Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (43)

32.

— Как е Елиф? — попитах Юри. Чаках в „Аквариума“ и го хванах, когато се върна от лечебницата.

— Стабилна е — отговори Юри и тежко въздъхна. — И това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Искам да я видя.

— Елиф ли? Или Алисия?

— Първо Елиф.

Той кимна.

— Лекарите искат тя да си почива тази нощ, но сутринта ще те заведа при нея.

— Какво се случи? Ти беше ли там? Предполагам, че Алисия е била провокирана.

Юри отново въздъхна и повдигна рамене.

— Не знам. Елиф се мотаеше пред ателието на Алисия. Сигурно е имало някаква разправия. Нямам представа за какво са се скарали.

— В теб ли е ключът? Да отидем да видим, може да намерим някакви следи.

Излязохме от „Аквариума“ и отидохме в ателието на Алисия. Юри отключи вратата, отвори и запали лампата.

И там, на триножника, беше отговорът, който търсехме!

Картината на Алисия, на която „Дъбравата“ гореше в пламъци, беше обезобразена. Върху нея с червена боя грубо беше надраскано „ПАЧАВРА“.

Кимнах.

— Е, това обяснява нещата.

— Мислиш, че го е направила Елиф?

— Че кой друг?

Намерих Елиф в спешното отделение. Беше подпряна с възглавници на леглото и свързана с интравенозна система. Главата й бе увита с бинтове и марли, които закриваха едното й око. Беше разстроена, ядосана и я болеше.

— Начукай си го — каза тя, когато ме видя.

Придърпах стол до леглото, седнах и заговорих тихо и кротко и с уважение.

— Съжалявам, Елиф. Искрено съжалявам. Случило се е нещо ужасно. Трагедия.

— Прав си, мамка му. А сега чупката и ме остави на мира.

— Разкажи ми какво се случи.

— Кучката избоде шибаното ми око! Ето какво се случи.

— Защо го направи? Скарахте ли се?

— Опитваш се да обвиниш мен? Не съм направила нищо!

— Не се опитвам да те обвиня. Искам само да разбера защо го е направила.

— Защото й хлопа шибаната дъска, ето защо.

— И не е имало нищо общо с картината? Видях какво си направила. Обезобразила си я, нали?

Елиф присви здравото си око и после го затвори и го стисна.

— Постъпила си лошо, Елиф. Това не оправдава реакцията й, но все пак…

— Тя не го направи заради това. — Елиф отвори окото си и презрително се втренчи в мен. Поколебах се.

— Не? Тогава защо те нападна?

Устните й се изкривиха в тънка усмивка. Елиф не каза нищо. Седяхме така няколко минути. Бях на път да се откажа, когато тя заговори:

— Казах й истината.

— Каква истина?

— Че си лапнал по нея!

Сепнах се. Преди да успея да отговоря, Елиф продължи със студено презрение:

— Ти си влюбен в нея, друже. Казах й го. „Той те обича — рекох. — Обича те! Тео и Алисия седят на дърво! Тео и Алисия СЕ ЦЕЛУВАТ…“ — Елиф започна да се кикоти — ужасяващ, писклив смях. Представих си останалото. Алисия се вбесява, завърта се, вдига четката за рисуване… и я забива в окото на Елиф. — Тя е шибана откачалка. — Елиф беше на път да се разплаче, изтерзана и изтощена. — Тя е психопат!

И гледайки страшната й рана, аз не можах да не се зачудя дали не е права.