Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (19)

8.

Не е необходимо да си психотерапевт, за да установиш, че Кати е оставила отворен лаптопа, защото поне на подсъзнателно ниво иска да разбера за изневярата й.

Е, сега разбрах. Сега знам.

Не съм говорил с нея от онзи ден вечерта. Престорих се, че ми се спи, когато тя се върна, и сутринта излязох, преди тя да се събуди. Отбягвах я. Отбягвах и себе си. Бях в шок. Знаех, че трябва да се взема в ръце, или рискувам да изгубя контрол. Стегни се, измърморих си под носа, докато свивах джойнт. Изпуших го и после, подходящо надрусан, си налях чаша вино в кухнята.

Чашата се изплъзна от пръстите ми, опитах се да я хвана, докато пада, но успях само да забия ръка в стъкло, понеже чашата се строши на масата и си отрязах парче месо от пръста.

Изведнъж навсякъде се появи кръв: кръв, стичаща се по ръката ми; кръв върху счупените стъкла; кръв, смесваща се с бялото вино по масата. Откъснах домакинска хартия и си увих стегнато пръста, за да спра кръвотечението. Вдигнах ръка над главата и се вгледах в кръвта, която се стичаше по ръката ми в мънички, разклоняващи се струйки, сякаш повтаряха схемата на вените под кожата.

Замислих се за Кати.

Обръщах се към нея в моменти на криза — когато се нуждая от съчувствие или насърчение, или да ме целуне, за да ми мине. Исках тя да се грижи за мен. Хрумна ми да й се обадя, но още докато го мислех, си представих врата, която бързо се затваря, затръшва се и се заключва извън моя обсег. Кати я нямаше. Бях я изгубил. Искаше ми се да плача, но не можех. Бях блокиран отвътре, затрупан с кал и лайна.

Мамка му — повтарях си. — Мамка му.

Чух тиктакането на часовника. Сега звучеше някак по-силно. Опитах да се съсредоточа върху него и да закотвя вихрушката от мисли: тик-так, тик-так, — но хорът от гласове в главата ми ставаше все по-силен и не искаше да млъкне. Разбира се, мислех си, Кати все някога щеше да ми изневери, това бе неизбежно, защото аз никога не съм бил достатъчно добър за нея. Бях безполезен, грозен, негоден за нищо, нищожество, кръгла нула и накрая щях да й омръзна. Не я заслужавах, не заслужавам нищо. Мислите продължаваха да ме връхлитат, една от друга по-ужасяващи.

Колко малко познавам Кати. Имейлите показват, че съм живял с непозната. И сега прозирам истината. Кати не ме е спасила. Тя не беше в състояние да спаси никой. Кати не е героиня, достойна за възхищение, а само една уплашена, объркана млада жена, лъжкиня и измамница. Цялата митология за нас, която си бях изградил, плановете ни за бъдещето; един живот, който изглеждаше толкова сигурен и непоклатим, рухна за няколко секунди — като къща от картон при повея на вятър.

Мислено се върнах в онази студена стая в колежа преди много години, когато разкъсвах опаковки парацетамол с непохватните си вцепенени пръсти. Сега ме обзе същото вцепенение, същото желание да се свия на кълбо и да умра. Замислих се за майка си. Можех ли да й се обадя? Да се обърна към нея в момент на отчаяние и нужда? Представих си я как вдига телефона с разтреперан глас. Точно колко разтреперан, зависи от настроението на баща ми и дали е пила. Мама можеше да ме изслуша съчувствено, но мислите й щяха да са другаде, а едното й око — насочено към татко и неговата раздразнителност. Как може да ми помогне? Как може един давещ се плъх да спаси друг?

Трябва да изляза. Не мога да дишам тук, в този апартамент с тези вонящи лилии. Нуждая се от въздух. Искам да дишам.

Излязох навън. Пъхнах ръце в джобовете и наведох глава. Обикалях по улиците. Вървях бавно, без да отивам никъде. Непрекъснато си припомнях взаимоотношенията с Кати, кадър по кадър, изследвах ги, преглеждах ги, търсех издайнически знаци. Спомних си караници, останали без отговор, необяснени отсъствия и чести закъснения. Спомних си обаче и дребни прояви на доброта — мили, изпълнени с нежност бележки, които Кати ми оставяше на неочаквани места, моменти на ласкавост и очевидно искрена обич. Как е възможно това? През цялото време ли се е преструвала? Обичала ли ме е някога?

Спомних си искрата на съмнение, която проблесна в мен, когато се запознах с приятелите й. Всички бяха актьори: кресливи, нарцистични, наперени и непрестанно говореха за себе си и за хора, които не познавам. И изведнъж се върнах в училище, когато стоях сам край игрището и гледах как другите деца играят. Бях си внушил, че Кати изобщо не е като тях, но явно и тя е такава. Ако ги бях срещнал в онази първа вечер в бара, когато се запознах с нея, щяха ли да ме отблъснат от Кати? Съмнявам се. Нищо не можеше да попречи на връзката ни. От момента, в който видях Кати, съдбата ми бе предначертана.

Какво мога да направя?

Да се разправям с нея, разбира се, да й кажа какво видях. Тя щеше да реагира, като отрече всичко. И после, когато разбере, че е безнадеждно, ще признае истината и ще бъде покрусена, разкъсвана от разкаяние. Щеше да ме моли да й простя, нали?

Ами ако не стане така? Ако Кати ме презре? Ако ми се изсмее, завърти се на пета и си тръгне? Какво да правя тогава?

Беше очевидно, че от двамата аз ще изгубя най-много. Кати ще оцелее. Тя обичаше да казва, че е твърда като скала. Ще се съвземе, ще се отърси от прахоляка и ще забрави за мен. Аз обаче няма да я забравя. Как бих могъл? Без Кати аз щях да се върна към безсмисленото самотно съществуване, което изтърпях преди това. Никога няма да срещна друга като нея и да имам същата връзка или дълбочина на чувствата към друго човешко същество. Кати беше любовта на моя живот — тя беше моят живот — и аз не съм готов да се откажа от нея. Още не. Въпреки че ми изневери, аз все още я обичам.

Може би, в края на краищата, аз съм луд.

Някаква самотна птица изкряска над главата ми и ме стресна. Спрях и се огледах. Отишъл съм много по-надалеч, отколкото си мислех. Стъписах се, когато видях къде ме отведоха краката. Бях на две преки от дома на Рут.

Несъзнателно бях дошъл до някогашната ми терапевтка в трудни моменти, както бях правил много пъти преди. Това е доказателство колко разстроен бях, защото си помислих да позвъня на вратата й и да я помоля за помощ.

И защо не, хрумна ми изведнъж. Да, поведението ми е непрофесионално и абсолютно неуместно, но съм отчаян и се нуждая от помощ. Преди да се усетя, стоях пред зелената врата на Рут и гледах как ръката ми посяга към звънеца и го натиска.

Тя се появи след няколко минути. Лампата в коридора светна и после Рут отвори вратата, без да сваля веригата, надникна през пролуката. Изглеждаше по-стара. Сигурно вече е на осемдесет и няколко години. Видя ми се по-дребна и по-крехка, отколкото я помня, и леко прегърбена. Носеше сива вълнена жилетка върху бледорозова нощница.

— Добър вечер — нервно каза Рут. — Кой е там?

— Здравей, Рут — казах и пристъпих на светлината. Тя ме позна и ме изгледа с изненада.

— Тео? За Бога, какво…

Очите й се плъзнаха от лицето ми към несръчно направената импровизирана превръзка на пръста, през която се процеждаше кръв.

— Добре ли си?

— Не съвсем. Може ли да вляза? Аз… трябва да говоря с теб.

Нямаше колебание от нейна страна, само загрижен поглед.

— Разбира се, влез. — Тя махна веригата и отвори широко вратата.

Влязох вътре.