Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (4)

3.

Името ми е Тео Фейбър. На четирийсет и две години съм. Станах психотерапевт, защото бях увреден. Това е истината, въпреки че не я казах на интервюто за работа, когато ми зададоха въпроса:

— Какво мислите, че ви привлече към психотерапията? — попита ме Индира Шарма, поглеждайки към мен над рамките на очилата, напомнящи на бухалски очи.

Индира беше психотерапевт консултант в „Дъбравата“. Наближаваше шейсетте и имаше привлекателно овално лице и дълга, гарвановочерна коса, прошарена със сиво. Шарма леко ми се усмихна, сякаш да ме увери, че въпросът е лесен, воле за загрявка, предхождащо по-сложни бъдещи пасове.

Поколебах се. Усещах, че и другите членове на комисията ме гледат. Постарах се да поддържам зрителен контакт, когато изрекох репетирания отговор, история, предизвикваща съчувствие, че като тийнейджър съм работил на половин ден в старчески дом и това е вдъхнало у мен интерес към психиатрията, който на свой ред е довел до специализация по психотерапия, и така нататък.

— Предполагам, че исках да помагам на хората — завърших и повдигнах рамене. — Това е всичко.

Пълни глупости.

Наистина исках да помагам на хората, разбира се, но това беше второстепенна цел, особено по времето, когато започнах да следвам. Истинският ми мотив бе чисто егоцентричен. Всъщност се стремях да помогна на себе си. Мисля, че същото е вярно и за повечето хора, които се занимават с психичното здраве. Тази професия ни привлича, защото сме увредени, учим психология, за да излекуваме себе си. Дали сме готови да го признаем, или не, е друг въпрос.

Като човешки същества, най-ранните ни години остават на територията преди спомените. Харесва ни да мислим, че сме се появили от праисторическата мъгла с напълно формирани характери, както Афродита се е издигнала от морската пяна съвършена. Но благодарение на разрастващите се проучвания на развитието на мозъка, знаем, че случаят не е такъв. Ние сме родени с полуформиран мозък — по-скоро кална буца глина, а не олимпийски богове. Както се изразява британският психоаналитик Доналд Уиникът: „Няма такова нещо като бебе“. Развитието на личността ни не се случва в изолация, а е във връзка с друго — ние сме формирани и завършени от невидими, незапомнени сили, а именно — нашите родители.

Това е плашещо по очевидни причини — кой знае какви унижения сме понесли и какви мъчения и обиди на територията преди спомените? Характерът ни е бил формиран без дори да знаем.

Така или иначе, аз израснах, чувствайки се нервен, уплашен и тревожен. Тази тревожност, изглежда, предхождаше съществуването ми и съществуваше, независимо от мен. Предполагам обаче, че е произлязла от взаимоотношенията с баща ми, около когото никога не се чувствах в безопасност.

Непредсказуемите и произволни изблици на гняв у баща ми превръщаха всяка ситуация, колкото и безобидна, в потенциално минно поле. Невинна забележка или несъгласие отключваха гнева му и задействаха серия избухвания, от които няма спасение. Къщата се тресеше от крясъците му, които ме прогонваха в стаята ми на горния етаж. Пъхах се под леглото и се свивах до стената, дишах прашния въздух и се молех тухлите да ме погълнат и да изчезна. Но ръката му ме сграбчваше и ме измъкваше, за да посрещна участта си. Баща ми сваляше колана си и той изсвистяваше във въздуха, преди да ме удари. Всеки удар ме поваляше и изгаряше плътта ми. Боят свършваше така внезапно, както беше започнал. Свличах се на пода като смачкана купчина, парцалена кукла, захвърлена от гневен прощъпалник.

Така и никога не разбрах какво съм направил, за да предизвикам гнева му и дали изобщо съм го заслужил. Питах майка си защо татко винаги ми е ядосан, а тя отчаяно вдигаше рамене: „Откъде да знам? Баща ти е абсолютно луд.“

И когато казваше, че е луд, не се шегуваше. Ако днес го прегледа психиатър, подозирам, че диагнозата на баща ми щеше да бъде личностно разстройство, заболяване, което си остана нелекувано през целия му живот. В резултат детството и пубертетът ми бяха доминирани от истерия и физическо насилие; заплахи, сълзи и счупено стъкло.

Разбира се, имаше и моменти на щастие, обикновено когато той не беше у дома. Помня, че една зима отиде в Америка, командировка за един месец. В продължение на цели трийсет дни майка ми и аз имахме пълна свобода в къщата и градината, вън от бдителния му поглед. През онзи декември в Лондон наваля много сняг и градината ни сякаш бе покрита с пухкаво бяло одеяло. С мама направихме снежен човек, несъзнателно или не, но приличаше на нашия отсъстващ господар. Кръстих го „Татко“. С големия си корем, с два черни камъка вместо очи и две наклонени вейки вместо строги вежди, приликата беше невероятна. Допълнихме илюзията, като му сложихме ръкавиците, шапката и чадъра на баща ми. После го обстрелвахме яростно със снежни топки и се кикотехме като палави непослушни деца.

В онази нощ се изви снежна буря. Майка ми си легна, аз се престорих, че спя, после се измъкнах в градината и застанах под сипещия се сняг. С протегнати ръце ловях снежинки и гледах как изчезват върху пръстите ми. Чувствах се радостен и в същото време неудовлетворен, говорех за някаква истина, която не можех да изразя, речникът ми беше твърде беден и думите ми представляваха твърде рехава мрежа, за да я уловя.

Подозирам, че улавянето на стопяващи се снежинки е нещо като улавяне на щастие, акт на притежание, който мигновено се превръща в нищо. Това ми напомни, че извън нашата къща има друг свят — необятен и невъобразимо красив, който засега остава недостижим за мен.

Този спомен се завръща многократно през годините. Сякаш мистерията, която го обвива, прави спомена за онзи кратък къс свобода още по-ярък — мъничка светлинка, заобиколена от мрак.

Осъзнах, че единствената ми надежда за оцеляване е да избягам — физически и психически. Трябваше да замина. Далеч. Само така щях да съм в безопасност. И най-после, на осемнайсет години, получих оценките, от които се нуждаех, за да си осигуря място в университет в Лондон. Напуснах нашата къща-затвор в Съри и помислих, че съм свободен.

Беше грешка.

Тогава още не го знаех, но бях възприел качествата и порядките на баща ми, несъзнателно бях усвоил психиката му. Бях го заровил дълбоко в подсъзнанието си.

Колкото и далеч да избягам, аз го нося в себе си, където и да отида. Преследваше ме адски, безмилостен хор на фурии, всички с неговия глас, който крещи, че съм безполезен, негоден за нищо, позор, провал.

По време на първия ми семестър в университета, в онази първа студена зима, гласовете станаха толкова злостни, толкова парализиращи, че всъщност ме контролираха. Вцепенен от страх, не бях в състояние да изляза навън, да общувам с хора или да се сприятеля с някой. Може би никога вече няма да изляза от дома си.

Състоянието ми беше безнадеждно. Бях победен, разгромен, уловен в капан, притиснат в ъгъла. Без изход.

Предостави ми се само едно решение.

Ходех от аптека на аптека и купувах парацетамол. Взимах само по няколко кутийки, за да не предизвикам подозрения, но се оказа, че не е необходимо да се тревожа. Никой не ми обърна внимание. Явно бях невидим, както се и чувствах.

В стаята ми беше студено и със сковани и непохватни пръсти разкъсвах опаковките. Струваше ми огромно усилие да глътна всички таблетки, но ги натъпках насила в устата си и ги преглътнах. Едно горчиво хапче, после още едно. И после допълзях до неудобното си тясно легло. Легнах, затворих очи и зачаках смъртта.

Но смъртта не идваше.

Остра, разкъсваща болка прониза корема ми, превих се и повърнах. Целият се изцапах с жлъчен сок и полусмлени хапчета. Стори ми се, че цяла вечност лежа в мрака и огън изгаря стомаха ми. После бавно осъзнах нещо.

Не искам да умра. Още не. Не и когато още не съм живял.

И това ми вдъхна надежда, мрачна и неясна, но бе надежда… Или поне трябваше да призная, че не мога да го направя сам — нуждаех се от помощ.

И я открих. Под формата на Рут, психотерапевт, към която ме насочи университетската консултантска служба. Белокоса и възпълна, тя се държеше като загрижена баба. Усмихваше се със съчувствие, в което исках да вярвам. Отначало не говореше много. Само слушаше. Разказах й за детството си, за дома ми и за родителите. И докато говорех, установих, че макар да споделям тревожни и тъжни подробности, не чувствам нищо. Бях се откъснал от чувствата си. Като ръка, отрязана в китката. Разказвах за болезнени спомени и импулси за самоубийство, но не ги чувствах.

От време на време поглеждах Рут. За моя изненада очите й се пълнеха със сълзи, докато ме слушаше. Може би е трудно за разбиране, но сълзите не бяха нейни, бяха мои.

Тогава не го проумявах, но така въздейства терапията.

Пациентът предава^[1] неприемливите си чувства на терапевта и той задържа всичко, което пациентът се страхува да чувства. И го чувства вместо него. И после съвсем бавно му връща обратно чувствата.

Така направи с мен и Рут.

Продължихме сеансите няколко години. Рут бе единствената постоянна величина в живота ми. Чрез нея възприех нов вид взаимоотношения с друго човешко същество, основани на взаимно уважение, честност и доброта, не на упреци, обвинения, гняв и насилие.

Лека-полека започнах да се чувствам различен — не толкова безсъдържателен, по-способен да изпитвам чувства и по-малко страхлив. Омразният адски хор в главата ми не ме напусна докрай, но сега, когато гласът на Рут му възразяваше и противоречеше, не му обръщах особено внимание. В резултат гласовете в главата ми утихнаха и временно заглъхнаха. Усещах се спокоен, дори щастлив понякога.

Очевидно бе, че психотерапията буквално спаси живота ми. И нещо по-важно, промени качеството му. Лечението с говорене стана най-важното и основно за човека, в който се превърнах. И ме определяше в много дълбок смисъл. Разбрах, че това е призванието ми.

След университета учих за психотерапевт в клиниката „Тависток“^[2] в Лондон. По време на обучението продължих да ходя при Рут, все така ме подкрепяше и насърчаваше, въпреки че ме предупреди да бъда реалист за пътя, който поемам. „Това не е разходка в парка“, така се изрази. И бе права. Да работя с пациенти, да си изцапам ръцете — това се оказа далеч не толкова удобно…

Помня първото ми посещение в затворническата психиатрия. Няколко минути след пристигането ми един пациент си събу панталона, клекна и се изходи по голяма нужда пред мен. Воняща купчина лайна. Последваха и други случаи, не толкова гнусни, но не по-малко драматични — кървави неуспешни самоубийства, опити за самонараняване, несдържана истерия и скръб. Чувствата ми дойдоха в повече, но всеки път съумявах да черпя сили от някакъв неизползван досега потенциал на издръжливост. И постепенно стана по-лесно.

Странно е колко бързо се приспособява човек към необикновения нов свят на психиатричната клиника. Чувстваш се все по-удобно с лудостта — и не само с лудостта на другите, но и със своята.

Мисля, че всички сме луди, само че по различен начин.

Ето защо — и как — чувствах връзка с Алисия Беренсън. Бях късметлия. Благодарение на успешната терапевтична намеса в млада възраст, съумях да се измъкна от бездната на психичния мрак. В съзнанието ми обаче другият вариант завинаги си остана вероятен: можеше да полудея и да завърша дните си, заключен в институция, също като Алисия. Но по божия милост…

Разбира се, не казах нищо от това на Индира Шарма, когато ме попита защо съм станал психотерапевт. В края на краищата това беше събеседване за работа и ако не друго, поне знаех как да играя играта.

— Мисля, че в крайна сметка практиката те прави терапевт, независимо от първоначалните ти намерения.

Индира кимна разбиращо.

— Да, правилно. Истина е.

Събеседването мина добре. Индира каза, че опитът ми в „Бродмур“ ме е направил проницателен и че мога да се справям с екстремни психически разстройства. Веднага ми предложиха работата и аз приех.

След месец пътувах към „Дъбравата“.