Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (53)

7.

Докато влакът наближаваше Кеймбридж, пейзажът стана равнинен и температурата спадна. Закопчах си догоре палтото, когато излязох от гарата. Вятърът се вряза в лицето ми като ветрило от остри ледени ножчета за бръснене. Тръгнах към пъба да се видя с Пол.

„Бялата мечка“ беше порутена стара кръчма. През годините към първоначалната сграда, изглежда, бяха добавени няколко пристройки. Двама студенти смело седяха с бирите си на вятъра в градината, увити в шалове, и пушеха. Вътре беше много по-топло благодарение на няколко бумтящи камини, които осигуряваха добра защита от студа навън.

Взех си бира и се огледах за Пол. Около главното помещение имаше няколко стаи и осветлението беше слабо. Вгледах се във фигурите в сенките, но не го забелязах. Помислих си, че мястото е добро за тайни незаконни срещи. Предполагам, че и нашата беше такава.

Намерих Пол в една от стаичките. Седеше до камината с гръб към вратата. Познах го веднага. Огромният му гръб закриваше огъня.

— Пол?

Той подскочи и се обърна. Изглеждаше като великан в малката стая. Трябваше леко да се наведе, за да не си удари главата в тавана.

— Да? — Пол имаше такъв вид, сякаш се подготвя за лоша новина от лекар. Той ми направи място и аз седнах пред камината. С облекчение почувствах топлината на огъня върху лицето и ръцете си.

— Тук е по-студено, отколкото в Лондон — отбелязах. — И вятърът си го бива.

— Казват, че идва право от Сибир. — Пол продължи, без да спира. Явно не беше в настроение за празни приказки. — Каква е тази работа с дневника? Не знаех, че Алисия е водила дневник.

— Е, водила е.

— И го е дала на теб?

Кимнах.

— И? Какво пише?

— Описва подробно последните два месеца преди убийството на Гейбриъл. И има някои несъответствия, за които искам да те питам.

— Какви несъответствия?

— Между твоя разказ за събитията и нейния.

— Какви ги говориш? — Пол остави бирата си и ме изгледа продължително. — Какво искаш да кажеш?

— Ами, първо, ти ми каза, че не си виждал Алисия няколко години преди убийството.

Той се поколеба.

— Така ли?

— А в дневника Алисия пише, че те е видяла няколко дни, преди да бъде убит Гейбриъл. Ходил си в къщата им в Хампстед.

Втренчих се в него и го усетих как се спаружва отвътре. Изведнъж заприлича на момче в тяло, твърде голямо за него. Беше очевидно, че Пол се страхува. Той не отговори веднага и ме погледна крадешком.

— Може ли да видя дневника?

Поклатих глава.

— Не мисля, че ще бъде уместно, но и без това не го нося в себе си.

— Тогава откъде да знам, че изобщо съществува? Може да лъжеш.

— Не лъжа. Но ти ме излъга, Пол. Защо?

— Не е твоя работа, ето защо.

— Опасявам се, че е моя работа. Аз се грижа за здравето на Алисия.

— Здравето няма нищо общо с това. Не съм я наранил.

— Не съм казал, че си я наранил.

— Какво тогава?

— Защо не ми разкажеш какво се случи?

Пол повдигна рамене.

— Дълга история. — Той се поколеба и после отстъпи и заговори бързо и задъхано. Почувствах, че е облекчение за него най-после да каже на някого, да се изповяда.

— Бях загазил, друже. Имах проблем. Играех хазарт, взимах пари назаем и не можех да ги върна. Трябваха ми пари в брой… за да оправя нещата.

— И поиска от Алисия? Тя даде ли ти парите?

— Какво пише в дневника?

— Не пише.

Той се поколеба и след това поклати глава.

— Не, не ми даде нищо. Каза, че няма толкова много пари.

Пол лъжеше отново. Защо?

— Тогава откъде намери парите?

— Аз… Изтеглих ги от спестяванията си. Ще ти бъда признателен, ако го запазиш между нас… Не искам майка ми да разбере.

— Мисля, че няма причина да замесваме Лидия в това.

— Наистина ли? — Пребледнялото му лице придоби малко цвят. Изглеждаше по-обнадежден. — Благодаря. Оценявам го.

— Алисия казвала ли ти е, че подозира, че я наблюдават?

Той пусна чашата си и ме погледна озадачено. Разбрах, че не му е казала.

— Наблюдавали са я? Какво искаш да кажеш?

Разказах му историята, която бях прочел в дневника — за подозренията на Алисия, че я наблюдава някакъв непознат, и накрая за страховете й, че я нападат в дома й.

Пол поклати глава.

— Тя не беше добре в главата.

— Мислиш, че си е въобразила?

— Ами, логично е, нали? — Той повдигна рамене. — Ти не мислиш, че някой я е дебнел, така ли? Ами, предполагам, че е възможно…

— Да, възможно е. Значи не ти е казала нищо за това?

— Нито дума. Но с Алисия не разговаряхме много. Тя винаги мълчеше, през повечето време. Цялото ни семейство е такова. Спомням си, че Алисия казваше колко е странно — тя ходи на гости на приятелки и вижда как другите семейства се смеят и шегуват и разговарят за разни неща, а в нашата къща е тихо. Никога не разговаряме. Освен майка ми, която издава заповеди.

— Ами бащата на Алисия? Върнън? Какъв беше той?

— И Върнън не говореше много. И той не беше добре в главата — не и след като умря Ева. След това Върнън вече не беше същият… Нито пък Алисия.

— Това ми напомни, че исках да те питам нещо, за което спомена Таня.

— Таня Беренсън? Говорил си с нея?

— Съвсем малко. Тя ми каза да говоря с теб.

— Таня? — Бузите му поруменяха. — Аз… не я познавам добре, но тя винаги е била много добра с мен. Таня е добър, много добър човек. Дойде да види мен и мама два-три пъти.

Устните му се разтеглиха в нежна усмивка и за момент Пол изглеждаше замечтан. Помислих си, че е влюбен в Таня. Зачудих се дали Макс знае.

— Какво каза Таня?

— Предложи да те попитам за нещо, което се е случило в нощта след автомобилната злополука с майката на Алисия. Не се впусна в подробности.

— Да, знам какво е имала предвид. Казах й го по време на съдебния процес. Помолих я да не казва на никого.

— Не ми каза това. От теб зависи дали ще ми кажеш. Ако искаш, разбира се. Ако не искаш…

Пол пресуши бирата си и повдигна рамене.

— Вероятно е нищо, но може да ти помогне да разбереш Алисия. Тя…

Той се поколеба и млъкна.

— Продължавай рекох.

— Алисия… Първото, което направи Алисия, когато се върна у дома от болницата, защото я задържаха за една нощ след катастрофата, беше да се покатери на покрива на къщата. И аз се качих с нея. Седяхме там почти цяла нощ… Често се качвахме там, Алисия и аз. Това беше нашето тайно място.

— На покрива?

Пол се поколеба. Погледна ме замислено за секунда и после явно взе решение.

— Ела — каза той и стана. — Ще ти покажа.