Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (64)

18.

Диомед се появи половин час по-късно. Казал, че бил на съвещание с фонда, после стоял в метрото заради сигнал за повреда. Изпратил Юри да ме повика.

Юри ме намери в кабинета ми.

— Професор Диомед дойде. При него е Стефани. Чакат те.

— Благодаря. Ей сега идвам.

Тръгнах към кабинета на Диомед, очаквайки най-лошото. Щеше да е необходима изкупителна жертва, която да поеме вината. Вече бях виждал това в „Бродмур“ в случаи на самоубийство: отговорен беше онзи член на персонала, който беше най-близък с жертвата — терапевт, лекар или психиатрична сестра. Стефани несъмнено точеше зъби за мен, за кръвта ми.

Почуках на вратата и влязох вътре. Стефани и Диомед стояха от двете страни на бюрото. Съдейки по напрегнатото мълчание, явно бях прекъснал спор.

Професорът заговори пръв. Беше развълнуван и трескаво ръкомахаше.

— Ужасна работа. Ужасна! Не можеше да се случи в по-лош момент. Това дава на фонда идеално извинение да ни затвори.

— Не мисля, че точно сега трябва да се притесняваме за фонда — възрази Стефани. — На първо място е безопасността на пациентките. Трябва да разберем какво точно се е случило. — Тя се обърна към мен. — Индира спомена, че ти подозираш, че Елиф търгува с медикаменти. Така ли се е снабдила с хидрокодон Алисия?

Поколебах се.

— Ами, нямам доказателства. Чух две сестри да говорят за това. Но всъщност има нещо друго, което мисля, че трябва да знаете…

Стефани ме прекъсна, като поклати глава.

— Знаем какво се е случило. Не е била Елиф.

— Не?

— Кристиан минавал покрай стаята на сестрите и видял, че шкафът с лекарствата е широко отворен. В стаята нямало никой. Юри го оставил незаключен. Може да е влязъл всеки и да си е взел каквото иска. И Кристиан видял, че Алисия се спотайва зад ъгъла. Зачудил се какво прави тя там. Сега вече е ясно.

— Какъв късмет, че Кристиан е бил там и е видял всичко това.

В тона ми прозвуча нотка на сарказъм, но Стефани предпочете да я пренебрегне.

— Кристиан не е единственият, който е забелязал небрежността на Юри — продължи тя. — Винаги съм мислила, че Юри е твърде немарлив по отношение на сигурността. Твърде дружелюбен е с пациентките. Твърде заинтересован е да бъде популярен. Изненадана съм, че нещо такова не се случи по-рано.

— Разбирам — казах. И наистина разбирах. Сега осъзнах защо Стефани се държи сърдечно с мен. Изглежда, се бях измъкнал. Тя беше набелязала Юри за изкупителна жертва.

— Юри винаги е бил добросъвестен — казах и погледнах Диомед, чудейки се дали ще се намеси. — Не мисля, че…

Професорът повдигна рамене.

— Моето лично мнение е, че Алисия винаги е имала силно изразена склонност към самоубийство. Както знаем, когато някой иска да умре, въпреки усилията ни да го предпазим, често е невъзможно да го предотвратим.

— Но нали това е работата ни? — троснато попита Стефани. — Да го предотвратим?

— Не. — Диомед поклати глава. — Нашата работа е да помогнем на пациентите да се излекуват. Но ние не сме Бог. Не притежаваме властта над живота и смъртта. Алисия Беренсън е искала да умре. Въпреки усилията ни, в определен момент тя сигурно е щяла да успее. Или поне да успее донякъде.

Поколебах се. Сега или никога.

— Не съм много сигурен, че е така — рекох. — Не мисля, че е било опит за самоубийство.

— Мислиш, че е нещастен случай?

— Не. Не мисля, че е нещастен случай.

Диомед ме погледна учудено.

— Какво се опитваш да кажеш, Тео? Какъв друг вариант има?

— Ами, първо не мисля, че Юри е дал лекарството на Алисия.

— Смяташ, че Кристиан се е объркал?

— Не — отвърнах. — Кристиан лъже.

Диомед и Стефани стъписано се втренчиха в мен. Продължих, преди те да възвърнат способността си да говорят.

Набързо им разказах всичко, което прочетох в дневника на Алисия: че Кристиан е лекувал частно Алисия преди убийството на Гейбриъл; че тя е била една от няколкото пациенти, с които той е имал неофициално сеанси и че не само не е свидетелствал на съдебния процес, но и се е престорил, че не познава Алисия, когато са я приели в „Дъбравата“.

— Нищо чудно, че той възразяваше толкова остро срещу опитите ми да я накарам отново да говори — завърших. — Ако тя проговори, може да го разобличи.

Стефани ме погледна недоверчиво.

— Но… какви ги говориш? Нима искаш да кажеш, че той…

— Да, точно това искам да кажа. Не е било свръхдоза. Било е опит за убийство.

— Къде е дневникът на Алисия? — попита ме Диомед. — В теб ли е?

Поклатих глава.

— Не. Върнах го на Алисия. Сигурно е в стаята й.

— Тогава трябва да го вземем — каза професорът и се обърна към Стефани. — Но първо мисля, че трябва да повикаме полицията. Не смяташ ли?