Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (69)

2.

— Няма нищо по-жалко от това да видиш всичките вещи на някого, събрани в кашон — каза Индира.

Кимнах и тъжно огледах стаята.

— Изненадващо е колко малко вещи има Алисия. Като си помисля колко много боклуци трупат другите пациентки… Тя има няколко книги, няколко рисунки и дрехите й.

С Индира разчиствахме стаята на Алисия по нареждане на Стефани.

— Тя едва ли ще се събуди някога — каза Стефани. — А честно казано, леглото ни трябва.

Работехме мълчаливо през повечето време и решавахме какво да оставим на склад и какво да изхвърлим. Внимателно прегледах вещите на Алисия. Исках да се уверя, че няма нищо уличаващо — нищо, което може да ме препъне.

Зачудих се как Алисия е успяла толкова дълго да крие дневника си. На всяка пациентка се разрешаваше да си донесе малко количество лични вещи при приемането й в „Дъбравата“. Алисия си беше взела портфолио със скици и предположих, че по този начин е внесла дневника в клиниката. Отворих портфолиото и прелистих рисунките. Повечето бяха незавършени скици с молив и етюди. Няколко небрежни щрихи, нахвърляни на лист, които веднага оживяха, изумително емоционални, улавящи непогрешимо приликата.

Показах скицата на Индира и казах:

— Това си ти.

— Какво? Не…

— Ти си.

— Така ли?

Индира изглеждаше доволна и се вгледа внимателно в скицата.

— Наистина ли мислиш, че съм аз? Не съм я забелязала да ме рисува. Чудя се кога го е направила. Хубава е, нали?

— Да. Трябва да я запазиш.

Индира направи гримаса и ми върна скицата.

— Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. Алисия няма да има нищо против. — Усмихнах се. — Никой няма да разбере.

— Предполагам… — Тя погледна картината, подпряна на стената, на която бяхме изобразени аз и Алисия на аварийното стълбище на горящата сграда; картината, която Елиф беше обезобразила.

— Ами тази? — попита Индира. — Ще я вземеш ли?

Поклатих глава.

— Ще се обадя на Жан-Феликс. Той може да я прибере.

Индира кимна.

— Жалко, че не можеш да я задържиш.

Погледнах отново картината. Не я харесвах. От всичките картини на Алисия тази беше единствената, която не харесвам. Това беше странно, като се има предвид, че тя беше нарисувала мен.

Нека изясня нещата. Не мислех, че Алисия ще застреля Гейбриъл. Това е важно. Не възнамерявах и не очаквах, че Алисия ще го убие. Исках само тя да знае истината за брака им, както я разбрах аз. Смятах да й покажа, че Гейбриъл не я обича, че животът й е лъжа и че бракът им е измама. Едва тогава Алисия щеше да има шанс, като мен, да си изгради нов живот от развалините; живот, основаващ се на истина, не на лъжи.

Тогава нямах представа за историята на психическа нестабилност на Алисия. Ако знаех, нямаше да я притисна толкова много. И през ум не ми беше минавало, че тя ще реагира така. И когато историята й се разчу в пресата и съдиха Алисия за убийство, аз изпитах силно чувство за лична отговорност и желание да изкупя вината си и да докажа, че не съм виновен за случилото се. Затова кандидатствах за работата в „Дъбравата“. Исках да помогна на Алисия да преживее последиците от убийството, да разбере какво се е случило, да го преодолее и да бъде свободна. Разбира се, ако сте цинични, може да кажете, че отново съм посетил местопрестъплението, така да се каже, за да залича следите си. Това не е вярно. Въпреки че знаех какъв е рискът от такова начинание — напълно реалната вероятност да ме хванат, която може да завърши катастрофално, — нямах избор заради това, което съм.

Не забравяйте, че съм психотерапевт. Алисия се нуждаеше от помощ и само аз знаех как да й помогна.

Бях нервен, тя можеше да ме познае, въпреки че носех маска и си преправях гласа. Но Алисия, изглежда, не ме позна, и можех да играя нова роля в живота й. И после, онази вечер в Кеймбридж, най-после разбрах какво съм пресъздал несъзнателно; отдавна забравената мина, върху която бях стъпил. Гейбриъл беше вторият човек, който бе осъдил на смърт Алисия. Тя не е могла да понесе натрупващото се напрежение от първата травма и затова е взела пушката и е отмъстила — но не на баща си, а на съпруга си. Както подозирах, убийството се коренеше в по-стари и дълбоки причини, отколкото в моите действия.

Но когато тя ме излъга как е умрял Гейбриъл, стана очевидно, че Алисия ме е познала и ме подлага на изпитание. Бях принуден да пристъпя към действие и да запуша завинаги устата й. Направих така, че Кристиан да поеме вината. Реших, че така е справедливо.

Не изпитах угризения, че го набеждавам. Кристиан не е оправдал надеждите на Алисия, когато тя най-много се е нуждаела от него. Той заслужаваше да бъде наказан.

Да накарам Алисия да млъкне, не беше много лесно. Инжектирах й морфин. Това беше най-трудното нещо, което съм правил. Може би е по-добре, че тя не умря, а заспа, защото така ще мога да я посещавам всеки ден, да седя до леглото й и да държа ръката й. Не я бях изгубил.

— Приключихме ли? — попита Индира и прекъсна мислите ми.

— Така мисля.

— Добре. Трябва да тръгвам. Имам пациентка в дванайсет.

— Върви.

— Ще се видим ли на обяд, Тео?

— Да.

Индира стисна рамото ми и излезе.

Погледнах часовника си. Реших да си тръгна рано и да си отида у дома. Чувствах се изтощен. Приготвих се да угася лампата и да изляза, когато ми хрумна нещо и почувствах, че тялото ми се вцепени.

Дневникът. Къде беше дневникът?

Очите ми се стрелнаха из стаята и обходиха опакованите и подредени кашони. Бяхме прегледали всичко. Бях огледал и проверил всяка лична вещ на Алисия.

И дневникът не беше там.

Как можах да съм толкова небрежен? Индира с проклетото й безкрайно безсмислено бръщолевене ме беше разсеяла и загубих концентрация.

Къде е дневникът? Трябваше да е тук. Без него няма много доказателства, за да осъдят Кристиан. Трябваше да го намеря.

Претърсих стаята. Чувствах, че обезумявам. Преобърнах кашоните и изсипах съдържанието им на пода. Прерових разпилените неща, но дневникът го нямаше. Разкъсах дрехите на Алисия, но не открих нищо. Отворих художественото портфолио и изтръсках скиците на пода, но дневникът не беше сред тях. След това проверих шкафчетата, издърпах чекмеджетата, видях, че са празни и ги захвърлих настрана.

Но дневникът не беше там.