Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (39)

28.

— Е, какво ще кажеш, Алисия? Много светлина, а? Харесва ли ти?

Юри гордо показваше новото ателие. Негова беше идеята да вземем неизползваната стая до „Аквариума“ и аз се съгласих. Тази идея ми се стори по-добра, отколкото да споделям стаята за арт терапия на Роуина. Като имах предвид очевидната й враждебност, това би създало затруднения. Сега Алисия имаше собствено ателие и беше свободна да рисува когато иска и без да я безпокоят.

Алисия се огледа. Триножникът й беше разопакован и поставен до прозореца, където имаше най-много светлина. Кутията с маслените й бои беше отворена на масата. Юри ми намигна, когато Алисия се приближи до масата. Той беше въодушевен от плана с рисуването и аз му бях благодарен за подкрепата. Юри се оказа полезен съюзник и несъмнено най-популярният член на персонала, поне сред пациентките. Той ми кимна и каза:

— Желая ти успех! Сега си сам.

И после излезе. Вратата се затръшна след него, но Алисия, изглежда, не чу трясъка.

Тя беше в своя свят. Наведе се над масата и разгледа боите с лека усмивка на лицето. Взе четките от косми на самур и ги погали сякаш бяха нежни цветя. Разопакова три тубички маслени бои — пруско синьо, индийско жълто и кадмиево червено — и ги постави в редица. След това се обърна към платното на триножника и го огледа. Дълго стоя така, сякаш изпадна в транс, замечта се. Съзнанието й беше другаде, някак избягало далеч отвъд стаята. Накрая Алисия излезе от унеса и отново се обърна към масата. Изстиска малко бяла боя върху палитрата и я смеси с малко количество червено. Налагаше се да смесва боите с четка за рисуване, защото ножовете за палитрата бяха конфискувани от Стефани на място, веднага след пристигането им в „Дъбравата“, по очевидни причини.

Алисия вдигна четка и направи един щрих — една-единствена червена ивица боя в средата на бялото пространство.

Тя се вгледа в нея за момент. И после — още един щрих. И още един. Скоро рисуваше, без да спира или да се колебае, е абсолютно плавни движения. Беше нещо като танц — Алисия и платното. Стоях и просто гледах фигурите, които тя създаваше.

Мълчах, затаил дъх.

Имах чувството, че присъствам на интимен момент, че гледам как диво животно ражда. И въпреки че съзнаваше присъствието ми, Алисия, изглежда, нямаше нищо против. Тя вдигаше глава от време на време, докато рисува, и ме поглеждаше.

Сякаш ме изучаваше.

През следващите няколко дни картината постепенно започна да приема по-конкретни очертания, отначало груби скици, но със засилваща се яснота — и изведнъж се появи на платното с експлозията на примитивен фотореалистичен блясък.

Алисия беше нарисувала сграда от червени тухли — несъмнено „Дъбравата“. Беше обхваната от пламъци и изгаряше до основи. Сред пожара се забелязваха две фигури. Мъж и жена бягаха от огъня. Жената несъмнено беше Алисия — червената й коса беше с цвета на пламъците. В мъжа познах себе си. Носех на ръце Алисия и я държах високо, докато огънят ближеше глезените ми.

Не можах да определя дали съм изобразен как спасявам Алисия, или се готвя да я хвърля в пламъците.