Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (68)

1.

Дневникът на Алисия Беренсън

23 февруари

Тео току-що излезе. Сама съм. Пиша тези редове колкото мога по-бързо. Нямам много време. Трябва да напиша тези неща, докато още имам сили.

Отначало помислих, че съм луда. По-лесно беше да мисля, че съм луда, отколкото да повярвам, че това е истина. Но не съм луда. Не съм.

Първия път, когато го видях в стаята за терапия, не бях сигурна. В него имаше нещо познато, но и нещо различно. Познах очите му — не само цвета, но и формата им. И същия мирис на цигари и одеколон за бръснене с аромат на опушено. И начинът, по който той оформяше думите, и ритъмът на речта му. Тонът на гласа му обаче беше някак различен. Затова не бях сигурна. Но следващия път, когато се видяхме, той се издаде — каза същите думи, същото изречение, което изрече в къщата. Запечатали са се в паметта ми:

„Искам да ти помогна… Искам да ти помогна да разбереш ясно.“

Веднага щом чух това, в мозъка ми прищрака нещо и парчетата на ребуса дойдоха по местата си. Картината се запълни.

Беше той.

И нещо в мен пое контрола, някакъв див животински инстинкт. Исках да го убия, да убия или да бъде убита. Нахвърлих се върху него и се опитах да го удуша, да издера очите му, да разбия черепа му в пода. Не успях обаче да го убия и те ме хванаха, натъпкаха ме с успокоителни и ме заключиха. И след това изгубих кураж. Отново започнах да се съмнявам в себе си. Може би бях сгрешила, може би си въобразявах, може би не беше той.

Как е възможно да е Тео? Каква цел би имал да дойде тук и да ме дразни? И после разбрах. Всичките онези тъпотии, че иска да ми помогне — това беше най-извратената част. Доставяше му удоволствие, възбуждаше го. Затова беше дошъл тук — да злорадства.

„Искам да ти помогна… Искам да ти помогна да разбереш ясно.“

Е, сега разбирах ясно. Исках той да разбере, че знам. Затова излъгах как е умрял Гейбриъл. Докато говорех, видях, че Тео знае, че лъжа. Гледахме се един друг и той разбра, че съм го познала. И в очите му имаше нещо, което не бях виждала дотогава. Страх. Тео се страхуваше от мен — от онова, което може да кажа. Страхуваше се от звука на гласа ми.

Ето защо той се върна преди няколко минути. Този път не каза нищо. Думите вече бяха излишни. Хвана китката ми и заби игла във вената ми. Не се съпротивлявах. Не се борих. Оставих го да го направи. Заслужавам го. Заслужавам това наказание. Виновна съм. Но и Тео е виновен. Затова пиша тези редове — за да не се измъкне. За да бъде наказан.

Трябва да бързам. Чувствам, че онова, което той ми инжектира, действа. Спи ми се. Искам да легна. Искам да заспя… Но още не. Трябва да остана будна и да довърша историята. И този път ще кажа истината.

В онази нощ Тео се промъкна в къщата ни и ме завърза. И когато Гейбриъл се прибра у дома, Тео го повали на пода. Отначало помислих, че го е убил, но после видях, че Гейбриъл диша. Тео го изправи и го завърза за стола. Премести го така, че Гейбриъл и аз седяхме гръб в гръб и аз не виждах лицето му.

— Моля те — казах. — Моля те, не го наранявай. Умолявам те. Ще направя всичко, каквото поискаш.

Тео се изсмя. Бях намразила този смях — студен и безчувствен. Безсърдечен.

— Да го нараня? — Той поклати глава. — Ще го убия.

Тео говореше сериозно. Изпитах такъв ужас, че по лицето ми започнаха да се стичат сълзи. Плачех и умолявах.

— Ще направя всичко, което поискаш, всичко… Моля те, моля те, остави го да живее. Той заслужава да живее. Той е най-добрият и най-милият човек… и аз го обичам, много го обичам.

— Кажи ми, Алисия. Кажи ми за любовта си към него. Кажи ми, мислиш ли, че той те обича?

— Обича ме — отвърнах.

Чувах тиктакането на часовника някъде отдалеч. Стори ми се, че измина цяла вечност, преди Тео да отговори.

— Ще видим — каза той. Черните му очи се втренчиха в мен за секунда и се почувствах погълната от мрак. Бях в присъствието на същество, което дори не беше човешко. Тео беше неподправеното зло.

Той заобиколи стола и застана с лице към Гейбриъл. Обърнах глава, доколкото беше възможно, но не можах да ги видя. Разнесе се ужасяващ глух удар. Трепнах, когато чух, че Тео удари Гейбриъл в лицето. Удари го отново и отново, докато Гейбриъл смотолеви нещо неразбираемо и дойде в съзнание.

— Здравей, Гейбриъл — каза Тео.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз съм женен мъж — отговори Тео. — Затова знам какво е да обичаш някого. И знам какво е да ти изменят.

— Какви ги дрънкаш, да ти го начукам?

— Само страхливците изменят на хората, които ги обичат. Ти страхливец ли си, Гейбриъл?

— Майната ти.

— Щях да те убия. Но Алисия ме умолява за живота ти. Затова ще ти дам възможност за избор. Или ти ще умреш, или Алисия. Ти решаваш.

Тео говореше спокойно и хладнокръвно и се владееше. Не показваше чувства. Гейбриъл мълча известно време. Изглежда, беше останал без дъх, сякаш го бяха ударили в корема.

— Не…

— Да. Алисия умира или ти умираш. Изборът е твой, Гейбриъл. Нека разберем колко много я обичаш. Би ли умрял за нея? Имаш десет секунди да решиш… Десет… Девет…

— Не му вярвай — обадих се. — Той ще убие и двама ни… Обичам те…

— Осем… Седем…

— Знам, че ме обичаш, Гейбриъл…

— Шест… Пет…

— Ти ме обичаш…

— Четири… Три…

— Гейбриъл, кажи, че ме обичаш…

— Две…

И после Гейбриъл проговори. Отначало не познах гласа му — тънък и слаб, глас на малко момче; дете, което притежава властта върху живота и смъртта.

— Не искам да умра — каза той.

И после настъпи тишина. Времето сякаш спря. Всичко в мен угасна. Всяка моя клетка повехна, като мъртви венчелистчета, които падат от цвете. Цветчета на жасмин, които се носят към земята. Долавях ли отнякъде ухание на жасмин? Да, да, дъхав жасмин — може би на перваза на прозореца…

Тео се отдръпна от Гейбриъл и започна да говори на мен. Беше ми трудно да се съсредоточа върху думите му.

— Виждаш ли, Алисия? Знаех, че Гейбриъл е страхливец. Чука жена ми зад гърба ми. Той разруши единственото щастие, което съм имал… — Тео се наведе напред, до лицето ми. — Съжалявам, че правя това. Но честно казано, сега, когато знаеш истината… по-добре е да си мъртва.

Той вдигна пушката и я насочи към главата ми. Затворих очи. Чух, че Гейбриъл крещи:

— НЕ СТРЕЛЯЙ! НЕ СТРЕЛЯЙ! НЕ…

Последва изщракване. И после изстрел — толкова силен, че заглуши всички други звуци. След това настъпи тишина. Помислих, че съм мъртва.

Но нямах този късмет.

Отворих очи. Тео все още беше там, насочил пушката към тавана. Усмихна се. Допря пръст до устните си, правейки ми знак да мълча.

— Алисия? — извика Гейбриъл. — Алисия?

Чух, че Гейбриъл се извива на стола и се опитва да се обърне, за да види какво е станало.

— Какво й направи, копеле? Шибано копеле! О, Боже…

Тео развърза китките ми. Пусна пушката на пода. После нежно ме целуна по бузата. Излезе и външната врата се затръшна зад него.

Гейбриъл и аз останахме сами. Той хлипаше, ридаеше, без да може да изрече дума. Продължаваше да вика името ми, плачейки.

— Алисия, Алисия…

Мълчах.

— Алисия? По дяволите, по дяволите, о, по дяволите…

Запазих мълчание.

— Алисия, отговори ми! Алисия… О, Боже…

Продължих да мълча.

Как можех да говоря? Гейбриъл ме беше осъдил на смърт.

Мъртвите не говорят.

Развързах телта около глезените си и станах от стола. Протегнах ръце към пода. Пръстите ми се увиха около пушката. Беше гореща и тежка. Заобиколих стола и застанах с лице към Гейбриъл. По бузите му се стичаха сълзи. Очите му се отвориха широко.

— Алисия? Ти си жива… Слава Богу, че си…

Иска ми се да кажа, че нанесох удар заради онеправданите, че защитих измамените и хората с разбити сърца и че Гейбриъл имаше очи на тиранин, очите на баща ми. Но вече няма да лъжа. Истината е, че Гейбриъл изведнъж имаше моите очи, а аз имах неговите. В някакъв момент се бяхме разменили.

Сега разбрах. Никога нямаше да бъда в безопасност. Никога нямаше да бъда обичана. Всичките ми надежди рухнаха и всичките ми мечти бяха разбити. Не остана абсолютно нищо. Баща ми беше прав. Не заслужавам да живея. Аз бях нищожество. Това ми причини Гейбриъл.

Това е истината. Аз не убих Гейбриъл. Той уби мен.

Аз само натиснах спусъка.