Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (48)

2.

Кристиан седеше зад бюрото си и ядеше суши с пръчици. Вдигна глава и се намръщи.

— Не знаеш ли как се влиза?

— Трябва да поговорим.

— Не сега. Обядвам.

— Няма да отнеме много време. Имам само един въпрос. Лекувал ли си Алисия Беренсън?

Кристиан преглътна залък ориз и ме изгледа недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш, че я лекувам. Аз оглавявам екипа, който се грижи за нея.

— Нямам предвид тук и сега, а преди да бъде приета в „Дъбравата“.

Наблюдавах го изпитателно. Изражението му ми каза всичко, което исках да зная. Лицето му се зачерви и той остави пръчиците за хранене.

— Какви ги говориш?

Извадих дневника на Алисия от джоба си и му го показах.

— Това може да те заинтересува. Дневникът на Алисия. Написан е в месеците преди убийството на Гейбриъл. Прочетох го.

— Какво общо има с мен?

— Тя те споменава в него.

— Мен?

— Явно си я виждал на частни сеанси, преди да я приемат в „Дъбравата“. Не го знаех.

— Аз… не разбирам. Сигурно има някаква грешка.

— Не мисля. Лекувал си я като частна пациентка няколко години. И все пак не си предложил да дадеш показания на процеса, въпреки важността на доказателствата ти. Нито си признал, че познаваш Алисия, когато си започнал да работиш тук. Предполагам, че тя те е познала веднага. Имаш късмет, че не говори.

Изрекох всичко това сухо, но много ядосано. Сега разбрах защо Кристиан е толкова против опитите ми да накарам Алисия да говори. В негов интерес беше тя да запази мълчание.

— Ти си егоистично копеле, Кристиан, знаеш ли го?

Той продължи да ме гледа с нарастващо учудване.

— Мамка му — промълви накрая Кристиан. — Мамка му! Тео, виж, не е каквото изглежда.

— Не е ли?

— Какво друго пише в дневника?

— Какво още има?

Кристиан не отговори на въпроса и протегна ръка.

— Може ли да го видя?

— Съжалявам — поклатих глава. — Не мисля, че е уместно.

Кристиан си играеше с пръчиците за хранене, докато говореше.

— Не трябваше да го правя. Но беше напълно невинно. Трябва да ми повярваш.

— Опасявам се, че не ти вярвам. Ако е било невинно, защо не си дал информация след убийството?

— Защото официално не бях лекар на Алисия. Лекувах я само за да направя услуга на Гейбриъл. Ние бяхме приятели. Следвахме заедно в университета. Бях на сватбата им. Не го бях виждал от години. Един ден ми се обади. Търсеше психиатър за съпругата си. Не била добре след смъртта на баща й.

— И ти си предложи услугите?

— Не, съвсем не. Точно обратното. Исках да го изпратя при един колега, но той настоя да я видя. Гейбриъл и Алисия не искаха друг психиатър и фактът, че аз бях негов приятел, засилваше вероятността тя да съдейства. Аз изобщо нямах желание да се занимавам с нея.

— Сигурен съм.

Кристиан ме погледна обидено.

— Не е необходимо да си ироничен.

— Къде провеждаше сеансите?

Кристиан се поколеба.

— В дома на приятелката ми. Но както ти казах — побърза да добави той, — беше неофициално. Всъщност не бях лекар на Алисия. Виждах я рядко. Само от време на време, това е всичко…

— И получаваше ли заплащане за тези редки случаи?

Кристиан премигна и отбягна погледа ми.

— Ами, Гейбриъл настояваше да ми плаща, затова нямах избор…

— В брой, предполагам.

— Тео…

— В брой ли беше?

— Да, но…

— И ти обяви ли парите в данъчната си декларация?

Кристиан прехапа устни и не отговори. Явно не беше декларирал парите. И затова не е дал показания на съдебния процес срещу Алисия. Запитах се колко други пациенти е лекувал „неофициално“, без да декларира доходите си.

— Виж, ако Диомед разбере, може да загубя работата си. Знаеш го, нали? — В гласа му прозвуча умолителна нотка, която призоваваше за съчувствието ми. Аз обаче не изпитвах съчувствие към Кристиан. Само презрение.

— Остави професора. Ами Лекарският съюз? Ще загубиш разрешителното си да практикуваш.

— Само ако ти кажеш нещо… Не е необходимо да казваш на никого. Всичко е минало отдавна. Все пак говорим за кариерата ми, по дяволите.

— Трябваше да помислиш за това по-рано.

— Тео, моля те…

Сигурно му беше адски неприятно да ме моли, но като го гледах как пълзи и се гърчи пред мен, не изпитвах задоволство, а само раздразнение. Нямах намерение да го издавам на Диомед. Поне засега. Кристиан щеше да ми е много по-полезен, ако го държа в напрежение.

— Всичко е наред — казах. — Не е необходимо да знае никой друг. Засега.

— Благодаря ти, Тео. Говоря сериозно. Длъжник съм ти.

— Да, така е. Продължавай.

— Какво искаш?

— Искам да говориш, Кристиан. Да ми разкажеш за Алисия.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.