Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (30)

19.

Този път пред галерията нямаше опашка както в онзи ден преди шест години, когато отидох да видя „Алкестида“. Сега на витрината имаше творба на друг художник и макар че вероятно е талантлив, липсваше му лошата слава на Алисия и последвалия магнетизъм — да привлича тълпите.

Влязох в галерията и потръпнах. Вътре беше по-студено, отколкото на улицата. Както в температурата, така и в атмосферата се долавяше нещо смразяващо. Миришеше на голи стоманени греди и гол бетонен под. Помислих си, че галерията е бездушна. Празна.

Галеристът седеше зад бюрото си и стана, когато приближих.

Жан-Феликс Мартин изглеждаше на четирийсет и няколко години, красив мъж с черни очи и черна коса и прилепнала по тялото тениска с червен череп. Казах му кой съм и защо съм дошъл. За моя изненада, той нямаше нищо против да говори за Алисия. Говореше с акцент, попитах го дали не е французин.

— Роден съм в Париж. Но съм тук още от студент, най-малко двайсет години. Сега се смятам повече за британец. — Жан-Феликс се усмихна и посочи към стаята отзад. — Елате. Ще пием кафе.

— Благодаря.

Той ме заведе в кабинет, който служеше и за склад, претъпкан с купища картини.

— Как е Алисия? — попита Жан-Феликс, докато използваше сложна на вид кафемашина. — Все още ли не говори?

Поклатих глава.

— Не.

Той кимна и въздъхна.

— Колко тъжно. Няма ли да седнете? Какво искате да знаете? Ще направя всичко възможно да отговоря правдиво. — Жан-Феликс ми отправи кисела усмивка, примесена с любопитство. — Въпреки че не съм съвсем сигурен защо сте дошли при мен.

— Вие сте били близки с Алисия, нали? Освен професионалните ви взаимоотношения…

— Кой ви го каза?

— Макс Беренсън, братът на Гейбриъл. Той ми предложи да говоря с вас.

Жан-Феликс завъртя очи.

— О, говорили сте с Макс, така ли? Каква досада.

Той го изрече с такова презрение, че не можех да не се усмихна.

— Познавате ли Макс Беренсън?

— Достатъчно добре. По-добре, отколкото бих искал. — Жан-Феликс ми подаде малка чаша кафе. — С Алисия наистина бяхме близки. Много близки. Познавахме се от години — много преди тя да срещне Гейбриъл.

— Не знаех.

— О, да, учихме заедно в школата по изкуство. И след като се дипломирахме, работихме заедно.

— Имате предвид, че сте си сътрудничили?

— Ами, не съвсем — засмя се той. — Исках да кажа, че бяхме декоратори. Боядисвахме и рисувахме стените на къщи.

— А, разбирам.

— Оказа се, че аз съм по-добър в декорирането на стени, отколкото в рисуването на картини. Затова се отказах горе-долу по същото време, когато Алисия започна да рисува сериозно. И когато станах управител на галерията, стори ми се логично да покажа произведенията на Алисия. Процесът беше съвсем естествен и органичен.

— Да, така звучи. Ами Гейбриъл?

— Какво за него?

Долових раздразнителност, защитна реакция, която ми показа, че това е насока, която си заслужава да изследвам.

— Ами, питам се къде се вмества той в тази динамика. Предполагам, че сте го познавали доста добре.

— Не съвсем.

— Не?

— Не. — Жан-Феликс се поколеба за секунда. — Гейбриъл не отдели време да ме опознае. Той беше много… вглъбен в себе си.

— Говорите така, сякаш не сте го харесвали.

— Мисля, че и той не ме харесваше. Всъщност знам, че не ме харесваше.

— Защо?

— Нямам представа.

— Мислите, че може би е ревнувал? Заради взаимоотношенията ви с Алисия?

Жан-Феликс отпи малка глътка кафе и кимна.

— Да, да, възможно е.

— Вероятно ви е смятал за заплаха?

— Вие ми кажете. Струва ми се, че знаете всички отговори.

Схванах намека му и не го притиснах повече. Опитах друг подход.

— Видели сте Алисия няколко дни преди убийството, нали?

— Да, отидох в дома й да я видя.

— Може ли да ми разкажете малко повече?

— Ами, предстоеше й изложба и тя изоставаше с работата си. Основателно се притесняваше.

— Не бяхте ли виждали новите й творби?

— Не, тя отлагаше цяла вечност. Реших да отида да проверя как е Алисия. Предполагах, че ще е в ателието си в дъното на градината, но не беше там.

— Не?

— Намерих я в къщата.

— Как влязохте?

Жан-Феликс се изненада от въпроса.

— Какво?

Видях, че той бързо преценява наум. И после кимна.

— А, разбирам какво имате предвид. Ами, има порта, която води от улицата до градината зад къщата. Обикновено е отключена. И от градината влязох в кухнята през задната врата, която също беше отключена. — Жан-Феликс се усмихна. — Знаете ли, говорите по-скоро като детектив, отколкото като психиатър.

— Аз съм психотерапевт.

— Има ли разлика?

— Опитвам се да разбера душевното състояние на Алисия. Как преценихте настроението й?

Той повдигна рамене.

— Тя изглеждаше добре, малко притеснена за работата си.

— Това ли е всичко?

— Алисия не изглеждаше така, сякаш ще застреля съпруга си след няколко дни, ако това питате. Тя изглеждаше… чудесно. — Жан-Феликс изпи кафето си и се поколеба, когато му хрумна нещо. — Искате ли да видите някои от картините й? — Без да дочака отговор, той стана, отиде до вратата и ми направи знак да го последвам. — Елате.