Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (6)

5.

Съвещанието на Обществото се провеждаше в стая с високи прозорци и с решетки, които гледаха към стена от червени тухли. Във въздуха се носеше аромат на кафе, примесен със следи от одеколона на Юри. Трийсетина души седяха в кръг, повечето държаха картонени чаши с чай или кафе, прозяваха се и правеха всичко възможно да не заспят. Някои, след като бяха изпили кафето си, въртяха между пръсти празните чаши, мачкаха ги, изглаждаха ги или ги късаха на парченца.

Обществото се събираше един-два пъти на ден. Срещите им бяха нещо средно между административно съвещание и сеанс на групова терапия, защото присъстваха и пациентите. За обсъждане се поставяха теми, свързани с управлението на клиниката или грижите за пациентите. Професор Диомед обичаше да казва, че това е опит пациентите да се ангажират с лечението си и да бъдат насърчени да поемат отговорност за здравето си. Не е необходимо да споменавам, че тези опити невинаги имаха резултат. Опитът на Диомед в груповата терапия означаваше, че той обича срещи от всякакъв вид и насърчава колкото е възможно повече груповата работа. Може да се каже, че професор Диомед бе най-щастлив, когато има публика. Помислих си, че прилича на театрален импресарио, когато стана на крака да ме поздрави, протегна ръце и ми направи знак да отида при него.

— Тео, ето те и теб. Ела при нас.

Професор Диомед говореше с лек, едва доловим гръцки акцент, след като е живял в Англия повече от трийсет години. Беше хубав мъж и макар на шейсет и няколко години, изглеждаше много по-млад. Имаше младежки, закачливи обноски по-скоро като на непочтителен чичо, отколкото на психиатър. Това не означава, че не бе отдаден на поверените му пациенти. Професор Диомед идваше преди чистачите сутрин и оставаше дълго след нощния екип, поел дежурството от дневната смяна. Понякога прекарваше нощта на кушетката в кабинета си. Два пъти разведен, той обичаше да казва, че третият и най-успешен брак е с „Дъбравата“.

— Седни тук — Диомед посочи свободния стол до себе си. — Сядай, сядай.

Направих го и той ме представи с тържествен театрален замах.

— Позволете ми да ви представя нашия нов психотерапевт Тео Фейбър. Надявам се, че ще се присъедините към мен да посрещнем с добре дошъл Тео в нашето малко семейство…

Докато Диомед говореше, огледах кръга от пациенти, търсейки Алисия, но не я видях. Единствено професор Диомед бе безупречно облечен с костюм и вратовръзка, другите бяха по ризи или тениски, трудно можеше да се каже кой е пациент и кой е от персонала…

Две лица ми бяха познати. Например Кристиан. Психиатър от „Бродмур“, който играеше ръгби, със счупен нос и с черна брада, хубав, с малко хулигански вид. Кристиан напусна „Бродмур“ малко след като постъпих на работа там. Не го харесвах особено, но и не го познавах много добре.

Разбира се, помнех и Индира от събеседването. Тя ми се усмихна и й бях благодарен, тъй като нейното лице беше единственото дружелюбно в стаята. Повечето пациентки ме гледаха начумерено и с недоверие. Не ги обвинявам. Страданията, които са преживели — физически, психически и сексуални — означават, че ще мине много време, докато ми повярват, ако изобщо това стане някога.

Всички пациенти бяха жени и повечето имаха груби черти и набръчкани лица с белези. Животът им е бил труден и се измъчваха от ужасите, които са ги принудили да се запътят към ничията земя на психическото заболяване. Пътуването беше отпечатано върху лицата им. Няма как да не го забележиш.

Но Алисия Беренсън? Къде е тя?

Отново огледах кръга, но не я открих. После осъзнах, че гледам право в нея. Алисия седеше срещу мен.

Не я забелязах, сякаш беше невидима.

Прегърбена напред, очевидно под въздействието на силна доза успокоителни, държеше картонена чаша с чай и треперещата й ръка разливаше поточе на пода. Въздържах се да отида при нея и да изправя чашата. Алисия не бе на себе си и едва ли би забелязала, че съм го направил.

Не очаквах, че е в толкова лошо състояние. Някакви следи от красивата жена, която Алисия беше някога, все още се виждаха — дълбоки сини очи, идеално симетрично лице… Но е твърде слаба и изглежда нечиста. Дългата коса бе мръсна, висеше заплетена и разрошена по раменете й. Ноктите на пръстите й бяха изгризани и счупени. По китките се виждаха поизбледнели белези — онези, които правдиво бе нарисувала на портрета „Алкестида“.

Пръстите й не спираха да треперят. Несъмнено страничен ефект от коктейла опиати, който са й дали — рисперидон и други силни антипсихотични лекарства. Около отворената й уста се събираше блестяща слюнка — друг неприятен страничен ефект от медикаментите.

Забелязах, че Диомед ме гледа. Откъснах поглед от Алисия и се съсредоточих върху него.

— Сигурен съм, че ти сам можеш да се представиш по-добре, Тео. Няма ли да кажеш няколко думи?

— Благодаря. Всъщност няма какво да добавя. Само че съм много щастлив, че съм тук. Развълнуван, нервен, изпълнен с надежда. И с нетърпение очаквам да опозная всички, особено пациентите. Аз…

Прекъсна ме внезапен трясък и вратата се отвори. Отначало помислих, че ми се привижда — някаква огромна жена нахлу в стаята, държеше две назъбени, заострени дървени пръчки. Вдигна ги високо над главата си и после ги хвърли към нас като копия. Една пациентка закри очи и изпищя.

Очаквах, че копията ще пронижат някого от нас, но те се забиха в пода, в средата на кръга. После видях, че не са копия, а щека за билярд, счупена на две. Грамадната пациентка, чернокоса туркиня на четирийсет и няколко години, изкрещя:

— Вбесява ме! Щеката за билярд е счупена от една седмица, а вие още не сте я заменили, мамка ви!

— Внимавай какво говориш, Елиф — предупредително й отговори Диомед. — Не съм готов да обсъждаме въпроса с щеката за билярд, докато не решим дали е уместно да ти разрешим да се присъединиш към Обществото на толкова късен етап. — Той обърна глава стеснително и отправи въпроса към мен. — Ти как мислиш, Тео?

Премигнах и се позабавих, докато отново усетя, че съм в състояние да говоря.

— Мисля, че винаги е важно да уважаваме времевите граници и да идваме навреме за срещите на Обществото…

— Както направи ти ли? — обади се някакъв мъж от кръга.

Обърнах се и видях, че го е казал Кристиан. Той се засмя, развеселен от собствената си шега. Положих усилия да се усмихна и отново се обърнах към Елиф.

— Той е прав. И аз закъснях тази сутрин. Може би това е урок, който може да научим заедно.

— Какви ги дрънкаш? — попита Елиф. — Кой си ти, мамка ти?

— Елиф, мери си приказките — намеси се Диомед. — Не ме карай да те отстранявам от сеанса. Седни.

Елиф остана права.

— Ами щеката за билярд?

Въпросът беше отправен към Диомед. Той обаче ме погледна и зачака да отговоря.

— Елиф, разбирам, че си ядосана заради щеката за билярд. Подозирам, че онзи, който я е счупил, също е бил ядосан. Това повдига въпроса какво да правим с гнева в институция като тази. Какво ще кажеш да поговорим малко за гнева? Няма ли да седнеш?

Тя завъртя очи, но седна. Индира кимна, изглеждаше доволна. Започнахме да говорим за гнева, Индира и аз, опитвахме се да въвлечем пациентките в дискусия за чувствата им на гняв. Помислих си, че работим добре като екип. Почувствах, че Диомед ме гледа и преценява представянето ми. Изглеждаше доволен.

Погледнах Алисия.

За моя изненада и тя ме гледаше — или поне в моята посока. Изражението й бе леко замъглено, сякаш се бори да фокусира погледа си и да вижда.

Ако някой ми каже, че тази пробита черупка някога е била Алисия Беренсън, описана от познатите й като привлекателна, очарователна и изпълнена е жизненост, няма да му повярвам.

Сега и тук разбрах, че съм взел правилното решение, идвайки в „Дъбравата“. Всичките ми съмнения се изпариха. Реших да не се спирам пред нищо, докато Алисия не стане моя пациентка.

Нямах време за губене. Алисия бе объркана и отчаяна, сякаш наистина е изчезнала.

Възнамерявам да я намеря.