Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (16)

5.

— Ще щипе малко.

Юри се погрижи за кървящите ми драскотини. Той отвори шишенце тетрахлорфенол^[1] и намаза с тампон раните. Миризмата на лекарството ме пренесе в медицинския кабинет в училище и събуди спомени за бойни белези от детската площадка, ожулени колене и издрани лакти. Помня топлото, уютно усещане, че медицинската сестра се грижи за мен, превързва ме и ме награждава за смелостта със захарен бонбон. И после щипенето на тетрахлорфенола върху кожата рязко ме върна в настоящия момент, където нараняванията, които получих, не се лекуват лесно.

— Главата ме боли толкова силно, сякаш ме удари с някакъв шибан чук.

— Получил си доста неприятно охлузване, утре ще имаш цицина. По-добре да я наблюдаваме. — Юри поклати глава. — Не трябваше да те оставям сам с Алисия.

— Аз не ти дадох избор.

Той изсумтя.

— Вярно е.

— Благодаря ти, че не казваш: „Казах ти.“ Отбелязвам го и го оценявам.

Юри повдигна рамене.

— Не е необходимо, друже. Професорът ще го каже вместо мен, той иска да те види в кабинета си.

— Аха.

— Изглежда, предпочита да говори с теб, не с мен.

Надигнах се да стана. Юри ме наблюдаваше внимателно.

— Не бързай, почини си малко, увери се, че си готов. Ако ти се вие свят, или те боли главата, кажи ми.

— Добре съм, честна дума.

Това не беше съвсем вярно, но не се чувствах толкова зле, колкото изглеждам. Кървави драскотини и тъмни охлузвания по гърлото, понеже Алисия се опита да ме удуши, беше впила толкова дълбоко пръстите си, че ме разкървави.

Почуках на вратата на професора. Диомед ококори очи, когато ме видя, и изцъка с език.

— Нуждаеш ли се от шевове?

— Не, разбира се, че не, нищо ми няма.

Той ме погледна недоверчиво.

— Влез, Тео, седни.

Другите вече бяха там. Кристиан и Стефани стояха прави, Индира седеше до прозореца. Изпитах чувството, че това е официална среща и се зачудих дали няма да ме уволнят.

Диомед направи знак да се настаня на единствения свободен стол. Втренчи се мълчаливо в мен за момент, барабанеше с пръсти и мислеше какво да каже или как да го каже. Но преди да реши, Стефани го изпревари.

— Това е неприятен инцидент. Изключително неприятен — каза тя и се обърна към мен. — Очевидно на всички ни олекна, като виждаме, че си цял и почти невредим. Това обаче не променя факта, че случаят повдига всевъзможни въпроси. И първият е защо беше сам е Алисия?

— Вината е моя. Аз помолих Юри да си тръгне. Поемам пълната отговорност.

— Кой те упълномощи да вземеш това решение? Ако някой от двама ви беше пострадал сериозно…

— Моля, нека не драматизираме — прекъсна я Диомед. — За щастие никой не пострада сериозно. — Той ме посочи пренебрежително. — Няколко драскотини едва ли са основание за военен трибунал.

Стефани направи гримаса.

— Не мисля, че в момента шегите са уместни, професоре. Наистина не мисля.

— Че кой се шегува? Аз съм абсолютно сериозен. Разкажи ни какво се случи, Тео.

Всички приковаха поглед в мен. Обърнах се към Диомед и внимателно подбрах думите си.

— Ами, Алисия ме нападна. Ето това се случи.

— Това е очевидно, но защо? Предполагам, че не си я провокирал?

— Не, поне не съзнателно.

— А несъзнателно?

— Ами, Алисия явно реагира на някакво ниво спрямо мен. Мисля, че това показва колко много иска да общува.

Кристиан се изсмя.

— Наричаш това общуване?

— Да, гневът е мощно средство за общуване. Другите пациентки — зомбита, които само седят безучастни и празноглави, — са се предали. Алисия не се е предала. Атаката й ни казва нещо, което тя не може да изрече — за болката, отчаянието и терзанията й. Алисия всъщност ми казваше да не се отказвам от нея. Още не.

Кристиан забели очи.

— Едно не толкова поетично тълкуване може да е, че тя не си е взела лекарствата и е обезумяла — и се обърна към Диомед. — Казах ти, че ще стане така, професоре. Предупредих те да не намаляваме дозата.

— Ти сериозно ли, Кристиан? — изненадан бях. — Мислех, че идеята е твоя.

Кристиан отхвърли думите ми, като отново забели очи. Разбирах, че той е психиатър традиционалист до мозъка на костите си, имам предвид психиатър, който е склонен да бъде предпазлив към психодинамичното мислене. Такива като него предпочитат по-биологичен, химичен и преди всичко практически подход — като чашата с хапчета, която дават на Алисия с всяко хранене. Недружелюбният, строг поглед на Кристиан ми казваше, че не мога да допринеса с нищо по случая.

Диомед обаче ме изгледа по-замислено.

— Случилото се не те е разубедило, нали, Тео?

— Напротив, окуражен съм.

Професорът кимна, изглеждаше доволен.

— Добре, съгласен съм, че такава остра реакция към теб си струва да бъде изследвана. Мисля, че трябва да продължиш.

Когато чу това, Стефани не можа да се сдържи.

— Това е абсолютно изключено!

Диомед продължи да говори, сякаш тя не е казала нищо, и да гледа към мен:

— Мислиш ли, че ще можеш да я накараш да говори?

Преди да успея да отговоря, някой зад мен се обади:

— Да, аз мисля, че може.

Беше Индира. Забравих, че тя е тук.

— И в известен смисъл Алисия е започнала да говори — добави Индира. — Тя общува чрез Тео, той е нейният адвокат…

Диомед кимна, изглеждаше замислен. Знаех какво си мисли — Алисия Беренсън е известна пациентка и мощен инструмент за пазарлъци е фонда. Ако аз искам да постигна видим напредък с нея, бихме имали много по-силен коз в спасяването на „Дъбравата“.

— Кога ще видим резултати? — попита професорът.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Знаеш го добре. Не се знае колко време ще отнеме. Шест месеца, година. Вероятно и по-дълго — няколко години.

— Имаш шест седмици.

Стефани се изпъчи и скръсти ръце на гърдите си.

— Аз съм управителка на клиниката и не мога да позволя…

— А аз съм научният директор на клиника „Дъбравата“ — прекъсна я Диомед. — Решението е мое, не твое. Аз поемам пълната отговорност за нараняванията на нашия многострадален терапевт тук — той ми намигна, докато го казваше.

Стефани млъкна и изгледа гневно Диомед, после и мен, врътна се и излезе.

— О, боже — изохка професорът. — Изглежда, вече си имаш враг в лицето на Стефани. Колко жалко. — Той размени усмивка с Индира и след това ме погледна сериозно. — Шест седмици. Лод мое ръководство. Ясно ли е?

Разбира се, че бях съгласен. Нямам друг избор.

— Шест седмици.

— Добре.

Кристиан видимо беше раздразнен.

— Алисия няма да проговори нито до шест седмици, нито до шест години — заяви той. — Губиш си времето, Тео.

Зачудих се защо Кристиан е толкова сигурен, че ще се проваля.

Решението ми, че трябва да успея, стана още по-силно.