Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (18)

7.

— Имам чувството, че сега е различно от предишния път — казах.

Отговор не последва.

Алисия седеше на стола срещу мен с леко наклонена глава към прозореца. Седеше абсолютно неподвижно с изправен и скован гръб. Приличаше на виолончелист. Или на войник.

— Мисля си как завърши предишният сеанс, когато ти ме нападна физически и се наложи да бъдеш усмирена.

Пак няма отговор. Поколебах се.

— Чудя се дали не го направи като тест? Да провериш от какво тесто съм? Мисля, че е важно да знаеш — не се плаша лесно. Мога да поема всичко, с което ме замериш.

Алисия погледна през прозореца към сивото небе отвъд решетките. Изчаках минута и продължих:

— Трябва да ти кажа нещо, Алисия. Аз съм на твоя страна. Надявам се, че един ден ще го повярваш. Разбира се, нужно е време, за да се изгради доверие. Моята терапевтка казваше, че близостта изисква да ти отговарят повтарящи се преживявания, а това не става за един ден.

Алисия се втренчи в мен немигваща, с неразгадаем поглед. Минутите си минаваха. Атмосферата беше като на тест за издръжливост, не като на терапевтичен сеанс.

Изглежда, не отбелязах напредък в нито една посока. Вероятно всичко е безнадеждно. Кристиан беше прав, че плъховете напускат потъващия кораб. Защо, по дяволите, се катеря по тази развалина и отчаяно се хвърлям към мачтата, готов да се удавя?

Отговорът, разбира се, седеше пред мен. Както се изрази професор Диомед, Алисия беше мълчалива сирена и ме примамваше към гибел.

Изведнъж изпитах отчаяние. Искаше ми се да й изкрещя: Кажи нещо. Каквото и да е. Само говори.

Но не го казах и вместо това наруших терапевтичната традиция. Престанах да пипам леко и внимателно и пристъпих направо към същината на въпроса:

— Искам да говорим за мълчанието ти. И какво означава… какво чувстваш. И по-точно защо спря да говориш.

Алисия не ме погледна. Чуваше ли изобщо какво й говоря?

— Докато седя тук с теб, в съзнанието ми възниква картина — образ на човек, който хапе юмрука си, сдържа вик и преглъща писък. Помня, че когато започнах терапия, ми беше много трудно да плача. Страхувах се, че потокът от сълзи ще ме отнесе и ще ме удави. Вероятно и ти се чувстваш така. Затова е важно да не бързаш с чувството за безопасност и да вярваш, че няма да си сама в този поток и че аз ще газя водата заедно с теб.

Мълчание.

— Смятам се за релационен терапевт — добавих. — Знаеш ли какво означава това?

Мълчание.

— Означава, че Фройд е сгрешил за две неща. Не мисля, че терапевтът е бяла дъска, както твърди той. Ние неволно изпускаме всякаква информация за себе си — по цвета на чорапите и как седя или как говоря. Само докато седя тук с теб, аз разкривам много неща за себе си. Въпреки че полагам огромни усилия да бъда невидим, аз ти показвам кой съм.

Алисия вдигна глава и се втренчи в мен. Брадичката й бе леко наклонена. Имаше ли предизвикателство в погледа й? Най-после съм привлякъл вниманието й. Размърдах се на стола.

— Въпросът е какво можем да направим с това. Може да го пренебрегнем и да го отречем, и да се престорим, че тази терапия е само за теб. Или пък да признаем, че това е двупосочна улица. И после може да започнем наистина, за да стигнем донякъде.

Протегнах ръка и кимнах към венчалния си пръстен.

— Този пръстен ти говори нещо, нали?

Очите на Алисия съвсем бавно се отместиха по посока на пръстена.

— Казва ти, че съм женен. Че имам съпруга. Женени сме близо девет години.

Тя не реагира, само продължи да гледа пръстена.

— Ти си била омъжена седем години, нали?

Алисия не отговори.

— Аз много обичам съпругата си. Ти обичаше ли съпруга си?

Очите й се стрелнаха към лицето ми. Двамата се втренчихме един в друг.

— Любовта включва всякакви чувства, нали? Добри и лоши. Аз обичам съпругата си — името й е Кати, — но понякога й се ядосвам. Понякога… я мразя.

Алисия продължи да ме гледа. Почувствах се като заек, заслепен от светлината на фаровете — вцепенен, без да е в състояние да отмести очи или да помръдне. Алармата за нападение беше на масата, близо до ръката ми. Положих усилия да не я поглеждам.

Знаех, че не трябва да продължавам да говоря и че трябва да млъкна, но не можех да се спра. Продължих импулсивно:

— И когато казвам, че я мразя, нямам предвид, че всичко в мен я мрази. Мрази я само една част от мен. Въпросът е да се придържаме към двете части едновременно. Една част от теб е обичала Гейбриъл… А друга част го е мразела.

Алисия поклати глава — не.

Мимолетно движение, но красноречиво. Най-после получих някаква реакция. Обзе ме вълнение. Трябваше да спра до тук, но не го направих.

— Част от теб го е мразела — повторих, този път по-твърдо.

Тя пак поклати глава. Очите й ме изгаряха. Алисия се ядосваше.

— Вярно е, Алисия. Иначе нямаше да го убиеш.

Алисия изведнъж скочи. Помислих си, че ще се нахвърли върху мен. Тялото ми се напрегна в очакване. Тя обаче се обърна, тръгна към вратата и заудря с юмруци по нея.

Чу се звук от превъртане на ключ и Юри отвори вратата. Изглежда му олекна, когато видя, че Алисия не ме души на пода. Тя мина покрай него и хукна по коридора.

— Полека, по-бавно, миличка — каза той, обърна се и ме погледна. — Наред ли е всичко? Какво се случи?

Не отговорих. Юри ме изгледа учудено и тръгна. Останах сам.

Кретен, помислих си. Пълен идиот. Какви ги върша? Тласнах я твърде далеч, твърде силно, твърде скоро. Това беше ужасно непрофесионално, да не казвам напълно глупаво. И разкриваше много повече за моето психично състояние, отколкото за нейното.

Но това го причинява Алисия. Мълчанието й е като огледало и отразява твоя образ обратно към теб.

И гледката често е неприятна.