Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (3)

2.

Алкестида е героиня от древногръцка трагедия. Тя доброволно жертва живота си за своя съпруг Адмет и умира вместо него, когато никой друг не пожелава да го направи. Не е ясно как този разтърсващ мит за саможертва е свързан със ситуацията на Алисия. Истинското значение на думата — Алкестида, остана неразбираемо за мен известно време, докато един ден истината излезе наяве…

Аз избързвам. Изпреварвам случилото се. Трябва да започна отначало и да оставя събитията да говорят сами за себе си. Не трябва да ги оцветявам и да ги изопачавам, или да разказвам лъжи. Ще продължа стъпка по стъпка, бавно и предпазливо. Но откъде да започна? Би трябвало да се представя, но може би е рано. В края на краищата аз не съм герой в тази история. Това е историята на Алисия Беренсън, затова трябва да започна с нея. И с „Алкестида“.

Автопортретът изобразява Алисия в ателието й у дома, в дните след убийството. Застанала е права пред триножник и платно, държи четка за рисуване. Гола. Тялото е нарисувано в безпощадни детайли: кичури дълга червена коса, падащи върху кокалестите рамене, сини вени под прозрачната кожа, пресни белези по двете китки. Между пръстите, държащи четката, капе червена боя — или е кръв? Вглъбена е в рисуването, но платното сякаш е празно. Гледа право в нас и лицето й е безизразно. Устните са леко разтворени. Безмълвна е.

По време на съдебния процес Жан-Феликс Мартин, управителят на малката галерия в „Сохо“, която представяше творбите на Алисия, взе решение да покаже „Алкестида“, порицано от мнозина като търсене на сензация и зловещо. Фактът, че към момента Алисия е подсъдима за убийството на съпруга си, обяснява защо за пръв път в дългата история на галерията пред входа се извиха опашки.

Наредих се на опашката заедно с другите нечестиви почитатели на изобразителното изкуство и зачаках реда си до червените неонови светлини на съседния секс магазин. Един по един затътрихме крака. Влязохме в галерията и веднага ни поведоха, като стадо, към картината. Също както на панаир развълнувана тълпа се отправя към къщата с духове. Лека-полека се оказах най-отпред на опашката и се озовах пред „Алкестида“.

Втренчих се картината, в лицето на Алисия, опитах се да изтълкувам израза в очите й и да разбера, но портретът ме предизвика — не се поддаде. Алисия ме гледаше като безмълвна маска — загадъчна и непроницаема. Не съзирах нито невинност, нито вина в изражението й.

Други хора обаче прецениха, че може да се разчете по-лесно.

— Неподправено зло — прошепна жената зад мен.

— Нали? — съгласи се придружителят й. — Хладнокръвна кучка.

Помислих си, че това е малко несправедливо, като се има предвид, че вината на Алисия все още не е доказана. Но всъщност заключението бе предрешено. Жълтите вестници я определиха като злодеи от самото начало: фатална жена, черна вдовица. Чудовище.

Фактите бяха ясни: Алисия е намерена сама е трупа на Гейбриъл и върху пушката бяха само нейни отпечатъци. Няма съмнение, че тя е убила Гейбриъл. Защо го е убила, остава загадка. Убийството бе широко коментирано в медиите и в пресата, по радиото. В повечето дискусионни предавания се чуха различни теории. Експерти трябваше да обясняват, да осъждат или да оправдават действията на Алисия. Чу се предположението, че сигурно е била жертва на домашно насилие, тласната твърде далеч, и накрая избухнала. Друга хипотеза бе фатална секс игра — съпругът е бил завързан, нали? Някои предположиха, че старомодната ревност е довела Алисия до убийство… Но на процеса братът на Гейбриъл го описа като верен и предан съпруг, силно влюбен в съпругата си. Да не би заради пари? Алисия обаче нямаше да спечели много от смъртта на съпруга си. Тя бе, която има пари, наследени от баща й. Спекулациите за мотивите, както и последвалото мълчание на Алисия, продължиха безкрайно. Нямаше отговори, само още въпроси.

Защо тя отказва да говори? Какво означава мълчанието й? Крие ли нещо? Прикрива ли някого? И ако е така, кого? И защо?

Спомням си как си помислих още тогава, че докато всички говорят, пишат и спорят за Алисия, в сърцето на това трескаво и шумно оживление владее празнота. Мълчание.

По време на процеса съдията не прие добре упорития отказ на Алисия да говори. Почитаемият съдия Алвърстоун подчерта, че невинните хора обикновено заявяват непоквареността си шумно. И често. Алисия не само че мълчеше, но и не показваше видими признаци на разкаяние. Тя не се разплака нито веднъж по време на процеса — факт, който се коментира широко в пресата. Лицето й остана равнодушно и студено. Като замръзнало.

Защитата нямаше друг избор, освен да пледира невменяемост. Твърдеше, че Алисия има дълга история на проблеми с психичното здраве, датиращи още от детството. Съдията отхвърли повечето аргументи като непотвърдени, но накрая си позволи да бъде повлиян от Лазар Диомед, професор по съдебна психиатрия в „Империъл Колидж“ и директор на „Дъбравата“, охраняема съдебнопсихиатрична клиника за душевноболни престъпници в северен Лондон. Професор Диомед приведе довода, че отказът на Алисия да говори, сам по себе си, е доказателство за силно психическо разстройство и че присъдата й трябва да бъде съобразена с този факт.

Това бе заобиколен начин да каже нещо, което психиатрите не обичат да изричат директно: Диомед всъщност твърдеше, че Алисия е луда.

Това бе единственото логично обяснение.

Защо иначе ще завържеш за стол човека, когото обичаш, и ще го застреляш в лицето от упор? После няма да се разкайваш, няма да обясняваш и няма дори да говориш? Тя сигурно е луда.

Няма как да не е.

Накрая почитаемият съдия Алвърстоун прие пледоарията за невменяемост и посъветва съдебните заседатели да последват примера му. Впоследствие Алисия бе приета в „Дъбравата“ — под надзора на същия професор Диомед, чиито експертни свидетелски показания повлияха толкова много на съдията.

Но ако Алисия не е луда — тоест, ако мълчанието й е само преструвка, представление за пред съдебните заседатели, значи е успяла. Значи, че си е спестила дълга присъда в затвора и ако се възстанови напълно, може да бъде освободена след няколко години. Сигурно вече трябваше да започне да се преструва, че се възстановява? Да изрича по някоя дума от време на време, после още няколко, и бавно да изрази някакво разкаяние? Но не. Седмиците се превърнаха в месеци, след това минаха години. Алисия все още не проговаряше.

Имаше само мълчание.

И така, без по-нататъшни разкрития, разочарованите медии лека-полека загубиха интерес към Алисия Беренсън. Тя се присъедини към редиците на други убийци, станали известни за кратко време — лица, които помним, но чиито имена забравяме.

Не всички, трябва да отбележа. Някои хора — включително аз — продължиха да се интересуват от мита Алисия Беренсън и упоритото й мълчание. Като психотерапевт, за мен бе очевидно, че е преживяла тежка травма около смъртта на Гейбриъл и мълчанието й е проява на тази травма. Без да може да се примири с онова, което е направила, Алисия бе зациклила и спряла — като повреден автомобил. Исках да й помогна да направи рестарт — да разкаже историята си, да се излекува и да бъде добре. Исках да я поправя, да я ремонтирам, така да се каже.

Не желая да прозвучи като хвалба, но се чувствах уникално квалифициран да помогна на Алисия Беренсън. Аз съм съдебен психотерапевт и съм свикнал да работя с някои от най-увредените и уязвими членове на обществото. И нещо в историята на Алисия намери личен отзвук у мен — изпитвах емпатия към нея от самото начало. За съжаление в онези дни все още работех в психиатричната болница „Бродмур“, в Бъркшър, и лечението на Алисия щеше да остане само фантазия, ако не се бе намесила съдбата.

Близо шест години след приемането на Алисия в клиника „Дъбравата“ там се освободи място за съдебен психотерапевт’. Веднага щом видях обявата, разбрах, че нямам избор. Последвах инстинкта си и кандидатствах за работата.