Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (28)

17.

Държах се по-стабилно на крака, но все още чувствах немощ. Последвах Пол, който затрополи нагоре по прашното стълбище.

Лидия Роуз ни чакаше на площадката. Познах я по намръщеното лице от прозореца. Дългите й бели коси бяха разпуснати по раменете като паяжина. Беше невъобразимо дебела — с подут врат, месести ръце и масивни крака като дървесен ствол. Подпираше се на бастун, огънат под тежестта й, сякаш всеки момент ще се счупи.

— Кой е той? Кой е той?

Пискливият й въпрос беше към Пол, въпреки че гледаше мен, не откъсваше очи от мен. Напрегнатият й поглед отново ми напомни за Алисия.

— Мамо тихо заговори Пол — не се разстройвай. Той е терапевтът на Алисия от болницата. Дошъл е да говори с мен.

— С теб? За какво иска да говори с теб? Какво си направил?

— Той иска само да знае някои неща за Алисия.

— Той е журналист, шибан тъпако! — Гласът й изтъня до пронизителен писък. — Разкарай го!

— Не е журналист, видях му документите. Успокой се, мамо, моля те, хайде, нека те заведа в леглото.

Мърморейки недоволно, Роуз се остави да бъде заведена в стаята си. Пол ми кимна да ги последвам.

Лидия се сгромоляса тежко на леглото, което се разтресе под тежестта й, а Пол оправи възглавниците. В краката й спеше стар котарак — най-грозният, който съм виждал, с белези от битки, плешив на места, с отхапано ухо. Ръмжеше и в съня си.

Огледах стаята. Беше пълна е боклуци: купчини стари списания и пожълтели вестници, купища стари дрехи. До стената имаше кислородна бутилка, а на нощното шкафче — метална кутия от бисквити, пълна с лекарства.

Усещах враждебния поглед на Лидия през цялото време. В очите й блестеше лудост, сигурен съм.

— Какво иска той? — Очите й трескаво се стрелкаха от главата до петите ми, докато ме преценява. — Кой е той?

— Току-що ти казах, мамо, той иска да знае някои неща от миналото на Алисия, за да му помогнат да я излекува. Той е нейният психотерапевт.

Лидия изрази ясно мнението си за психотерапевтите — обърна глава, изкашля се и се изплю на пода пред мен.

Пол изпъшка.

— Мамо, моля те…

— Млъкни! — Лидия се втренчи гневно в мен. — Алисия не заслужава да е в болница.

— Не? — попитах. — А къде трябва да бъде?

— Къде мислиш? В затвора. — Лидия ме изгледа презрително. — Искаш да знаеш за Алисия? Ще ти кажа. Тя е една малка кучка. Винаги е била такава, още като дете.

Слушах я и почувствах, че главата ми пулсира. Лидия продължи да говори със засилващ се гняв:

— Горкият ми брат Върнън. Той така и не се съвзе от смъртта на Ева. Аз се грижех за него. Аз се грижех за Алисия. И благодарна ли беше тя? — Беше очевидно, че не иска отговор, нито го изчака. — Знаеш ли как ми се отплати Алисия? За всичката ми добрина? Знаеш ли какво направи?

— Мамо, моля те…

— Млъкни, Пол! — Лидия се обърна към мен. Изненадах се колко много гняв имаше в гласа й. — Кучката ме нарисува. Нарисува ме без моето знание и разрешение. Отидох на изложбата и видях картината, окачена там — гнусна, отвратителна, цинична подигравка.

Лидия трепереше от гняв и Пол изглеждаше притеснен. Той ме погледна нещастно.

— Може би е по-добре да си тръгнеш, друже. Не е хубаво за мама да се разстройва.

Кимнах. Няма съмнение, че Лидия Роуз не е добре. Бях повече от щастлив да избягам от нея. Излязох от къщата и тръгнах към гарата с подута глава и непоносимо главоболие.

Каква проклета загуба на време. Не научих нищо, освен че беше очевидно защо Алисия се е махнала при първа възможност от къщата. Това ми напомни за собственото ми бягство от дома и от баща ми, когато бях на осемнайсет години. Беше пределно ясно от кого е избягала Алисия — от Лидия Роуз.

Замислих се за картината с Лидия, която е нарисувала Алисия. Лидия Роуз я нарече цинична подигравка. Е, време е да отида в галерията и да разбера защо картината е ядосала толкова много леля й.

Докато напусках Кеймбридж, последните ми мисли бяха за Пол. Съжалих го, че е принуден да живее с такава чудовищна жена и да й стане истински роб. Животът му беше самотен. Сигурно няма много приятели или пък гадже. Всъщност няма да се изненадам, ако той все още е девствен. Въпреки едрия си ръст, в него има нещо осакатено и недъгаво.

Лидия мигновено предизвика силна неприязън у мен — вероятно защото ми напомни за баща ми. Щях да свърша като Пол, ако бях останал при родителите си в Съри, на милостта на лудия си баща.

Чувствах се потиснат през целия път до Лондон. Тъжен, уморен и готов да се разплача. Не можех да определя дали чувствам тъгата на Пол или моята.