Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (44)

33.

Съвещанието се проведе в кабинета на Диомед, но Стефани Кларк пое контрола от самото начало. Бяхме напуснали абстрактния свят на психологията и навлязохме в конкретната област на здравето и сигурността, бяхме в нейната сфера на компетентност и тя го знаеше. Съдейки по мълчанието на намусения Диомед, беше очевидно, че и той го знае.

Стефани стоеше със скръстени на гърдите ръце. Вълнението й беше осезаемо. Помислих си, че тя се възбужда от това — да командва и да има последната дума. Сигурно ни мразеше, всичките, защото смяташе, че действаме през главата й и се съюзяваме срещу нея, и сега се наслаждаваше на отмъщението си.

— Неприятната случка тази сутрин е абсолютно неприемлива — заяви Стефани. — Предупредих ви да не разрешавате на Алисия да рисува, но вие пренебрегнахте настояванията ми. Индивидуалните привилегии винаги предизвикват завист и омраза. Знаех, че ще се случи нещо подобно. Отсега нататък на първо място трябва да бъде сигурността.

— Затова ли Алисия е поставена в изолация? — попитах. — В интерес на сигурността?

— Тя е заплаха за себе си и за другите. Нападна Елиф. Можеше да я убие.

— Била е провокирана.

Диомед поклати глава и се включи в разговора, говореше уморено.

— Мисля, че никакво ниво на провокация не оправдава такава атака.

Стефани кимна.

— Именно.

— Това беше изолиран случай — започнах аз. — Поставянето на Алисия в изолация е не само жестоко, но и варварско.

Бях виждал в „Бродмур“ пациенти, поставени в изолация, заключени в малки килии без прозорци, където едва се побира едно легло, да не говорим за други мебели. Часовете или дните на изолация бяха достатъчни да доведат до умопомрачение всеки, още повече човек, който вече е нестабилен.

Стефани повдигна рамене.

— Като управител на клиниката, аз имам правомощията да предприема всяко действие, което сметна за уместно. Помолих Кристиан за съвет и той се съгласи с мен.

— Обзалагам се, че го е направил.

Кристиан ми се ухили самодоволно от другия край на стаята. Чувствах, че и Диомед ме наблюдава. Знаех какво си мислеха — че позволявам нещата да станат лични и показвам чувствата си, — но не ми пукаше.

— Решението не е да я заключите. Трябва да продължаваме да й говорим. Да се опитаме да я разберем!

— Всичко ми е ясно — обади се Кристиан със силно снизходителен тон, сякаш говореше на умствено изостанало дете. — Ти си проблемът, Тео.

— Аз?

— Че кой друг? Ти мътиш водата.

— В какъв смисъл я мътя?

— Вярно е, нали? Кампанията ти да намалим дозата на лекарството й…

Усмихнах се.

— Едва ли може да се нарече кампания, това беше интервенция. Алисия беше упоена до мозъка на костите. Зомби.

— Глупости.

Обърнах се към Диомед.

— Ама вие сериозно ли се опитвате да обвините мен? Това ли се случва тук?

Професорът поклати глава, но отбягна да ме погледне в очите.

— Не, разбира се. Въпреки това е очевидно, че терапията я дестабилизира. Предизвика я твърде много, твърде скоро. Подозирам, че затова се случи тази неприятна история.

— Не го приемам.

— Вероятно си твърде близо, за да го видиш ясно, Тео. — Диомед вдигна ръце и въздъхна като претърпял поражение човек. — Не можем да си позволим повече грешки, не и в такъв критичен момент. Както знаете, бъдещето на клиниката е несигурно. Всяка грешка, която правим, дава на фонда още един аргумент да ни затвори.

Изпитах силно раздразнение от такова пораженство, от уморената му отстъпчивост.

— Отговорът не е да я упоим и да изхвърлим ключа — заявих. — Ние не сме надзиратели в затвор.

— Съгласна съм — обади се Индира, усмихна ми се насърчително и продължи: — Проблемът е, че сме станали толкова страхливи, че предпочитаме да натъпчем пациентите с медикаменти, отколкото да поемем риск. Трябва да бъдем достатъчно смели, за да приемем и толерираме лудостта и да я усмирим, вместо да я заключваме.

Кристиан завъртя очи и се приготви да възрази, но Диомед го изпревари:

— Късно е за това, грешката е моя. Алисия не е подходящ кандидат за психотерапия. Не трябваше да го разрешавам.

Професорът каза, че обвинява себе си, но аз знаех, че всъщност обвинява мен. Всички приковаха погледи в мен: Диомед — разочарован и намръщен; Кристиан — подигравателен и победоносен; Стефани — враждебен; Индира — загрижен.

Помъчих се да не прозвуча така, сякаш се моля.

— Забранете на Алисия да рисува, ако трябва — казах. — Но не спирайте терапията й. Това е единственият начин да установим контакт с нея.

Диомед поклати глава.

— Започвам да подозирам, че тя е недосегаема.

— Дайте ми още малко време…

В гласа му обаче долових нотка на окончателност, която ми подсказа, че няма смисъл да споря повече.

— Не — рече Диомед. — Прекрати сеансите с нея, Тео. Всичко свърши.