Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (52)

6.

— Жан-Феликс?

На рецепцията нямаше никой и никой не дойде, когато извиках. Поколебах се за момент и после влязох в галерията.

Тръгнах по коридора към мястото, където беше окачена „Алкестида“.

Отново огледах картината и се опитах да я разгадая. И отново не успях. Нещо в нея не се поддаваше на тълкуване. Или пък имаше някакво значение, което ми убягва. Но какво?

И после, рязко затаил дъх, забелязах нещо, което не видях преди това. Когато присвих очи и се взрях внимателно в сумрака зад Алисия, най-тъмната част на сенките се сливаше като холограма, която от двуизмерна става триизмерна, ако я погледнеш под определен ъгъл. И в сенките се открояваше… силует на човек. Мъж… който се крие в мрака. Наблюдава. Шпионира Алисия.

— Какво искаш?

Гласът ме накара да подскоча. Обърнах се. Жан-Феликс не изглеждаше особено радостен, че ме вижда тук.

— Защо си дошъл? — попита той.

Приготвих се да му покажа фигурата на мъжа на картината и да го попитам за него, но нещо ми нашепна, че идеята не е добра. Усмихнах се.

— Имам само един-два въпроса. Удобен ли е моментът?

— Не съвсем. Казах ти всичко, което знам. Не може да има още нещо.

— Всъщност се появи нова информация.

— Каква?

— Ами, първо, не знаех, че Алисия е възнамерявала да напусне галерията ти.

Жан-Феликс отговори след кратко мълчание. Гласът му прозвуча напрегнато, като изопнат ластик, който всеки момент ще се скъса.

— Какви ги говориш?

— Вярно ли е?

— Не е твоя работа.

— Алисия е моя пациентка. Намерението ми е да я накарам отново да говори, но сега разбирам, че може би е в твой интерес тя да продължи да мълчи.

— Какво означава това, по дяволите?

— Ами, ако никой не знае за желанието й да напусне галерията ти, ти можеш да задържиш за неопределено време картините й.

— В какво точно ме обвиняваш?

— Изобщо не те обвинявам. Само заявявам един факт.

Жан-Феликс се изсмя.

— Ще видим тази работа. Ще се свържа с адвоката си и ще напишем официално оплакване до затворническата клиника.

— Не мисля, че ще го направиш.

— Защо?

— Ами, не съм ти казал откъде знам, че Алисия е смятала да напусне галерията ти.

— Онзи, който ти го е казал, е излъгал.

— Беше Алисия.

— Какво? — стъписа се Жан-Феликс. — Искаш да кажеш, че… тя е проговорила?

— В известен смисъл. Алисия ми даде да прочета дневника й.

— Дневникът й? — Той примига учудено няколко пъти, сякаш му е трудно да смели информацията. — Не знаех, че Алисия си води дневник.

— Тя описва доста подробно последните ви няколко срещи.

Не добавих нищо повече. Не беше необходимо. Последва напрегнато мълчание. Жан-Феликс не казваше нищо.

— Ще поддържам връзка — усмихнах се и излязох.

Тръгнах по Сохо Стрийт и се почувствах малко виновен, че ядосах Жан-Феликс. Но това беше умишлено. Исках да видя какво въздействие ще има провокацията, как ще реагира той и какво ще направи.

Сега трябваше да чакам и да разбера.

 

 

Докато вървях през Сохо, се обадих по телефона на Пол Роуз, братовчеда на Алисия, за да му кажа, че идвам. Не исках да отида в дома му, без първо да се обадя, и да рискувам да ме посрещне като предишния път. Раната на главата ми още не беше заздравяла напълно.

Пъхнах телефона между ухото и рамото си и запалих цигара. Едва имах време да дръпна, когато някой вдигна още на първото позвъняване. Надявах се, че е Пол, не Лидия. Провървя ми.

— Ало?

— Пол, обажда се Тео Фейбър.

— О, здравей, друже. Извинявай, че шепна. Мама спи и не искам да я безпокоя. Как е главата ти?

— Много по-добре, благодаря.

— Хубаво. Как мога да ти помогна?

— Ами, получих нова информация за Алисия… и искам да говоря с теб.

— Каква информация?

Казах му, че Алисия ми е дала да прочета дневника й.

— Дневникът й? Не знаех, че тя има дневник. Какво пише в него?

— Може би ще е по-добре да говорим лично. Свободен ли си днес?

Пол се поколеба.

— По-добре да не идваш у дома. Мама не е… не беше доволна от предишното ти посещение.

— Да, разбрах.

— В края на улицата, до обиколния път, има пъб, „Бялата мечка“…

— Да, помня го — отвърнах. — Звучи чудесно. В колко часа?

— В пет? Тогава би трябвало да мога да се измъкна за малко.

Чух, че Лидия вика някъде отдалеч. Явно се беше събудила.

— Трябва да затварям. Ще се видим по-късно — каза Пол и затвори.

 

 

Няколко часа по-късно отново пътувах към Кеймбридж. И във влака позвъних на още един човек — Макс Беренсън. Поколебах се, преди да му се обадя. Той вече се беше оплакал веднъж на Диомед, затова едва ли ще е доволен, че ме чува отново. На този етап обаче знаех, че нямам друг избор.

Отговори Таня. Явно се беше пооправила от простудата, но долових напрежение в гласа й, когато разбра кой се обажда.

— Не мисля, че… Искам да кажа, че Макс е зает. Има срещи цял ден.

— Ще се обадя пак.

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Аз…

Чух, че някъде близо до нея Макс казва нещо, чух и отговора на Таня: „Няма да го кажа, Макс.“

Той грабна телефона и заговори директно с мен.

— Току-що казах на Таня да ти предаде да си го начукаш.

— Аха.

— Много си нагъл, че се обаждаш отново. Вече се оплаках веднъж на професор Диомед.

— Да, знам. Но наяве излезе нова информация, която те засяга пряко, затова реших, че нямам друг избор, освен да се свържа с теб.

— Каква информация?

— Дневник, който Алисия е водила през седмиците преди убийството на Гейбриъл.

На другия край на линията настъпи мълчание. Поколебах се и продължих:

— Алисия пише с големи подробности за теб, Макс. Пише, че си имал романтични чувства към нея. Запитах се дали…

Чу се изщракване, когато той затвори. Дотук добре. Макс се беше хванал на въдицата и сега трябваше само да чакам да видя как ще реагира.

Осъзнах, че малко се страхувам от Макс Беренсън, също както Таня се боеше от него. Спомних си прошепнатия й съвет — да говоря с Пол и да го попитам нещо… Какво беше? Нещо за нощта след злополуката, в която бе загинала майката на Алисия. Спомних си изражението на лицето на Таня, когато се появи Макс. Тя млъкна и му се усмихна. Не, помислих си, Макс Беренсън не трябваше да бъде подценяван.

Това би било опасна грешка.