Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (60)

14.

Запалих лампата в стаята за терапия и затворих вратата. Когато се обърнах, Алисия вече беше седнала, но не на нейния стол. Седеше на моя стол.

Това беше показателен жест и при други обстоятелства бих изследвал значението му заедно с нея. Сега обаче не казах нищо. Ако сядането на моя стол означаваше, че Алисия е постигнала надмощие, да, така беше. Нямах търпение да стигна до края на историята й сега, когато бяхме толкова близо до него. Затова седнах и я зачаках да заговори. Тя притвори очи и застана абсолютно неподвижно. Накрая каза:

— Бях завързана за стола и всеки път, когато се извъртах, телта се врязваше по-дълбоко в краката ми и те се разкървавиха. Изпитах облекчение, когато се съсредоточих върху разрязванията вместо върху мислите си. Мислите ми бяха твърде страшни… Мислех, че никога повече няма да видя Гейбриъл. Мислех, че ще умра.

— Какво се случи после?

— Стори ми се, че седяхме там цяла вечност. Странно, винаги съм мислила, че страхът е студено усещане, но не е така. Страхът изгаря като огън. В стаята беше ужасно горещо. Прозорците бяха затворени и щорите — спуснати. Въздухът беше застинал, задушен и тежък. Капки пот от челото ми се стичаха в очите ми и пареха. Долавях миризмата на алкохол от мъжа и вонята на потта му, докато той пиеше и говореше. Непрекъснато говореше. Не го слушах и не чух много от нещата, които каза. Чувах една голяма тлъста муха, която бръмчеше между щорите и прозореца. Беше се заклещила и тупкаше по стъклото. Туп-туп-туп. Мъжът ми задаваше въпроси за мен и Гейбриъл — как сме се запознали, от колко време сме заедно, дали сме щастливи. Реших, че ако поддържам разговора, имам по-голям шанс да остана жива. Затова отговарях на въпросите му — за мен, Гейбриъл, работата ми. Говорех за всичко, което поиска той. Само за да печеля време. Непрекъснато поглеждах часовника. И после изведнъж стана десет… И след това… десет и половина. А Гейбриъл все още го нямаше. „Той закъснява — подхвърли мъжът. — Може би няма да се прибере.“ „Ще дойде“ — настоях. „Е, добре, че съм тук да ти правя компания“ — отвърна той. И после часовникът удари единайсет и чух кола навън. Мъжът отиде до прозореца, погледна навън и рече: „Идеално подбран момент.“

Алисия каза, че след това всичко се случило много бързо.

Мъжът я сграбчил и завъртял стола й така, че тя да е с гръб към вратата. Казал й, че ще застреля Гейбриъл в главата, ако Алисия пророни една дума или издаде звук. И после изчезнал. Минута по-късно лампите угаснали и всичко потънало в мрак. Външната врата се отворила и после се затворила.

— Алисия? — извикал Гейбриъл.

Нямало отговор и той отново я извикал по име. Влязъл в дневната и я видял до камината, седнала с гръб към него.

— Защо седиш в тъмното? — попитал Гейбриъл, но тя не отговорила. Алисия?

Алисия полагала усилия да мълчи. Искала да извика, но очите й били привикнали с мрака и виждала проблясването на пушката в сенките в ъгъла на стаята срещу нея, където стоял мъжът. Той бил насочил пушката към Гейбриъл. Алисия мълчала заради съпруга си.

— Алисия? — Гейбриъл тръгнал към нея. — Какво става тук?

Точно когато Гейбриъл протегнал ръка да я докосне, мъжът изскочил от мрака. Алисия изпищяла, но вече било късно. Мъжът повалил Гейбриъл на пода. Вдигнал пушката като чук и я стоварил върху главата на Гейбриъл с противен глух трясък — един път, два пъти, три пъти. Гейбриъл лежал в безсъзнание и окървавен. Мъжът го вдигнал и го сложил да седне. Завързал го за стола, използвайки телта. Гейбриъл се размърдал, когато дошъл в съзнание.

— Какво става, по дяволите? Какво…

Мъжът вдигнал пушката и се прицелил в Гейбриъл. Разнесъл се изстрел. И още един. И още един. Алисия се разпищяла. Мъжът продължил да стреля. Прострелял Гейбриъл в главата шест пъти. След това хвърлил пушката на пода.

И излязъл, без да пророни нито дума.