Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (61)

15.

Сега знаете цялата история. Алисия Беренсън не беше убила съпруга си. Някакъв безлик неканен гост бе нахлул в дома им и в очевидно немотивиран акт на злоба беше застрелял Гейбриъл и после бе изчезнал в нощта. Алисия беше напълно невинна.

Ако вярвате на нейното обяснение.

Аз не повярвах на нито една дума.

Освен очевидните несъответствия и неточности — например фактът, че Гейбриъл не беше прострелян шест пъти, а само пет — единият куршум беше изстрелян в тавана, — Алисия не беше заварена завързана на стол, а да стои в средата на стаята, след като е прерязала вените си. Тя не спомена, че мъжът я е развързал, нито обясни защо не е разказала на полицията тази версия за събитията още в самото начало.

Не, аз знаех, че тя лъже. И се ядосах, че Алисия ме излъга в очите, нагло и безсмислено. За секунда се запитах дали не ме изпитва, за да види дали ще приема историята. Ако е така, бях твърдо решен да не издавам нищо. Седях и мълчах. Необичайно за нея, Алисия заговори първа:

— Уморена съм. Искам да спра.

Кимнах. Не можех да възразя.

— Нека продължим утре — добави тя.

— Има ли още какво да кажеш?

— Да. Едно последно нещо.

— Добре — съгласих се. — Утре.

Юри чакаше в коридора. Той придружи Алисия до стаята й, а аз отидох в кабинета си.

Както казах, от години имам навика да записвам всеки сеанс веднага щом приключи. Практиката да запише точно какво е било казано през изтеклите петдесет минути, е от изключително важно значение за терапевта — иначе голяма част от подробностите се забравят и силата на емоциите се изгубва.

Седнах зад бюрото си и колкото мога по-бързо, записах всичко, което се беше случило между мен и Алисия. Веднага щом приключих, закрачих по коридорите, носейки листовете със записките си.

Почуках на вратата на Диомед. Никой не отговори, затова почуках отново. Пак нямаше отговор. Открехнах вратата и видях, че Диомед спи дълбоко на тясната кушетка.

— Професоре? — повиках го и след това повторих по-силно: — Професор Диомед?

— Какво става? Какво се е случило?

— Трябва да говоря с теб. Да дойда ли по-късно?

Той се намръщи и поклати глава.

— Почивах си малко. Винаги го правя, след като обядвам. Помага ми да изкарам следобеда. Превръща се в необходимост, когато остарееш. — Диомед се прозя и стана. — Влез, Тео. Седни. Като те гледам, става дума за нещо важно.

— Да, така мисля.

— За Алисия ли е?

Кимнах. Седнах пред бюрото, а той се настани зад него. Косата му стърчеше на една страна и Диомед все още изглеждаше сънен.

— Сигурен ли си, че не трябва да дойда по-късно?

Той поклати глава и си наля чаша вода от каната.

— Вече съм буден. Казвай какво има?

— Бях с Алисия. Разговаряхме… Нуждая се от напътствия.

Диомед кимна. Изглеждаше все по-разсънен с всяка изминала секунда, и по-заинтересуван.

— Казвай.

Започнах да чета от записките си. Преразказах му целия сеанс. Повторих думите на Алисия колкото мога по-точно и предадох историята, която ми беше разказала тя: как мъжът, който я шпионирал, нахлул в дома й, взел я в плен и прострелял и убил Гейбриъл.

Когато приключих, настъпи дълго мълчание. Изражението на Диомед не издаваше нищо. Той измъкна кутия пури от чекмеджето на бюрото си, взе малка сребърна резачка, пъхна края на пурата в нея и го отряза.

— Нека започнем с контратрансфера — каза професорът. — Разкажи ми за твоите емоционални преживявания. Започни отначало. Докато тя ти разказваше историята, ти какви чувства изпитваше?

Замислих се.

— Предполагам, че се чувствах развълнуван. И неспокоен. Страхувах се.

— Страхуваше се? Страхът твой ли беше или неин?

— Мисля, че и на двамата.

— И от какво се страхуваше?

— Не съм сигурен. Може би от провал. Бях много заинтригуван от случая, знаеш го.

Диомед кимна.

— Какво друго?

— И чувство на неудовлетвореност. По време на сеансите често го изпитвах.

— И гняв?

— Да, предполагам.

— Чувствал си се като неудовлетворен баща, който се занимава с трудно дете?

— Да. Искам да й помогна, но не знам дали тя иска да й помогна.

Професорът кимна.

— Нека поговорим за чувството на гняв. Как се прояви?

Поколебах се.

— Ами, често излизам от сеансите с ужасно главоболие.

— Да, точно така — каза Диомед. — Чувството трябва да се прояви по един или друг начин. „Стажант, който остане спокоен, ще се разболее.“ Кой е казал това?

— Не знам. — Повдигнах рамене. — Лошо ми е и съм притеснен.

Диомед се усмихна.

— Пък и ти вече не си стажант, въпреки че тези чувства никога не преминават напълно. — Той взе пурата си. — Хайде да излезем навън да пушим.

Отидохме на аварийното стълбище. Диомед пафка известно време, докато размишляваше. Накрая явно стигна до някакво заключение.

— Знаеш ли, Алисия лъже — каза той.

— Имаш предвид за мъжа? И че е убил Гейбриъл?

— Не само за това.

— За какво друго?

— За всичко. Цялата невероятна история. Не вярвам на нито една дума от нея.

Сигурно съм изглеждал доста стъписан. Подозирах, че Диомед няма да повярва на някои елементи на разказа на Алисия, но не очаквах, че ще отхвърли всичко.

— Не вярваш ли за мъжа?

— Не. Не вярвам, че той някога е съществувал. Това е фантазия. От началото до края.

— Защо си толкова сигурен?

Професорът ми отправи странна усмивка.

— Наречи го интуиция. Години професионален опит с фантазии. — Опитах се да го прекъсна, но той ме изпревари, като махна с ръка. — Разбира се, не очаквам да си съгласен с мен, Тео. Ти си силно съпричастен към Алисия и чувствата ти са свързани с нейните като заплетено кълбо прежда. Това е целта на напътствията — да ти помогнат да разплетеш нишките на преждата и да видиш коя е твоята и коя е нейната. И щом се дистанцираш и получиш яснота, мисля, че ще изпитваш съвсем различни чувства за преживяването си с Алисия Беренсън.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Ами, откровено казано, мисля, че тя играе роля пред теб. Манипулира те. И смятам, че изпълнението й е специално режисирано, за да призове твоите кавалерски… и да речем, романтични инстинкти. За мен от самото начало беше очевидно, че ти възнамеряваш да я спасиш. Убеден съм, че е било очевидно и за Алисия. Ето защо Алисия те прелъстява.

— Говориш като Кристиан. Тя не ме е прелъстила. Абсолютно съм способен да устоя на сексуалните проекции на пациентка. Не ме подценявай, професоре.

— Не подценявай нея. Алисия прави страхотно изпълнение. — Диомед поклати глава и погледна към сивите облаци. — Уязвимата жена под атака, сама нуждаеща се от защита. Алисия се е поставила в ролята на жертва, а за онзи мъж е определила ролята на злодея, докато всъщност Алисия и мъжът са едно и също. Тя е убила Гейбриъл. Алисия е виновна, но все още отказва да признае вината си. Затова тя се раздвоява, дисоциира се и фантазира — Алисия става невинна жертва, а ти си нейният защитник. И като се поддаваш на тази фантазия, ти й позволяваш да отхвърли цялата отговорност.

— Не съм съгласен с това. Не мисля, че Алисия лъже, поне не съзнателно. Най-малкото тя вярва, че историята й е истина.

— Да, вярва. Алисия е под атака, но от собствената си психика, не от външния свят.

Знаех, че това не е вярно, но нямаше смисъл да споря повече. Угасих цигарата си.

— Как мислиш, че трябва да постъпя?

— Трябва да я принудиш да се изправи пред истината. Само тогава Алисия ще има надежда да се възстанови. Трябва категорично да откажеш да приемеш историята й. Да я предизвикаш. Да настояваш тя да ти каже истината.

— Мислиш ли, че ще ми я каже?

Диомед повдигна рамене.

— Никой не може да каже — отвърна той и всмукна продължително от пурата си.

— Добре. Утре ще говоря с нея.

Диомед изглеждаше малко смутен и отвори уста, сякаш се готвеше да добави още нещо, но размисли. Кимна и стъпка пурата си с вид, че разговорът ни е приключил.

— Утре — повтори той.