Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (34)

23.

Намерих Диомед в кабинета му. Седеше на високо столче пред арфата си със златисти струни.

— Красив предмет — отбелязах.

Той кимна.

— И много трудно се свири на нея. — Професорът прокара с обич пръсти по струните. В стаята отекна водопад от звуци. — Искаш ли да опиташ, Тео?

Усмихнах се и поклатих глава. Диомед се засмя.

— Продължавам да те питам с надеждата, че ще промениш решението си. Настоятелен съм.

— Не съм особено музикален. Учителят по музика в училище ми го каза недвусмислено.

— Като терапията, музиката е връзка и изцяло зависи от учителя, който ще избереш.

— Това несъмнено е вярно.

Диомед погледна през прозореца и кимна към помръкващото небе.

— Облаците носят сняг…

— На мен ми приличат на дъждовни облаци.

— Не, сняг е, повярвай ми. Аз съм потомък на гръцки пастири. Довечера ще вали сняг. — Той хвърли един последен поглед към облаците, изпълнен с надежда, и пак се обърна към мен. — Какво мога да направя за теб, Тео?

— Това. — Плъзнах книжката с трагедията на Еврипид по бюрото и професорът я погледна.

— Какво е това?

— Трагедия от Еврипид.

— Виждам. Защо ми я показваш?

— „Алкестида“ — така Алисия е кръстила автопортрета си, нарисуван след смъртта на Гейбриъл.

— А, да, да, разбира се. — Диомед погледна книжката със засилен интерес. — Самоопределя се като трагична героиня.

— Възможно е. Трябва да призная, че съм доста озадачен. Мислех, че ти ще предложиш по-добро тълкуване.

— Защото съм грък ли? — Диомед се засмя. — Предполагаш, че познавам в детайли всяка древногръцка трагедия?

— Е, поне по-добре от мен.

— Не разбирам, това е все едно да предполагаш, че всеки англичанин е запознат с произведенията на Шекспир. — Диомед ми се усмихна състрадателно. — За твой късмет, това е разликата между нашите две страни. Всеки грък знае древните трагедии — те са нашите митове, нашата история, нашата кръв.

— Тогава ще можеш да ми помогнеш с „Алкестида“.

Професорът взе книжката и я прелисти.

— Какво те затруднява?

— Фактът, че тя не говори. Алкестида умира вместо съпруга си. И накрая се съживява, но остава мълчалива.

— Аха. Като Алисия.

— Да.

— Пак те питам — какво те затруднява? — отново повтори Диомед.

— Ами, очевидно има връзка, но не я разбирам. Защо накрая Алкестида не говори?

— Ти как мислиш, Тео?

— Не знам. Вероятно е завладяна от чувства?

— Вероятно. Какви чувства?

— Радост?

— Радост? — Диомед се изсмя. — Мисли, Тео! Ти какви чувства би изпитвал? Човекът, когото обичаш най-много на света, те е осъдил да умреш, защото е страхливец.^[1] Това е голямо предателство.

— Казваш, че е разстроена?

— Предавали ли са те някога?

Въпросът ме прониза като кинжал. Почувствах, че се изчервявам. Устните ми се раздвижиха, но от устата ми не излезе и звук.

Диомед се усмихна.

— Виждам, че са те предавали. И така… кажи ми, как се чувства Алкестида?

Този път знаех отговора.

— Гневна. Тя е… разгневена.

— Да. — Професорът кимна. — Повече от разгневена! Алкестида изпитва убийствена ярост. — Диомед се подсмихна. — Човек не може да не се запита какви ще са в бъдеще взаимоотношенията между Алкестида и Адмет. Трудно е да се възвърне веднъж загубеното доверие.

Едва след няколко секунди отново бях в състояние да говоря.

— Ами Алисия?

— Какво за нея?

— Алкестида е осъдена да умре, защото съпругът й е страхливец. А Алисия…

— Не, Алисия не умря… не и физически. — Диомед направи кратка пауза след последната дума. — Но психически, от друга страна…

— Искаш да кажеш, че се е случило нещо, което е сломило духа й… убило е чувството й, че е жива?

— Възможно е.

Не останах доволен. Взех книжката с пиесата и я погледнах, на корицата беше изобразена класическа статуя прекрасна жена, обезсмъртена в мрамор. Вгледах се в нея и се замислих за думите на Жан-Феликс.

— Ако Алисия е мъртва… като Алкестида, тогава трябва да я съживим.

— Правилно, Тео.

— Струва ми се, че щом изкуството на Алисия е средството й за изразяване… какво ще кажеш „да й дадем глас“?

— И как да го направим?

— Може би да й позволим да рисува?

Диомед ме погледна изненадано и после пренебрежително махна с ръка.

— Тя вече има назначена арт терапия.

— Не говоря за арт терапия. Алисия трябва да рисува самостоятелно, сама, на собствено място, където да твори. Нека й позволим да се изрази, да освободи чувствата си. Това може да свърши чудеса.

Професорът не отговори веднага. Замисли се.

— Ще трябва да говориш с арт терапевтката й. Виждал ли си я? Роуина Харт. Не е лесна за убеждаване.

— Ще говоря с нея. Но имам ли твоята благословия?

Диомед повдигна рамене.

— Ако успееш да убедиш Роуина, давай! Но отсега мога да ти кажа, че тя няма да хареса идеята. Изобщо няма да я хареса.