Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (13)

2.

Тръгнах да търся Диомед, за да докладвам за срещата ми с Алисия. Той беше в кабинета си и преглеждаше купища нотни листа.

— Е, как мина? — попита Диомед, без да вдига глава.

— Нищо не се получи.

Диомед ме изгледа озадачено и аз се разколебах.

— Ако искам да стигна донякъде, Алисия трябва да е в състояние да мисли и да чувства.

— Абсолютно вярно. И какво те притеснява?

— Невъзможно е да установиш контакт с някой, когато е под въздействието на силни медикаменти, тя сякаш е на два метра под вода.

Професорът се намръщи.

— Аз не бих отишъл толкова далеч… Не съм запознат с точната доза, която й…

— Попитах Юри, седемдесет и пет милиграма рисперидон. Конска доза.

Диомед повдигна вежда.

— Да, определено е твърде висока, вероятно може да се намали. Кристиан е шефът на екипа, който се грижи за Алисия, трябва да говориш с него.

— Мисля, че е по-добре разрешението да е от теб.

— Хмм. — Диомед ме погледна разсеяно. — С Кристиан се познавате отпреди, нали? От „Бродмур“?

— Съвсем бегло, всъщност.

Диомед не ми отговори веднага. Взе малка купа със захаросани бадеми от бюрото и ми предложи. Поклатих отрицателно глава. Той пъхна един бадем в устата си и го схруска, като ме наблюдаваше, докато дъвче.

— Кажи ми, в приятелски отношения ли сте с Кристиан?

— Странен въпрос, защо питаш?

— Защото долавям известна враждебност.

— Не и от моя страна.

— А от негова?

— Ще трябва да попиташ него, аз нямам проблеми с Кристиан.

— Хмм, може би си въобразявам, но усещам нещо… Ще ви държа под око. Всяка агресия или съперничество пречи на работата. Двамата трябва да работите заедно, а не един срещу друг.

— Съзнавам това.

— Кристиан трябва да бъде включен в обсъждането. Ти искаш Алисия да чувства. Добре, но не забравяй, че с по-силните чувства идва и по-голяма опасност.

— Опасност за кого?

— За Алисия, разбира се. — Диомед размаха пръст. — Не забравяй, че тя имаше силно изразена склонност към самоубийство. Когато я доведоха тук, направи няколко опита да сложи край на живота си и медикаментите я поддържат стабилна, поддържат я жива. Ако намалим дозата, има голяма вероятност Алисия да бъде завладяна от чувствата си и да не може да се справи, готов ли си да поемеш този риск?

Приех много сериозно думите му.

— Мисля, че трябва да поемем този риск, професоре, иначе никога няма да установим контакт с нея.

Той повдигна рамене.

— Тогава ще говоря с Кристиан от твое име.

— Благодаря.

— Ще видим как ще реагира. Психиатрите често не реагират добре, когато им казват как да лекуват пациентите си. Разбира се, мога да му заповядам, но обикновено не го правя, ще повдигна деликатно въпроса. Ще ти кажа какъв е отговорът му.

— Може би ще е по-добре да не споменаваш за мен, когато говориш с него.

— Разбирам. — Диомед се усмихна странно. — Добре, няма да споменавам.

Той извади малка кутия от бюрото си и плъзна капачето, разкривайки редица от пури. Предложи ми една, но поклатих отрицателно глава.

— Не пушиш ли? Приличаш ми на пушач.

— Не, не, само по някоя цигара от време на време… Мъча се да ги откажа.

— Браво на теб. — Диомед отвори прозореца. — Знаеш ли вица защо не може да си терапевт и да не пушиш? Това пак означава, че си увреден. — Диомед се засмя и захапа пурата. — Мисля, че всички на това място сме малко луди. Нали знаеш каква табелка слагаха в кабинетите? „Не е необходимо да си луд, за да работиш тук, но помага.“

Отново се засмя, запали пурата и издуха дима навън. Гледах го със завист.