Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (58)

12.

На следващата сутрин отново се срещнахме. Днес Алисия изглеждаше някак различна — по-сдържана и по-предпазлива. Мисля, че това беше, защото се подготвяше да говори за деня на смъртта на Гейбриъл. Тя седеше срещу мен и за разлика от друг път през цялото време ме гледаше в очите. Започна да говори, без да я подканвам — бавно и замислено, и внимателно подбираше думите, сякаш предпазливо нанася щрихи върху платно.

— В онзи следобед бях сама. Знаех, че трябва да рисувам, но беше много горещо и мислех, че няма да издържа на жегата. Реших да опитам обаче. Занесох малкия вентилатор, който бях купила, в ателието в градината и после…

— И после?

— Телефонът ми иззвъня. Беше Гейбриъл. Обаждаше се да ми каже, че ще се върне късно от снимките.

— Правеше ли го обикновено? Обаждаше ли се да каже, че ще закъснее?

Алисия ме изгледа озадачено, сякаш въпросът й се стори странен, и поклати глава.

— Не. Защо?

— Чудя се дали не се е обадил по друга причина. Да провери как си? Съдейки по дневника ти, той може би се е тревожел за душевното ти състояние.

— О! — Алисия се замисли, слисана, и после бавно кимна. — Разбирам. Да, да, възможно е…

— Извинявай, че те прекъснах. Продължавай. Какво се случи след телефонното обаждане?

Тя се поколеба.

— След това го видях.

— Кого?

— Мъжът. Искам да кажа, че видях отражението му. В стъклото на прозореца. Той беше вътре — в ателието. Стоеше зад мен.

Алисия затвори очи и остана неподвижна. Последва дълго мълчание.

Заговорих тихо и кротко.

— Можеш ли да го опишеш? Как изглеждаше?

Тя отвори очи и се втренчи в мен.

— Беше висок… Силен. Не виждах лицето му… Беше си сложил маска, черна. Но виждах очите му. Те бяха две черни дупки. В тях нямаше светлина.

— Какво направи, когато го видя?

— Нищо. Бях много уплашена. Само го гледах… Той държеше нож в ръката си. Попитах го какво иска. Мъжът не отговори, само се усмихна. Казах, че имам пари в кухнята, в чантата си. А той се усмихна, поклати глава и рече: „Не искам пари.“ И се засмя. Ужасяващ смях, като хрущенето на счупено стъкло. Вдигна ножа и го доближи до шията ми. Острието опря в гърлото ми, в кожата ми… И после той ми каза да отида с него в къщата. — Алисия затвори очи, докато си спомняше. — Изведе ме от ателието навън, на моравата. Тръгнахме към къщата. Виждах портата към улицата, само на няколко метра. Бях толкова близо до нея… И нещо в мен пое контрола. Това беше… единственият ми шанс да избягам. Ритнах силно мъжа и се отскубнах от него. И побягнах. Хукнах към портата. — Тя отвори очи и се усмихна при спомена. — За няколко секунди бях свободна. — Усмивката й помръкна. — И после той се нахвърли върху мен. Откъм гърба ми. Паднахме на земята… Мъжът запуши с ръка устата ми и почувствах студеното острие на ножа върху гърлото си. Мъжът каза, че ще ме убие, ако помръдна. Лежахме там няколко секунди. Усещах дъха му върху лицето си. Вонеше. И след това той ме дръпна да стана и ме завлече в къщата.

— И после? Какво се случи?

— Мъжът заключи вратата и аз бях хваната в капан.

Дишането на Алисия стана тежко и бузите й се зачервиха. Притесних се, че състоянието й се дестабилизира, и осъзнах, че я притискам твърде много.

— Нуждаеш ли се от почивка? — попитах.

Алисия поклати глава.

— Нека продължим. Чаках достатъчно дълго да кажа това. Искам да приключа.

— Сигурна ли си? Може би е добре да си починеш малко.

Тя се поколеба.

— Може ли цигара?

— Цигара? Не знаех, че пушиш.

— Не пуша. По-рано пушех. Може ли да ми дадеш цигара?

— Откъде знаеш, че пуша?

— Долавям мириса на тютюн по теб.

— О! — Усмихнах се малко смутено. — Добре. Да излезем навън.