Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (32)

21.

По пътя за работата, влязох в книжарница „Уотър стоунс“ и си купих „Алкестида“. В увода пишеше, че това е най-ранната творба на Еврипид, достигнала до нас, и една от най-малко играните на сцена.^[1]

Започнах да я чета в метрото. Не бих казал, че е увлекателна. Странна пиеса. Мойрите осъждат на смърт Адмет, главния герой. Благодарение на намесата на Аполон обаче, му предлагат вратичка — Адмет може да избегне смъртта, ако съумее да убеди някой друг да умре вместо него. Той моли майка си и баща си да умрат заради него, но те категорично отказват. Трудно е да се разбере какво да си мислим за Адмет в този момент. Поведението му, по всички днешни стандарти, не е героично, древните гърци сигурно са го смятали за глупак. Алкестида е замесена от по-твърдо тесто — тя доброволно предлага да умре вместо съпруга си. Вероятно не очаква, че Адмет ще приеме предложението й, но той го прави, и Алкестида слиза в царството на Хадес. Историята обаче не свършва тук. Има щастлив край, донякъде изкуствена развръзка на драмата чрез намеса на външен фактор. Херакъл измъква Алкестида от подземното царство и победоносно я връща на белия свят. Тя оживява отново. Адмет е трогнат до сълзи заради завръщането на съпругата му. Трудно е да се определят чувствата на Алкестида. Тя мълчи. Не говори.

Стреснах се и изправих гръб, когато го прочетох. Не можах да повярвам.

Прочетох последната страница на трагедията отново, бавно и внимателно:

Алкестида се връща от смъртта и отново е жива. И мълчи — не може или не иска да говори за преживяното. Адмет отчаяно се обръща към Херакъл: „А тя защо стои така безмълвна, а?“^[2]

Няма отговор. Накрая Адмет повежда към къщата Алкестида, която мълчи.

Защо? Защо тя не говори?^[3]