Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (8)

7.

Стаята за терапия беше малка, един тесен правоъгълник, и празна като затворническа килия, дори нещо повече. Прозорецът бе затворен и преграден с решетки. Ярката розова кутия с хартиени кърпи на малката маса внасяше дисхармонична и весела нотка. Вероятно е сложена там от Индира, не можех да си представя Кристиан да предлага кърпички на пациентките.

Седнах на единия от двата окъсани избелели фотьойла. Минутите минаваха. Нямаше и следа от Алисия. Вероятно няма да дойде, може би е отказала да се среща с мен. Имаше пълно право на това. Нетърпелив, неспокоен и нервен, скочих от фотьойла, приближих се до прозореца и надникнах през решетките.

Вътрешният двор беше на три етажа под мен, с размерите на тенис корт и обграден със стени от червени тухли, твърде високи за преодоляване, въпреки че несъмнено някои са се опитвали. Всеки следобед извеждаха пациентките навън да подишат свеж въздух, независимо дали искат или не. В такова мразовито време не ги обвинявах, че отказват. Някои стояха отделно и си говореха на себе си или крачеха напред-назад като неспокойни зомбита. Други се бяха скупчили на групи, разговаряха, пушеха и спореха. До мен достигаха гласове, викове и особен, развълнуван смях.

Отначало не видях Алисия, но после я съзрях. Стоеше сама в отсрещния край на двора, до стената. Абсолютно неподвижна, като статуя. Юри отиваше към нея през двора. Той каза нещо на медицинската сестра, която бе на няколко крачки от Алисия и сестрата кимна. Юри се приближи бавно и предпазливо до Алисия, също както човек би се приближил към опасно и непредсказуемо животно.

Помолих го да не се впуска в много подробности и само да каже на Алисия, че новият психотерапевт иска да се запознае с нея. Трябваше да формулира думите си като молба, не като заповед. Алисия остана неподвижна, докато Юри й говореше. Нито кимна, нито поклати глава, нито показа с нещо, че го е чула. Последва кратка пауза, след това той се обърна и тръгна.

Помислих си: Това беше. Тя няма да дойде. По дяволите, трябваше да се сетя. Всичко беше загуба на време.

После, за моя изненада, Алисия пристъпи крачка напред. Тръгна неуверено и последва Юри, тътрейки крака след него по двора, докато ги изгубих от поглед.

Тя идва.

Опитах се да си овладея нервите и да се подготвя. Помъчих се да заглуша негативните гласове в главата ми — гласът на баща ми, — които ми казваха, че не ставам за тази работа и че съм безполезен, негоден за нищо. Млъкнете, помислих, млъкнете, млъкнете, млъкнете…

След няколко минути се почука на вратата.

— Влез — отговорих.

Вратата се отвори. Алисия и Юри стояха в коридора. Алисия не ме гледаше. Беше свела очи.

Юри ми се усмихна гордо.

— Тя е тук.

— Да, виждам. Здравей, Алисия.

Не отговори.

— Няма ли да влезеш?

Юри се наведе към нея, сякаш да я побутне, но не я докосна, а прошепна:

— Хайде, миличка, влез и седни.

Алисия се поколеба за миг. Погледна Юри и после явно се реши. Влезе в стаята малко неуверено, седна на фотьойла тиха като котка и сложи в скута треперещите си ръце.

Приготвих се да затворя вратата, но Юри не си тръгваше.

— Аз ще поема от тук, благодаря — казах му тихо.

Той изглеждаше притеснен.

— Но тя е сама с теб. Професорът иска…

— Аз ще поема пълната отговорност. Няма проблем. — Извадих от джоба личната си аларма за нападение. — Виж, имам това, но няма да ми трябва.

Отново погледнах Алисия. Тя с нищо не показа, че ме е чула. Юри повдигна рамене очевидно недоволен.

— Ще бъда зад вратата, в случай че се нуждаеш от мен.

— Не е необходимо, но благодаря.

Юри излезе и затвори вратата. Сложих алармата на бюрото и седнах срещу Алисия. Тя не вдигна глава. Вгледах се в нея. Лицето й бе безизразно, лишено от емоции, маска, натъпкана с медикаменти. Зачудих се какво ли има зад маската.

— Радвам се, че се съгласи да ме видиш — започнах аз и зачаках отговор. Разбрах, че няма да го получа и продължих: — Имам предимството да знам повече за теб, отколкото ти за мен. Славата ти те предшества, имам предвид славата ти на художничка. Аз съм почитател на твоите творби. — Никаква реакция. Размърдах се неспокойно на място. — Попитах професор Диомед дали може да поговорим и той любезно уреди тази среща, благодаря ти, че се съгласи да дойдеш.

Поколебах се, надявайки се на знак, че тя ме чува — примигване, кимане, намръщване. На лицето й обаче не се изписа нищо. Опитах да отгатна за какво мисли Алисия. Вероятно е упоена от лекарствата и изобщо не е в състояние да мисли.

Замислих се за моята терапевтка Рут. Какво би направила тя? Рут казваше, че сме съставени от различни части, някои добри, други лоши, и че здравото съзнание може да понесе тази двойственост и да жонглира едновременно с доброто и лошото. Психическото заболяване е именно липса на такава интеграция — накрая загубваме контакт с нашите неприемливи части. Ако искам да помогна на Алисия, трябва да намеря частите, които тя е скрила от самата себе си, отвъд границите на съзнанието; и заедно да свържем точките в психическата й картина. Само тогава може да поставим в правилния контекст ужасните събития от онази нощ, когато Алисия е убила съпруга си. Процесът явно щеше да бъде бавен и труден.

Обикновено когато се започне работа с пациент, няма чувство за неотложност, нито предварително определена терапевтична програма, нормално е да разговаряме в продължение на месеци. В един съвършен свят Алисия би ми разказала за себе си, за живота си, за детството си. Аз щях да слушам и лека-полека да си съставя картина, докато я завърша и стигна до точни и полезни тълкувания. В този случай обаче няма говорене. Нито слушане. Информацията, която ми е необходима, трябва да бъде събрана чрез несловесни улики, като контратрансфер — това са чувствата, които поражда у мен Алисия при сеансите — и каквато информация мога да събера от други източници.

С други думи, бях привел в действие план да помогна на Алисия, без да знам как да го осъществя. И сега трябва аз да работя. Не само за да се докажа пред Диомед, но и нещо много по-важно — да изпълня дълга си пред Алисия. Да й помогна!

Гледах я как седи срещу мен със замъглено от медикаменти съзнание, със слюнка, събираща се около устата й, е потрепващи като прашни молци пръсти и изведнъж ме обзе тъга. Изпитах отчаяно съжаление към нея и онези като нея, за всички нас, наранените и обърканите.

Разбира се, не й казах нищо, и направих онова, което би направила Рут.

Седяхме и мълчахме.