Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (22)

11.

— Търся Елиф. Имаш ли представа къде мога да я намеря? — попитах Юри, който ме изгледа с любопитство.

— За какво ти е?

— Само ще й кажа здрасти. Искам да се запозная с всички пациентки, да им кажа кой съм и че съм тук.

Юри ме изгледа недоверчиво.

— Добре, но не го приемай лично, ако Елиф не е дружелюбна. — Погледна часовника на стената. — В момента тя току-що трябва да е излязла от арт терапия. Вероятно ще я намериш в стаята за отдих.

— Благодаря ти.

Стаята за отдих беше голяма и кръгла, обзаведена с протрити дивани, ниски маси и библиотека с изпокъсани книги, които никой не искаше да чете. Миришеше на спарен чай и застоял цигарен дим, оставил петна по мебелите. Две пациентки играеха табла в ъгъла. Елиф беше сама до масата за билярд. Приближих се до нея и се усмихнах.

— Здравей, Елиф.

Тя ме погледна с уплашени недоверчиви очи.

— Какво?

— Не се тревожи, всичко е наред, искам само да поговорим.

— Ти не си моят доктор, аз вече имам един.

— Аз не съм доктор. Психотерапевт съм.

Елиф изсумтя презрително.

— Имам и такъв.

Усмихнах се, изпитвайки тайно облекчение, че е пациентка на Индира, а не моя. Отблизо Елиф беше още по-страшна не само заради огромния си ръст, но и заради яростта, изписана на лицето й — постоянно намръщена и с гневни черни очи, които издават психическа неуравновесеност. Вонеше на пот и на саморъчно свити цигари, които пушеше постоянно и от това пръстите й бяха потъмнели, а ноктите и зъбите й — пожълтели.

— Искам само да те питам нещо, ако не възразяваш — добавих спокойно. — За Алисия.

Елиф се намръщи и удари с щеката по масата, а после започна да нарежда топките за нова игра, но изведнъж спря и застана мълчаливо. Изглеждаше разсеяна.

— Елиф?

Тя не отговори. Съдейки по изражението й, разбрах какво не е наред.

— Гласове ли чуваш, Елиф?

Тя ме изгледа подозрително и повдигна рамене.

— Какво казват?

— Не си в безопасност, казват ми да внимавам.

— Разбирам. Правилно. Ти не ме познаваш и е съвсем разумно да не ми вярваш. Още не. Вероятно с течение на времето това ще се промени.

Елиф ми хвърли поглед, който означаваше, че се съмнява.

Кимнах към масата за билярд.

— Искаш ли да поиграем?

— Не.

— Защо?

Тя повдигна рамене.

— Другата щека е счупена. Още не са я заменили.

— Но може да споделя твоята щека, нали?

Щеката беше подпряна на масата. Понечих да я взема, но Елиф я сграбчи и я дръпна.

— Това е моята шибана щека! Намери си твоя!

Отстъпих назад, стреснат от ожесточеността на реакцията й — тя удари топката със заплашителна сила. Погледах малко как играе и после опитах отново.

— Питах се дали можеш да ми разкажеш нещо, което се е случило, след като Алисия е приета в „Дъбравата“? Спомняш ли си?

Елиф поклати глава.

— В досието й прочетох, че сте се спречкали в столовата — продължих. — И ти си била потърпевша от нападението?

— О, да, тя се опита да ме убие. Опита се да пререже шибаното ми гърло.

— Според записките на медицинските сестри едната от тях те е видяла да шепнеш нещо на Алисия преди нападението. Какво й каза?

— Не! — Елиф яростно тръсна глава. — Не съм казвала нищо!

— Не намеквам, че си я провокирала, само съм любопитен. Какво беше?

— Попитах я нещо, ето какво беше, мамка му…

— Какво я попита?

— Попитах я дали той е заслужавал.

— Кой?

— Той. Нейният пич. — Елиф се усмихна, макар че всъщност не беше усмивка, а по-скоро уродлива гримаса.

— Имаш предвид… съпругът й? — Поколебах се, без да съм сигурен дали разбирам. — Попитала си Алисия дали съпругът й заслужава да бъде убит?

Елиф кимна и удари топката.

— И я попитах как е изглеждал. Когато го е застреляла и е пръснала черепа му и мозъкът му се е разплискал. — Елиф се засмя.

Изведнъж почувствах вълна на отвращение. Помислих си, че Елиф вероятно е предизвикала същите чувства у Алисия. Елиф просто те караше да изпитваш погнуса и омраза — това беше нейната патология. Така майка й я беше карала да се чувства като малка. Мразена и отвратителна. И затова Елиф несъзнателно провокираше да я мразиш. И в повечето случаи успяваше.

— А сега как стоят нещата? — попитах. — В добри отношения ли сте с Алисия?

— О, да, приятелю. Много сме гъсти. Първи дружки.

Елиф се засмя отново. Преди да успея да кажа нещо, усетих, че телефонът вибрира в джоба ми. Погледнах екранчето, непознат номер.

— Трябва да отговоря на обаждането. Благодаря, много ми помогна.

Елиф измърмори нещо неразбираемо и продължи играта си.

Излязох в коридора и отговорих на обаждането.

— Ало?

— Тео Фейбър ли е?

— Да, кой се обажда?

— Макс Беренсън. Търсили сте ме.

— А, да, здравейте. Благодаря ви, че ми се обадихте. Питах се дали може да поговорим за Алисия.

— Защо? Какво се е случило? Нещо не е наред ли?

— Не, имам предвид, не точно. Аз я лекувам и исках да ви задам няколко въпроса за нея, когато ви е удобно.

— Предполагам, че не може да разговаряме по телефона? Много съм зает.

— Предпочитам да, говорим лично, ако е възможно.

Макс Беренсън въздъхна и измърмори нещо към някой, който явно е край него, а после ми каза:

— Утре вечер в седем, в кантората ми.

Щях да го попитам за адреса, но той затвори.