвестността. Обичам да зная къде отивам, затова правя толкова много скици, опитвайки се да контролирам крайния резултат — не е чудно, че нищо не оживява, защото всъщност не реагирам на онова, което става пред очите ми. Трябва да отворя очите си и да гледам — да чувствам живота, докато се случва, а не само да мисля какъв искам да бъде.

Сега знам, че това е портрет на Гейбриъл и мога да се върна на него. Мога да започна отново. Ще го помоля да ми позира. Той не ми е позирал отдавна. Надявам се идеята да му хареса и да не я помисли за богохулство или нещо подобно.

Понякога Гейбриъл може да бъде странен.

 

 

18 юли

Сутринта слязох по хълма до пазара в Камдън. Не съм ходила там от години; откакто с Гейбриъл отидохме заедно един следобед в търсене на изгубената му младост. Той ходел там като тийнейджър и с приятелите си не спели по цели нощи, танцували, пиели и разговаряли. Излизали на пазара рано сутринта, гледали как търговците подреждат сергиите си и се опитвали да купят малко трева от растафарианските^[1] дилъри, които се мотаели на моста до шлюза в Камдън. Дилърите вече не бяха там, когато отидохме с Гейбриъл — за негова изненада.

— Не мога да позная пазара в Камдън! — възкликна той. — Превърнал се е в дезинфекциран капан за туристи.

Докато се разхождах тук днес, се запитах дали проблемът не е, че пазарът се е променил, а фактът, че Гейбриъл се е променил. Камдън все още е пълен с шестнайсетгодишни младежи, които се радват на слънчевата светлина, протегнали се от двете страни на канала — плетеница от тела, момчета с навити къси панталони и голи гърди, момичета по бикини или сутиени. Навсякъде кожа, изгаряща и зачервяваща се плът. Сексуалната енергия бе осезаема — копнежът им, нетърпеливата им жажда за живот. Внезапно изпитах желание за Гейбриъл — за тялото му и силните му бедра, долепени до моите. Когато правим секс, винаги чувствам ненаситна страст по него — за някакво пълно единение между нас, нещо, което е по-силно от мен, по-силно от нас, неописуемо и неизразимо с думи. Нещо свещено.

Изведнъж съзрях бездомник, който седи до мен на тротоара и ме гледа. Панталонът му е завързан с връв, а обувките са подлепени с тиксо. Има рани по кожата, а на лицето — грапав обрив. Почувствах едновременно тъга и погнуса. Той вонеше на спарена пот и урина. За секунда ми се стори, че ще ме заговори, но човекът само псуваше под нос — „мамка му на това“ и „мамка му на онова“. Потърсих в чантата дребни монети и му ги дадох.

След това тръгнах към къщи, обратно нагоре по хълма, стъпка по стъпка. Сега ми се видя много по-стръмен. Стори ми се, че вървя цяла вечност в непоносимата горещина. Не знам защо, но не спирам да мисля за бездомника. Освен съжаление, изпитвам и друго чувство — безименно, нещо като страх. Представих си го като бебе в ръцете на майка му. Някога дали й е хрумвало, че нейното бебе ще свърши лудо, мръсно и вонящо, свито на тротоара, мърморещо мръсотии?

Замислих се за моята майка. Беше ли луда? Затова ли го направи? Защо ми сложи предпазния колан на предната седалка на жълтия мини купър и подкара с бясна скорост към онази червена тухлена стена? Харесвах колата, веселия й жълт цвят като на канарче. Същото жълто като в кутията с моите бои. Сега мразя този цвят и всеки път, когато го използвам, мисля за смърт.

Защо го направи майка ми? Вероятно никога няма да разбера. По-рано мислех, че е самоубийство. Сега се смята, че е било опит за убийство, защото и аз бях в колата. Понякога си мисля, че аз съм била набелязаната жертва и че тя се е опитала да убие мен, не себе си. Но това е безумно, защо ще иска да ме убие?

Очите ми се напълниха със сълзи, докато се качвам нагоре по хълма. Не плача за майка ми или за себе си, нито за клетия бездомник. Плача за всички нас. Навсякъде има твърде много болка и ние извръщаме очи и се правим, че не я виждаме. Истината е, че се страхуваме, ужасяваме се един от друг. Аз се ужасявам от себе си — и от майка ми в мен. Наследила ли съм лудостта й? И аз ли ще…

Не! Престани! Спри!

Няма да пиша за това. Няма!

 

 

20 юли

Снощи с Гейбриъл излязохме на вечеря. Обикновено ходим навън в петък.

Вечер за среща, нарича я той с глупав американски акцент.

Гейбриъл винаги омаловажава чувствата си и се шегува с всичко, което сметне за „блудкаво-сантиментално“. Харесва му да се приема за циничен и безчувствен. Истината обаче е, че той е много романтичен човек — по сърце, ако не на думи. Делата му говорят красноречиво. И ме карат да се чувствам абсолютно обичана.

— Къде искаш да отидем? — попита Гейбриъл.

— Познай от три пъти.

— „При Аугусто“?

— Позна от първия път.

„При Аугусто“ е местният италиански ресторант, малко по-нататък по улицата. Не е нищо особено, но е близо до дома ни и сме прекарали множество щастливи вечери там. Отидохме към осем, климатикът не работеше, затова седнахме до отворения прозорец в горещия, неподвижен и влажен въздух и пихме изстудено бяло вино. Накрая май се понапих и се смяхме много, ей така, за нищо. Целунахме се пред ресторанта и правихме секс, когато се прибрахме вкъщи. Слава Богу, Гейбриъл се примири с преносимия вентилатор, поне когато сме в леглото. Сложих го пред нас и двамата лежахме прегърнати на хладния полъх. Той погали косите ми, целуна ме и прошепна „Обичам те!“

Не казах нищо, не беше необходимо. Той знае какви чувства изпитвам към него.

Аз обаче развалих настроението, глупаво и непохватно, попитах го дали ще ми позира.

— Искам да те нарисувам.

— Пак ли? Вече го направи.

— Беше преди четири години. Искам да те нарисувам отново.

— Аха. — Гейбриъл не изглеждаше въодушевен. — Каква картина имаш предвид?

Поколебах се и после казах, че е за картината с Исус. Гейбриъл седна в леглото и се изсмя задавено.

— О, я стига, Алисия!

— Какво?

— Не знам, любов моя, не мисля.

— Защо?

— Ти как мислиш, защо? Да ме нарисуваш на разпятието? Какво ще кажат хората?

— Откога ти пука какво говорят хората?

— Не ми пука за повечето неща, но… Може да си помислят, че ме възприемаш така.

Засмях се.

— Не мисля, че си божи син, ако имаш предвид това. Става дума само за изображение — нещо, което се случи органично, докато рисувах, не съм го мислила съзнателно.

— Е, тогава може би ще трябва пак да помислиш.

— Защо? Това не е коментар за теб или за брака ни.

— А какво е?

— Откъде да знам?

Гейбриъл се засмя.

— Добре! Щом искаш, може да опитаме, по дяволите. Предполагам, че това ти е работата.

Думите му не бяха много окуражителни. Но аз знам, че Гейбриъл вярва в мен и в таланта ми. Нямаше да стана художничка никога, ако не беше той. Ако Гейбриъл не ме беше предизвиквал, насърчавал и тормозил, нямаше да издържа в онези първи безплодни години след колежа, когато декорирах стени с Жан-Феликс. Преди да срещна Гейбриъл, бях изгубила пътя, бях изгубила себе си. Не ми липсват онези наркомани купонджии, които минаваха за приятели, когато бях на двайсет. Виждах ги само нощем — те изчезваха на разсъмване, като вампири, които бягат от светлината. Когато се запознах с Гейбриъл, те се изпариха и аз дори не го забелязах. Вече нямах нужда от тях, не се нуждаех от никого, след като имах него.

Той ме спаси — като Исус. Може би затова е рисуването — Гейбриъл е целият ми свят. Така е от деня, в който се запознахме. Ще го обичам каквото и да направи или каквото и да се случи — колкото и да ме разстрои, колкото и да е небрежен и неорганизиран, безразсъден и себичен. Ще го приемам такъв, какъвто е.

Докато смъртта ни раздели.

 

 

21 юли

Днес Гейбриъл дойде и ми позира в ателието.

— Няма да го правя отново дни наред — заяви той. — Колко ще продължи?

— Трябва ми повече от един сеанс, за да нарисувам добре картината.

— Това да не би да е някаква тактика да прекарваме повече време заедно? Ако е така, какво ще кажеш да пропуснем встъплението и направо да си легнем?

Засмях се.

— Може би след това… Ако си добър и не мърдаш много.

Накарах го да застане пред вентилатора, който развя косите му.

— Как трябва да изглеждам? — попита Гейбриъл и зае превзета поза.

— Не така, бъди естествен.

— Не искаш ли да придобия изтерзано изражение?

— Не съм сигурна дали Исус е бил изтерзан, не го виждам така. Не прави гримаси! Само стой там и не мърдай.

— Ти си шефът.

Гейбриъл стоя двайсетина минути, а после развали позата и каза, че се е уморил.

— Тогава седни, но не говори. Работя върху лицето.

Той седна на стола и мълча, докато работех. Доставяше ми удоволствие да рисувам лицето му. Хубаво лице, волева брадичка, високи скули, изящен нос. Докато седеше там под насочената светлина на лампата, Гейбриъл напомняше древногръцка статуя, някакъв митичен герой.

Нещо обаче не бе наред, не знам какво. Може би се напрягам прекалено много. Не мога да изобразя правилно формата на очите му нито цвета им. Първото, което забелязах в Гейбриъл, беше искрата в очите му — като мъничък диамант във всеки ирис. Сега обаче не знам защо не мога да я уловя. Може би не съм достатъчно опитна, или у Гейбриъл има нещо друго, което не може да бъде изобразено с боята и четката. Очите оставаха мъртви, безжизнени. Усетих, че се ядосвам.

— Мамка му, не върви добре.

— Време за почивка?

— Да, време за почивка.

— Ще правим ли секс?

Това ме разсмя.

Гейбриъл скочи, сграбчи ме и ме целуна. Любихме се в ателието, на пода.

През цялото време поглеждах към безжизнените очи на Гейбриъл на картината. Те бяха втренчени в мен, изгаряха ме. Наложи се да се извърна.

Но пак усещах, че ме наблюдават.